Паметта не е стока

Георги Н. Николов

В последно време за сънародниците ни от диаспората се говори често. Стават известни имената на учени, инженери, лекари, дейци на културата. Дали много за обществото в страните, където реализират своите способности. За жалост, не и у нас. Вярно, днес обменът на информация не е проблем, но в него все още има бели петна. Сред тях е творчеството на български автори по света от началото на ХХ в. и днес...
Под перата им са създадени, създават се и сега книги с висока художествена стойност: романи, поезия, разкази, мемоаристика. Този процес започва в земляческите дружества на Латинска Америка, САЩ, Европа, Австралия. Прераснали с времето в компактна диаспора, отворена за интеграционните процеси на времето. Но пазеща искрата за България с фолклор, история, спомени. Още в миналия век заедно с периодичния български печат се появяват и книги. Към популярните Борис Шивачев, Матвей Вълев, Страшимир Кринчев бих добавил още редица имена. На Данил Руевски - Хаити. Самуил Стрезов, Стоян Данев, Тодор Ценков, Марио Несторов - Аржентина. Стоян Христов - САЩ. Любен Христофоров - Венецуела, Стефан Кинчев - Бразилия и т.н. Част от тях се завръщат в родината. Други остават и пишат на английски, португалски, испански език. Във времето са забравени и предстои задълбочена работа за полагащото им се духовно възкресяване.
Този извод се налага и за "румънските" български писатели Йоан Сулаков, Киро Нанов, Стоян Тудор, Панайот Станчов-Черна, Мария Радианов, Антон Лебанов, Васил Агура, Ана Булгаре, Никифор Крайник, Йон Добри, Владимир Каварнали. Не ще се спирам на творците ни в пределите на бившия СССР - тема, сама по себе си мащабна. Но ще спомена Димитър Марков, Никола Фуклев, Александър Власов, Иван Гедиков, Иван Мавроди, Георгий Журжер... Непроучен остава Божен Олсомер от Швейцария - този бегъл списък съвсем не се изчерпва. След 1989 г. стана възможно български автори да пребивават в родината и тук да издават книги. Като, разбира се, печатат и в странство. Някои са обединени в Съюз на българските писатели в САЩ и по света със седалище Чикаго. Водещи имена там са Добри Карабонев, Калина Томова, Севделин Панев, Георги Богат, Людмила Билярска, Симеон Гаспаров и пр. В Канада - Бойко Златев... Димитър Митов - Колумбия, Мария Стайкова - Австралия. В Европа са известни перата на Здравка Владова-Момчева и Мартин Ралчевски - Англия, Николас Левков, Тончо Карабулков, Мона Чобан, Лилиян Гинябоде, Христина Панджаридис - Франция, Василка Хаджипапа - Кипър... Всички не можем да изредим, а популяризирането им предстои. Както предстои да виждаме на литературната сцена все по-нови и по-млади имена.
Отдавна вече писмовната продукция на сънародниците ни има правото на място в литературната история. Със свой научно профилиран Център за българската книга по света тук, у нас, за който са тези редове. При това - самостоятелен център, който няма да се размие и обезличи в пороя от институции и сдружения. Той трябва да бъде информационна банка за литературната продукция на българските писатели, живеещи в чужбина. Да поддържа контакти с тях. Да получава и съхранява книгите им, биографичните им данни, снимки, непубликувани страници, отзиви на световния печат за написаното... Да организира творчески представяния, международни писателски срещи и да популяризира новоизлезли книги. Да има свой статут, културна програма, архив, библиотечен фонд. С възможности за видеозаснемане и техническо обезпечаване за информационен обмен с диаспората. Към него би се родил тематичен литературен музей. А веднъж годишно може да излиза печатен бюлетин. С обобщена информация за литературния живот в диаспората и присъствието му в българския духовен мир. Иначе казано - става дума за националната ни памет по света, която трябва да се съхранява без прекъсване и паузи. Защото епизодичните дарения на свои творби, правени от писателите на библиотеки у нас и случайните представяния на отделни имена, са вид мероприятийност, която се забравя. Това не трябва да се допуска, защото паметта не е стока и не може да се купи. А да се загърбва е престъпление. Тук е мястото на българските държавни институции: президентство, Министерство на културата, Министерство на образованието, Агенцията за българите в чужбина. Но...
Живеем в дни на отказ от национални ценности. На безродност и размиване на българската идентичност. В дни, когато духовността е забравена в разни чиновнически канцеларии. Удобно се твърди, че пари за култура няма. Както впрочем, за нищо друго. В същото време държавата се опитва да върне българите от диаспората обратно у нас. Бе предложен Закон за българските общности, посрещнат с много критичност и недоверие от сънародниците ни. Става ясно, че официална България не познава същността на диаспората, нейните потребности и очаквания. И нейните наднационални критерии за сравнимост. В които България, без верен компас за посоката си в съвременния свят, почти не се вмества. Институциите се плъзгат и над духовната същност на диаспората в отделните континенти. Носталгията вече не е магична дума, чупеща бариери с празни послания от старата родина. Държавата трябва да опознае българите по света. И да реши с какви конкретни предложения ще очаква завръщането им. В този процес не на последно място е духовният обмен. С културата им, носеща повика на далечни страни и континенти. И, разбира се, с книгите, за които говорим в тези редове. Чрез Център за българската книга по света. И чрез разбирането, че времето ражда духовна памет и я отнема, когато народът не може да я опознае. Днес сме апатични свидетели на много такива примери. Докога?