Страх и ужас в големия град

Екатерина Костикова
московские новости

Изоставената болница в Ховрино
Изоставената болница в Ховрино влиза в класацията на „най-страшните места на планетата“. Чернобил я изпреварва само с няколко места. Мащабното строителство започва през 1981 г. и предвижда леглова база от хиляда и петстотин места, поликлиника, лаборатории, хеликоптерна площадка. Но се оказва, че не е избрано подходящото място. Почвата не издържа натоварването и почти завършената болница с размерите на цял град започва бавно да потъва в подпочвените води. В крайна сметка строежът е замразен.
Градските власти все още не могат да решат, какво да правят. Докато сатанистите бързо се ориентират. Някаква секта поема отговорността за изчезването на хора и животни в Ховрино. Тоест сектанти използвали кучета и просяци за кървавите си ритуали. Из Москва се заговори за това, как полицията организирала хайка срещу сектантите и ги притиснала в тунел, където били разстреляни, от което те били много щастливи, защото директно се озовавали в прегръдките на повелителя на мрака. И днес в тъмните зимни вечери се чува, как пеят в тунела.
Всяка година поне десетина недорасли глупаци си чупят ръце, крака, глави, тръгнали да търсят приключения. Това е място за поклонение на готи, пънкари, емо и други. Болницата е пълна с дупки, срутвания, зеещи асансьорни шахти, стърчаща арматура. Полицаите редовно вадят търсачи на приключения от вентилационните шахти в мазето или на тавана, където те се крият от охраната.
Главният призрак на болницата е Алексей Краюшкин, който скочил от покрива заради несподелена любов. На един от етажите има даже нещо като паметник: цялата стена е изрисувана с графити, като общо взето смисълът на посланията (в рими или проза) е: мислим за теб, скърбим.
Останкино
Името на района идва от думата „останки“: сградата на телевизията е построена върху древно гробище. Преди 500 години се появила известната Останкинска Старица и отишла при тогавашния собственик на село Останкинское болярина Сатин, като му забранила да копае земята, защото притеснява мъртвите. Старицата било прогонена, земята изорана, след което стопанина изпаднал в немилост и бил екзекутиран.
По-късно Останкинската Старица се явила на император Павел, когато пристигнал в Останкино. Тя казала на Павел, че няма да доживее до пролетта, и била права — той умрял; след това на Александър II, който минавал през Останкино. Рекла му, че ще умре от ръката на безбожник. Императорът бил убит от народоволците; през октомври 1993 г., броени дни преди нападението на телецентъра, Старицата отново се появила в Останкино и обявила, че тук мирише на кръв. Скоро след наистина замирисало.
Казват, че и преди пожара в телевизионната кула Останкино Старицата пак се явила.
Вилата на Берия
Легендата гласи, че сталинският министър на вътрешните работи водил тук хубавите момичета, които прибирал нощем от улиците на Москва. На сутринта разстрелвал обезчестените красавици. А телата им изяждал или складирал в мазето. Днес в тази лоша къща се помещава посолството на Тунис, и в същата тази лоша къща ту намират разхвърляни документи от сейфа, ту нощем се чуват стъпки по коридора, без да има някой. Казват, че служителите от посолството молили да им бъде предоставена друга сграда, но получили отказ.
Манастирът „Св. Йоан Кръстител“
В него повече от 30 години била заточена Дария Салтикова, наричана просто Салтичиха, която по особено жесток начин погубила 74 крепостни селяни (това е само доказаната бройка!). Тогава Екатерина II казва за нея, че тя няма правото да се нарича жена, а може да се зове само изрод на човечеството.
Дори заточена, Салтичиха запазила лошия си нрав – след като не можела да измъчва, пали и убива живи хора, тя ги ругаела и плюела през решетките. Умряла в тъмницата. Смята се, че призракът на Салтичиха и днес витае из околностите на манастира.
Театърът „Пушкин“
Създаденият от режисьора Таиров Камерен театър бил преустроен през 1950-те години. В резултат на това новата част от сградата е издигната на мястото на гробището към църквата „Св„ Йоан Богослов“. Таиров вече не бил жив, но се говори, че вдовицата му, примата на театъра Алиса Коонен, в яда си проклела театъра и починала. Оттогава постановките или се проваляли, или били освирквани от публиката, или пък изобщо нямало зрители. И за капак призракът на Коонен броди по коридорите. През 1991 г. залата била осветена и призракът изчезнал. Казват, че преди това по време на спектакъла в залата изведнъж се появила невероятно красива тропическа пеперуда, полетяла малко над сцената и отлетяла. Веднага се заговорило, че душата на Коонен се сбогувала с театъра.
Гласовото дере
Смята се, че името „гласовото“ идва от Волос (Велес) — езически бог, управлявал отвъдния свят. Друга версия гласи, че се казва гласовото дере, защото от него се чуват гласовете на тези, които не са се върнали оттам. При разкопки в околностите на дерето били открити следи от древни селища. След това дерето станало още по-популярно сред любителите на свръхестественото и загадъчното. Дерето винаги се е смятало за лошо място. Според някои източници през 17 век оттам излязъл цял отряд татарски конници и се насочил към портите на двореца в „Коломенское“. Конниците били арестувани и разпитани. Татарите твърдели, че са част от войската на хан Девлет-Гирей. Проблемът бил, че ханът е нападнал Москва преди сто години, в средата на 16 век.
През 19 век вестниците писали за голям брой хора, изчезнали при загадъчни обстоятелства в район на дерето. През 1832 г. в „Московски ведомости“ се разказвало за селянин, който на дъното на дерето видял как хора с огромен ръст излезли от гъстата мъгла и след малко изчезнали.

 

Откъс
Животът на един московски демон
Върху една от плочките на гривната беше гравирано артистично изображение на буквата „Н“, а на другата – буквата “З“. Едно леко побутване напред на плочката с буквата “Н“ с ръка или със силата на волята беше достатъчно да превърне Данилов в демон. Едно побутване на плочката с буквата “З“ връщаше на Данилов човешкия облик. Нямаше право да бъде едновременно човек и демон. Строгите правила и ограничения в договора бяха много...
Всичко си беше наред, Данилов имаше работа, можеше да си живее и свири на виолата. Но се оказа, че само Канцеларията от Наслади е доволна от него. Докато според неговата Канцелария от Онзи Свят той бездействаше, позволяваше си прекалено много и твърде често нарушаваше правилата. Но каквото било, било. Викаха Данилов да се яви, където трябва, навираха му носа в клаузите на договора, молеха го да не скверни честта на непорочната Канцелария, заплашваха го с наказания. Данилов гледаше сановниците с невинни очи, разкайваше се и обещаваше да се промени. Но без резултат.
В желанието си да го накажат изпратиха Данилов при таласъмите в Останкино по местоживеене. Всеки друг демон не би мигнал нощем, заради накърненото си достойнство – него, демона, да пратят при таласъмите! А на Данилов нищо му нямаше, отначало естествено се разстрои, но една нощ отишъл на събрание на таласъмите на улица Аргуновска и останал приятно изненадан. Почнал да ги навестява, без да се опитва да промени унизителното си положение. Отново бе погълнат от суетата на човешкия живот, той пренебрегна всички заплахи и предупреждения и реши да остави нещата така, както са.

От романа на Владимир Орлов „ВИОЛИСТЪТ ДАНИЛОВ“
http://www.litmir.net/br/?b=21186&p=1