По дирята на едно сплашване

Доц. д-р Боян Кастелов

През април 1982 г. в периферийните кина на страната е пуснат новият филм на режисьора Христо Христов по сценарий на Боян Папазов. Очаквана с интерес, кинолентата "Една жена на 33" има и официална премиера. На 7 май в партийния официоз срещу нея се появява разгромителна статия, инспирирана и поръчана от ЦК на БКП и лично от Тодор Живков.
От жертва на редица житейски несполуки и крушения в любовта главната филмова героиня (в ролята Лиляна Ковачева) се превръща в изразител на нравствени добродетели и ценности, потъпквани от определени среди. Чрез острите си социални послания авторите на филма изстрелват критични стрели към обществото. От конкретни случаи на деформации те стигат до верни и тежки обобщения за цялата ни действителност. При това филмът привлича и подкупва зрителя със своята художественост.

Режисьорът Христо Христов

С нелек и успешен път на театрален и филмов режисьор - обругаван или възхваляван - съветският възпитаник Хр. Христов знае цената си. Решимостта му да не робува на клишета, подразва партийната цензура още с постановките си в пловдивския театър, най-вече със спектаклите "Боровете умират прави" по пиесата на Коста Странджев и "Нонкината любов" по повестта на Ивайло Петров. Остри светкавици прорязват и първия му игрален филм "Камионът". Лично генсекретарят на ЦК процежда фразата: "Това не е нашата действителност!" Почти като Мусолини (гледайки дебютния филм на Л. Висконти ("Ненатрапчивост", Дучето осъдително заявява: "Това не е Италия!").
С новия си филм талантливият и с характер творец предизвиква още по-силни гърмове в най-високите етажи на властта. "Как може - питат се в ЦК, - та той оглавява филмовата ни гилдия?" Негодуванието в "голямата къща" стига до ушите и на негови недоброжелатели. "Един ден случайно, буквално на улицата, имах неблагоразумието да споделя с човек от "апарата", че не съм във възторг от филма на Христо Христов. След два дни бях повикан "горе"- тези редове са на театралния критик Владимир Каракашев, излезли в печата след 10 ноември 1989 г. Авторът на някога нашумялата унищожителна статия за филма в "Работническо дело" изповядва, че тя е била не само инспирирана от ЦК, но е и претърпяла значителни изменения в нейното отрицание.
Изпратена "горе", т.е. в някои от цензурните отдели на ЦК или в кабинета на Живков, към варианта на критика са добавени цитати и указания от партийни документи, които засилват филмовото отрицание. В такъв "дописан" вариант статията е предоставена лично на генералния секретар. На 6 май 1982 г. следобед по спешност в кабинета му пристига привиканият отговорен секретар на вестника Емил Димитров (гл. редактор Йордан Йотов отсъствал от страната). Живков му подава набъбналия критичен материал с недвусмисленото указание: "Утре заран да излезе!"
Унищожителната статия е поместена върху два подлистника. В нея филмът е разгромен, без да бъде дадено право на авторите да изразят несъгласие или някаква защита. И естествено последиците от партийното клеймо са светкавични - лентата е иззета от разпространителната мрежа.
Както в шаха, така и в политиката е важен ендшпилът, т.е. краят. Печелившият завършек на Живковите идеологеми в киното не идва така лесно. И идва ли изобщо? Макар и за кратко, през 70-те години на миналия век кинопроизводството у нас излиза извън партийните критерии. Кинодраматурзи като Георги Мишев, Станислав Стратиев, Боян Папазов и др. проправят линията на острокритични филми. По честен начин те се опитват да осмислят конфликтите и деформациите, натрупали се в обществото.

Лиляна Ковачева във филма "Една жена на 33"

"Харесвах това, че Боян Папазов, който заедно с Георги Мишев внесоха нещо ново в нашата драматургия - ще сподели в печата по-късно режисьорът Христов. - Внесох в "Една жена на 33" някои нови неща и си помислих, че съм направил добър филм."
Не само режисьорът мисли така за филма си, а и кинокритиката. В печата, без да се стига до суперлативи, се появяват положителни отзиви, а в телевизионната анкета на предаването "Всяка неделя" повечето от запитаните критици го номинират за най-добър филм на 1981 г.
Стреснали се от критичната тенденция спрямо някои обществени недъзи, партийните идеолози решават: "Една жена на 33" е подходящ повод да се разгроми тази тенденция. Узрявала с години, тя избуява най-вече в него, показващ деформациите върху морала и накърнения идеал у обикновения комунист.
И друго. Познаващите нрава на Живков, твърдят, че той е изпитвал удоволствие, когато унижава най-вече творците. Оставал особено доволен, ако униженият се правел, че не забелязва обидата и продължавал да го ласкае. Опитът с Хр. Христов обаче не минава - пропагандната атака срещу филма, родена в кабинета на Първия, удря на камък.
Режисьорът не е изненадан от удара, макар да не е очаквал да тръгне от театрален критик. Като председател на Съюза на българските филмови дейци (СБФД) обаче носи отговорност и за филма си, и за цялата гилдия от готвената разправа срещу нея. За щастие кинематографистите, партийната организация в СБФД реагират остро в защита на филма. Тази съпричастност към Христов е не само, за да се спаси един колега (предвижда се режисьорът да бъде изключен от партията, да не му се възлагат нови филмови проекти), а и да бъде запазена относителната творческа свобода в българското кино.
Така разгромителната статия в "Работническо дело" не изиграва своята роля. Дори обратното: сред зрители и филмови дейци се забелязва открито брожение срещу нея. Особено показателен е случаят с партийното събрание в СИФ "Бояна". Разглеждайки "случаят Христов" в светлината на статията, редица партийни членове не се поддават на внушаваните осъдителни изказвания над филмовите творци. А Станчо Чаушев открито заявява: "Тодор Живков е диктатор, че и сталинист!" За да бъдат избегнати очакваните ексцесии, изказалият се е обвинен в пиянство и невменяемост.
Самият режисьор, макар формално да се съобразява с публикацията, не е убеден в обективността на нейната оценка. Това е изтълкувано като своеобразно "неподчинение", дори "бунт", което още повече подразва генералния секретар. И взема наказателната санкция спрямо Христов в свои ръце: ръководството на СБФД е извикано в редакцията на "Работническо дело", а после и в ЦК (13.VII.1982 г.) при Живков. Започнал с намеци за предишния филм на Хр. Христов ("Камионът" получава награда на фестивала в Западен Берлин), той привидно се дистанцира от статията, но дава наставления на режисьора, че ако героинята била отишла в ЦК, там щяла да бъде разбрана и всичко в кинолентата щяло да завърши благополучно.
Макар и убеден, че "нищо не може да се промени", режисьорът уважително и търпеливо изслушва неговите указания. Чува дори внушенията на някои от съветниците на Живков "тайничко да изпрател" едно благодарствено писмо за направените  препоръки. Христов не променя нито края на филма, нито изпраща благодарствено писмо ("Дълбоко в себе си бях убеден, че нищо не може да се направи"). Това, изглежда, предизвиква ново раздразнение в ЦК, та Живков прилага друг свой изпитан прийом: привиква на лов изтъкнати културни дейци и уж между другото ги настройва срещу непокорния режисьор, а покрай него и Людмил Кирков, Едуард Захариев и др., утвърждаващи критичната линия в киното.
Обслужваща роля в случая изиграва Г. Джагаров. Привиква актьора В. Попилиев и му казва: "Ще станеш и ще говориш срещу Христовия филм!" "Какво да говоря, като не съм го гледал" - измъква се актьорът. "И аз не съм го гледал - репликира го ядосано Джагаров, - но такова е нареждането."
На подобни внушения не се поддават Л. Стайков, Св. Русев и други, участващи в прочутата ловна дружинка, а тъкмо обратното - защитават "Една жена на 33". Така се стига до скандалното писмо на Живков до режисьора ("Писмото е кратко, но обидно, все едно, че със секира цепи дърва" - проф. Ст. Михайлов). Направо е лична разправа, близка на Червенковата срещу Александър Жендов. Дори железният кадровик на ЦК на КПСС М. Суслов е постъпил по-гъвкаво спрямо учителя на Христов, именития режисьор Михаил Ром (привикал автора на "Обикновен фашизъм", вторият човек в съветското партийно ръководство несигурно го пита: "Защо толкова ни мразите?", след което лентата е иззета от кината).
Десетина месеца след излизането на "Една жена на 33" (3.II.1983 г.) Живков пише писмо до режисьора, което чрез СБФД получава публичност. В него четем: "Напоследък обаче се учудвам, че лично на теб се правят и ти изобщо не възразяваш срещу ония мнения на кинокритиците и на тези твои колеги, които и сега продължават демонстративно да превъзнасят филма и да гъделичкат твоето самомнение и твоето самочувствие."
С тези редове Живков се опитва да унижи достойнството на талантливия режисьор, носител на повече от десетина международни награди. Те биха останали в архива, ако самият Живков не дръпва дявола за опашката и то след падането си от власт. И попада в каламбура: "Не съм гледал филма, ама не е хубав."
Разпоредил се за публикуване на унищожителната статия, подписал се на неуважителното писмо до режисьора, без да е гледал филма. И има нахалството да каже: "По мое време се спря един филм на Христо Христов - "Една жена на 33". Аз го гледах след 10 ноември..." И като Пилат Понтийски прави опит да се измъкне: "Защо предложиха да се спре, не знам..."
Отговорът на цензурното покушение всъщност е ясен. В разговор с режисьора по-късно Александър Лилов ще го формулира така: "Критиката на филма беше повод да се сплаши българската интелигенция." А всяко партийно сплашване означава контрол, принуда, съпътствана с насилие.