Как Измирлиев стана Смирненски

Подготви Христо Георгиев

На 18 юни се навършват 95 години от смъртта на Христо Смирненски, а на 17 септември тази година - и 120 г. от рождението му. Едно жизнерадостно българче, което "жълтата гостенка" отнася със себе си едва няколко години след като то навършва пълнолетие. Един юноша - гениален поет. Сътвореното от него оставя значима следа в нашата култура и история, тачат го всички българи, без злобни подмятания и клевети, както си е обикновено по българските ширини и дължини. Защото той е не просто изключителен майстор на словото, не само истински комунист по сърце и душа, възпяващ с цялата си всеотдайност и талант залповете на "Аврора" и огнедишащото сърце на революцията - Москва, но и нежен лирик на бедните и унизени български братчета на Гаврош. Незлобливият му смях и публицистичният му сарказъм докарват не една и две безсънни нощи на тогавашните, а и на днешните управници на отечеството ни - ако, разбира се, го четат. За кого от тях можем да кажем, че не се отнася изумителната "Приказка за стълбата"! Обемистото за 24-те му години живот творчество и днес е обичано, а видни литературни критици не спират да се удивляват и да анализират таланта му. Името на този юноша е Христо Смирненски.
Днес няма да се занимаваме със скандали, а ви предлагаме частички от анализи на видни изследователи на творчеството на Смирненски, спомени за него и кратки отзиви на български именити творци за този феноменален български поет.

Христо БРЪЗИЦОВ:
Из мемоарната книга "При големи хора по халат и чехли", изд. "Христо Г. Данов", 1976 г.

Когато на 1 януари 1917 година излезе първият брой на седмичното литературно хумористично списание "Смях и сълзи", в него не се съобщаваше редакционният състав; той бе съобщен чак в бр. 30 и бяха обявени имената на Христо Смирненски, Христо Бръзицов и Никола Граблашов. Ако би се съобщили имената в бр. т, нямаше да е споменато името Христо Смирненски, а на Христо Измирлиев... Защото тогава Измирлиев още не бе се превъплътил в Смирненски. Как стана това?
Вече казахме, че списанието бе освен хумористично, още и литературно. И беше естествено да печати и "сериозни" творби (макар Смирненски да твърдеше, че от хумора по-сериозно няма). И така, по едно време Христо Измирлиев, който се подписваше с псевдонима Ведбал (и някои други), поиска да излее мъката си по смъртта на един свой приятел, убит на фронта. Но как да подпише такова тъжно стихотворение с псевдонима Ведбал? Още като видят името, почват да хихикат... Набраха се и една-две "сериозни" теми, явно авторът трябваше да излезе с друго име, друг псевдоним. Но какъв? Труден е изборът на второ име, когато то ще те съпровожда цял живот и ще затрупа завинаги първото ти име. Кой знаеше първите имена на Елин Пелин, Чудомир, Ран Босилек...
Когато сред приятелите редактори Измирлиев повдигна своя въпрос - някой му препоръча да излезе с гражданското си име: Христо Измирлиев. Но той побърза да възрази:
- Измирлиев... много непоетично... Това звучи като софийската бакалница "Измир" срещу битпазар.
От дума на дума се стигна до откритието, че турското Измир на гръцки звучи Смирна, което от своя страна... звучи поетически. И така бе "кръстен" без поп нашият общ приятел - общобългарски - Христо Измирлиев на Христо Смирненски, за да премине в българското вековечие.

Проф. Светозар ИГОВ:
Из статията "Виртуозният поет Христо Смирненски"

Христо Смирненски успява така млад да се изяви като виртуоз на българския стих, защото влиза в българската поезия, поел щафетата на стиха от своите блестящи предшественици - символистите. Сам Смирненски е не само ученик и приемник на символизма, но и въплъщава в поезията си ред от каноните на символистичната поетика. На първо място - изразната лекота и музикалността на стиха. Известно е, че сливането на стиха с музиката е един от девизите на символизма, изразен от френския поет Пол Верлен. А "вродената" (според Атанас Далчев) музикалност на Смирненски е една от най-очевидните и най-много подчертавани от критиката характеристики на неговата поезия.
И в областта на поетическата стилистика Смирненски е верен ученик на символизма. Той не само употребява обичайните за символистите пищни, сложни епитети (от рода на "огнеструйни", "огнедишащи", "лунносребърни", "златолюспест", "златозвездна", "сребролунна"), но и характерни образи и настроения на символизма ("теменужен остров в лунносребърни води", "воала на здрач тъмносин", "есенни цветя", "морни гърди", "привечер лятна наметна пак с траурен плащ рамена").
...Музиката на Смирненски е музика на тръбни звуци и духови оркестри. Това е музика на "улицата многогласна", а не камерната музика на неговите предшественици
/www.souhssz.com/probna/patron-na-uchilishchjeto/spomeni-za-poeta/

Ст. н. с. тт ст. Свилен КАРОЛЕВ:
Из "Гео Милев и Христо Смирненски -две задочни срещи (и една на живо)"

И изведнъж, някак съвсем неочаквано, Гео Милев държи траурно слово при опелото в "Свети Крал" (днешната църква "Света Неделя") над мъртвия Христо Смирненски - ненавършилия 25 години поет, любимеца на пролетариата. За съжаление липсват архивни документални данни за точните думи на Гео Милев. Никой не ги е записал тогава, а и е съвсем естествено в такъв момент на мъка и покруса сред присъстващите. Най-общо смисъла на казаното предават някои спомени на очевидци на събитието, изненадани като всички в храма, че Гео Милев държи траурно слово в този момент. Словото на Гео Милев вероятно е било спонтанно, импровизирано (а Гео е бил виртуоз на словесната импровизация) и най-изненадани са били очевидно самите близки на Христо Смирненски, членовете на неговото семейство. "Изведнъж всичко стихна - пише в спомена си сестрата на Христо Смирненски Надежда Измирлиева - пред олтара стоеше Гео Милев. Силно развълнуван, с искрена скръб и горест той говори за живота и творчеството на рано загиналия пролетарски поет. Краткото му прочувствено слово развълнува и трогна всички. Дълбоко скърбеше Гео Милев за ранната смърт на Смирненски - жертва на капиталистическите условия в страната."
За тази задочна среща между Гео Милев и Христо Смирненски, между които е застанала смъртта, си спомня и съвременникът Коста Георгиев: "Опелото в черквата "Свети Крал" току-що бе привършило. Пред потъналите в скръб почитатели на поета неочаквано се изправи Гео Милев. В занемелия храм прозвуча неговият вълнуващ глас. Той говори за тежката загуба, която понася българската поезия със смъртта на Смирненски, говори за неговите блестящи качества на изключителен поет.
И Гео Милев беше дошъл да се поклони пред тленните останки на Смирненски, но той се сбогува с него не като нас - продължава спомена си К. Георгиев, - това бе непосредствено след девети юни 1923 година. Време, когато не всеки имаше кураж да каже какво мисли." От преврата са изминали десетина дни, избухнали са юнските бунтове, убит след жестоки мъчения е министър-председателят Александър Стамболийски, избити са също редица водачи и дейци на Земеделския съюз. Новата власт е установила контрол над страната, смазвайки с кръв и репресии всяка съпротива. В такава обстановка се състои поклонението в "Свети Крал" и се провежда траурното шествие до гробищата при погребението на Смирненски, събрало хиляди хора. Нима новата власт ще остави без надзор това събитие? Не и в страната от онези мракобесни години, в тогавашното "отечество", дума, която сам Гео Милев ще постави в презрителни кавички. А и сам Христо Смирненски е писал приживе такива унищожителни сатирично-хумористични творби срещу лидерите и политиката на старите буржоазни партии и срещу някои от дошлите сега на власт съучастници в преврата "сговористи" и отдавна, освен с пролетарската си поезия, си е заслужил тяхната солидарна ненавист. И още нещо - дали участието на Гео Милев в траурното събитие, словото му над мъртвия Смирненски нямат отношение към съдбовното и трагично за самия него изкачване към неговата лична житейска и гражданска Голгота в оставащите му две години живот, преди сам "безследно да изчезне", садистично умъртвен без съд и присъда от фашизоидните "неотговорни фактори"?
geomilev.com

Стефан ПРОДЕВ:
Из есето "Момчето, наречено Смирненски"

Животът му е почти неизживян, дълбоко трагичен и в същото време не познавам по-весело момче от него в нашата поезия. Дори и най-горчивите сълзи не могат да затъмнят усмивката на очите му. В тях винаги има нещо слънчево, готово да утеши и стопли душата, да я извади от мрака на битието. В това отношение той не прилича на нито един от своите български събратя...
София е творила и твори какво ли не, но по-велик поет от него не е сътворила. Това гениално момче, изскокнало направо от камъка й, е най-милата й рожба. ...
Талантът му избухна, за да ни направи граждани. Той разкъса селската риза на нацията и й даде усещането, че е част от света.
Неслучайно най-хубавите стихотворения за пролетарската революция се родиха в София. "Йохан" и "Руският Прометей" изпревариха мнозина. Да не говорим за "Приказка за стълбата", която изпревари всички. Чрез нея момчето прекрачи и продължава да крачи в нашето време. Тази страшна приказка е неговото завещание. Най-чистото и най-жестокото завещание, което едно общество може да получи.
"Есента на думите", изд. "Захарий Стоянов", УИ "Св. Кл. Охридски", 2004 г.
***
smirnenskihristo.blog.bg/lichni-dnevnici/

Антон СТРАШИМИРОВ:
Голям поет е Смирненски, наистина голям поет..., слънчевото дете на българската поезия. Артистично нехаен... и столичен бохем с мечтата по "вечна обич, вечна правда на света".

Георги БАКАЛОВ:
Млад, свеж, сочен талант, в шеметната пъстрота на свои оригинални краски и образи... А формата - феерия от огнеструйни образи и картини.
Неговото творчество е "празничен ден" в българската литература. Аз съм във възторг от стиховете му. Този млад човек тепърва ще разгъне своите големи творчески възможности. Крупна сила е това.

Георги КАРАСЛАВОВ:
С истинско възхищение се отнасяше Вапцаров към творчеството на Христо Смирненски. Вдъхновяваше се от заразителния патос на неговите стихотворения, учудваше се на неговата версификационна техника, на удивителната му находчивост в областта на хумора. Поразяваше го неудържимата продуктивност на рано загиналия поет, безкрайното разнообразие на тематиката му. Той смяташе, че Смирненски е едно феноменално явление в нашата национална литература, и казваше, че ако беше поет на една велика нация, името му би гърмяло по четирите краища на света. Вапцаров ценеше високо не само боевите песни на Смирненски... Вапцаров поставяше на високо равнище и ония негови песни, които засягаха по-интимно живота, страданията и душевните преживявания на обикновените прости хора, на работниците, на обитателите на крайните квартали. Той се учеше от Смирненски, но се учеше по своему, творчески...

Туше ДЕЛИИВАНОВ:
близък роднина на Смирненски
Измирлиевци са страдали в борбата за българското духовно възраждане. Бащата на това момче е затварян, съден и измъчван в тези борби от турските власти по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са уважаван род от всички кукушани - българи.

Светослав МИНКОВ:
 С Христо Смирненски се срещнах през 1921 година в редакцията на хумористичното списание "Българан", където беше редактор. Самата редакция се намираше в една малка стаичка на печатницата. Имаше само 2-3 стола, няколко календара по стените и проста разкривена маса, отрупана със стари клишета.
Ведбал се явяваше в редакцията обикновено по обяд и още с влизането започваше да се шегува и подхвърля закачки към работниците и сътрудниците на списанието. Винаги весел, въодушевен и лирично настроен, той преглеждаше получените по пощата ръкописи и се заливаше с добродушен смях при прочитане на някое посредствено стихотворение, което след това декламираше с патос пред всички нас.
Той беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непонятна за него. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими.

Александър ЖЕНДОВ:
1917 година бях ученик в V клас на III ючбунарска софийска гимназия. Между другото рисувах и карикатури на ученици и учители и минавах за карикатурист. Това ме въведе в редакцията на "Смях и сълзи". Редакторите - все мои връстници, също гимназисти. Нямаха карикатурист. Най-авторитетният между тях, мълчаливо признат първенец, беше Христо Измирлиев - Ведбал.
Не си спомням Христо да се е оплакал, че времето не му стига. Почти половината от материала за всеки брой на "Смях и сълзи" се пишеше от него. Всяка седмица той печаташе и в "Българан". Повече от страница стихове и проза, и макар че програмата на Техническото училище беше далеч по-тежка от гимназиалната, беше много добър ученик, редовен и с висок успех.

Николай ЛИЛИЕВ:
Малко е да се каже, че Христо Смирненски заема особено място в нашата поезия, че със своето изкуство носи нещо ново, нещо свое в тая поезия, че е съществено различен дори от Димитър Полянов, с когото го сродява еднаквият поглед върху света, че качествено неговото творчество, което обогатява читателя, като му позволява да вижда световните промени в нова светлина, е нов етап в нейното развитие... Толкова непосредствено, толкова искрено и чисто звучат дори най-случайните стихотворения на Христо Смирненски.
Съвършенството в художествеността на формата, което изтича от смислеността на съдържанието, тая безпогрешност на стиха, тая ритмика, която вълнува и увлича и най-немузикалното ухо, са още едно доказателство, че пролетарската поезия у нас се е развивала не по пътя на отрицанието на миналите етапи изобщо в развитието на българската поезия, че е споявала тези етапи, обогатявала ги е с нови ритмически единици, с нови образи, които в никой случай не са самоцелни, с нови рими, вливала е нов идеен смисъл в тяхното съдържание. Така поетиката на Христо Смирненски със своите възторжени интонации - една от нейните особености, които красят българското стихосложение - намира дълбоко обяснение. Думите, които не служат само да запълнят стихотворния размер, са пречупени през индивидуалността на поета и са получили нов смисъл - и тоя, който са имали досега, и тоя, който им е придало новото време.

Крум КЮЛЯВКОВ:
Из книгата "Спомени за Христо Смирненски"

Майката на Смирненски разказва на Кюлявков: Вчера се усещаше по-добре. Белки му помогнат лекарствата... Имаше и другари, той се шегуваше с тях, приказваше. И лицето му се поизмени... Стана някак по-добро. Ех, господи, рекох си, белким имаме късмет. А той, сиромашкият, няма, няма, па току погледне в часовника - кой знае защо така често го гледаше. Но вечерта отново тежко му падна. Започна тежко да диша, гледаме: няма спасение. Някои казваха, че няма да изкара и нощта. Въртиме се около него, а той отвреме-навреме току ни погледне и пак зажумява. Днес сутринта, към шест и половина, се помъчи да се повдигне от възглавницата. Наведох се над него.
- Искаш ли нещо, Христо?
- Молив и хартия.
А едва, едва говори, едва го чувам. Даваме му молив и хартия. Мъчи се нещо да запише, мъчи се и току изпусна молива и ми падна на ръцете. И свърши. Свърши милото, измъчено чедо.

Тома ИЗМИРЛИЕВ:
Христо Юнкер, сп. "Звънар", I (1924), бр. 8.
 Невероятно, но факт! Христо е възпитаник на военното... на негово величество училище. Две години следва той там и завърши с чин: запасен портупей юнкер!
Тесни бяха казармените стени за волния дух на Христо и той не можа да устои: напусна училището - без пагони и калъчка!
Но и в училището той бе в постоянен конфликт с началниците си поради своята "недисциплинираност".
Устроят вечеринка. Ведбал е винаги пръв на сцената със своите импровизации.
- Хумореска - викат другарите му от партера. И Христо им поднася такава хумореска, че всички се споглеждат смутени.
- Постъпих в гимназията - изключиха ме, отидох в търновското училище - също, тате ме изпрати във френския колеж - оскубах брадата на един "фрер", най-после баща ми се отчая от мен и ми каза: "То се видяло, че от тебе човек няма да стане, ами аз да те пратя във военното училище, та барем офицер да станеш."
Но всичко това той разправя с такава незлобливост, че дори и намиращите се в салона офицери се смеят.
В същата къща живееха няколко близки семейства. Малките Жорж и Женя често идваха при Христо.
При тях той се забравяше.
- Бате Христо, нарисувай ми един дявол!
Бате Христо ги помилва по косите със свойствената си топла приветлива усмивка, вземе молив и тетрадка и им нарисува "дявол" - почти всякога охранен чернокапец с дълги-дълги рога на челото.
- Бате Христо, има ли живи дяволи?
- Има, има - даже твърде много - отвърне Христо и неволно обръща влажни очи към съседния двор, където "дяволът в потури" ругае някой работник.
- Ами ти видял ли си?
- Видял съм, зер!
- Къде има дяволи, бе бате?
По-голямата Женя се намесва авторитетно:
- В зоологическата градина, разбира се.
- Не, не - в св. Синод!
Милият Христо! Той не подозираше даже, че само две-три седмици след това тия "дяволи от светия синод" ще ходатайстват при архидявола да "успокои грешната му душа!"



Цветарка

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити - глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити - дебне каменния град.
От цикъла "Децата на града"

Юноша

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи -
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух - обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
- Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...

И тогава - залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, -
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

"Работнически вестник", 2 септември 1922