"Тихият Дон": бурни страсти

Анатолий Юрков


Скръбно и люто, с кръв започва своя роман-епопея Михаил Александрович Шолохов.
Скръбно и в кървави тонове го завършва, като минава с героите си през многогодишния кръг на хорските изпитания, който направо прилича на седемте кръга на ада на Данте.
„Тихият Дон”, който е посрещнат от читателите по цял свят с учуден възторг и преклонение пред могъщия дар на младия руски писател „от народа”, получил за него Нобеловата награда, изведнъж едва ли не се превръща в присъда за самия автор. Най-малкото на това са се надявали онези, които са плели примка за гения.

Автор на "Тихия Дон"
не е Шолохов?..

„Покай се, плагиаторе, защото няма прошка за теб!...”
А той, Шолохов, Нобелов лауреат, спечелил всички висши литературни награди на своята страна, се подсмихваше леко под мустак. Всички „доказателства” за „непростителната му вина” се основаваха, като цяло, на една и съща основа: един двадесетгодишен юноша, без средно образование, без жизнен опит, не може да създаде епична картина с подобна одухотворена сила, която е присъща само на титани от рода на Толстой. Нито присъждането, нито връчването на Нобеловата награда през 1965 г., не можеше да спре завиждащите и ненавиждащите го.
„Покажи ръкописния оригинал!”
А той все така се усмихваше.
Как така ги има оригиналите на „Донските разкази”, „Лазурната степ”, „Разораната целина”, а няма ръкописен авторски оригинал на „Тихия Дон”?

Великият певец на тихия Дон продължаваше само да вдига рамене в отговор на тези нелепици на хулещите го.

Помня, как в края на шестдесетте години на миналия век в бюфетите на московските редакции на централните издания, в Дома на журналиста и Дома на литератора наливната бира се „замезваше” с разговорите за Шолохов, и как ту тук, ту там възникваха „журналистически разследвания”, като анонимни събеседници с препратка към „достоверни източници” градяха една нелепица след друга.

И ето, на редакционната маса се извисява цяло възвишение, ама какво възвишение – цял Монблан от листчета, изписани хартии, изпълнени с равни, четливи редове. Ледниковият венец на този Монблан е пожълтяла страничка, с окъсани напукани краища, на която с черно мастило с истинско стоманено перо е изписано със силна ръка:

Тихия Дон

роман

Част първа.

В левия горен ъгъл по диагонал е изписано с дебел син молив, със същия този твърд авторски, приятен за очите, почерк: „Преработката е завършена на 28/ІІІ – 27 г.”.

Отдолу, като извод, стои: „Стр.85”.

Цифрата „пет” е с удължена горна чертичка, която завършва с опашчица, подпъхната надолу.

На следващата страница, първата „работна” страница на романа, в левия горен ъгъл с дребен почерк с черно мастило е изписано: „Вешенская. 15-ти ноември 1926 година”. За да няма никой съмнения, на полетата срещу първия (главен) ред, е отбелязано още веднъж: 15/ХІ. Цифрата пет е подчертана два или три пъти. Значи, той е писал тези първи 85 страници почти половин година. Средно аритметично се получава по по-малко от страница на ден. Не е много.

Да, но отстрани има още два варианта на тази първа част (чернови) и цял куп отделни листчета – притурки. И всичко това е написано на ръка, с перо и мастило. Излиза, че младежът се е трудил непрестанно, без обедна почивка, както се казва.

Преглеждам страниците, вглеждам се в „двусмислените моменти”, заради които на автора се е наложило да измисля нови варианти. Понякога заради няколко изречения, че даже и заради няколко думи, той е започвал страницата наново. Ето тук страница и половина е зачеркната със син дебел молив... Той е правил вмятания всеки път, когато е искал да придаде на текста по-голяма сила и да задълбочи мисълта, която е била важна за него.


Не избягва от възторга и хулите

„Московская енциклопедия” изброява подробно, с какво се занимава Миша Шолохов, след като пристига в столицата на седемнадесет години за да получи знания и умения: бил е товарач, обикновен работник, чиновник; участвал е в работата на московската литературна група „Молодая гвардия”, в свободното от печелене на пари за да преживява време. Преди да се заеме с „Тихия Дон”.

След като става член на Управлението на Съюза на писателите на СССР, Нобелов лауреат, пълен академик на АН на СССР, депутат на Върховния Съвет и член на ЦК на КПСС, той става обект на нападки и маниакално преследване от страна на онези наблюдаващи, които се напъват да контролират и назначават таланти в Русия.

По някаква, известна само на него, причина И.В.Сталин, превърнал се след победоносната война в неоспорим „авторитет” в лошия смисъл на думата, през 1949 г. в ХІІ том на съчиненията си публикува послание към Феликс Кон. В това послание, датирано 1929 година, той подлага на критика „Тихия Дон” на М.Шолохов.

Преди това Сталин сякаш даже е покровителствал писателя, срещал се е лично с него, реагирал е на молбите и забележките му, позволявал е на младия Шолохов да не се съгласява с него. Даже го е защитавал от опитите за вербуване на Обединеното държавно политическо управление... Никога не е критикувал публично нито Шолохов, нито Булгаков. Западът вече ги е познавал. Четял ги е с увлечение. „Тихият Дон” триумфално е вървял по белия свят. На срещите си с главния секретар неговият автор винаги е отстоявал линията на романа си, в детайли (основавайки се на документалната им основа) и като цяло (опирайки се на хода на историята).

Шолохов разбира, че това е сигнал на кучкаря към кучетата си. Той се обръща към Сталин с писмо на 3 януари 1950 г. Сталин в отговор моли да се предаде на писателя, че не може да го приеме, тъй като е затрупан с работа. От тогава те нито са срещали, нито са си общували.

За сметка на това, в пресата се разгаря отново кампанията за преследване на писателя, като главният мотив е въпроса за ръкописа.

Да, ръкописите не горят

Те и днес са нащрек. За тях той сякаш е излишен в историята на Отечеството и руската литература. Затова го обявиха за „излишен” и за нашите деца и внуци и за техния интелектуален багаж, така че те завършват средно образование без „Тихия Дон”.

Благодарение на усилията на група учени, писатели, литературоведи от Института по световна литература „А.М.Горки” към Руската академия на науките, Съюза на писателите на Русия, близки роднини на Михаил Александрович Шолохов и при личното попечителство на наскоро напусналия ни Виктор Степанович Черномирдин бе публикуван истинския „Тихия Дон”. Уникалното издание в авторската, шолоховска редакция, в неговия личен ръкописен вариант, изчистено от всички „редакторски” преправяния от съветския период, излезе на бял свят.

...На път за Вешенская, Шолохов оставя ръкописа на романа-епопея в Москва, при своя добър приятел Василий Кудашев, на който се е доверявал като на себе си.

Кудашев, обаче, загива в самото начало на Великата Отечествена война. Жената (вдовицата) на Кудашев по-късно ще каже, че ръкописът се е загубил някъде... Едва след смъртта на вдовицата на Кудашев при наследниците откриват безценните листове на ръкописа на Шолохов.

През 1999 г. Институтът по световна литература ги откупува за петдесет хиляди долара.

Пряка реч
"Благодаря от името на дядо!"
На забележителната презентация на великата книга присъства внукът на писателя Алесандр Шолохов – директор на Държавния музей-резерват „М.А.Шолохов”. „Аз искам от името на моя дядо и на цялото ни семейство да благодаря на всички хора, които направиха възможно публикуването на това уникално издание, - каза Александр Михайлович. – Аз съм уверен, че всеки трябва да препрочете „Тихия Дон” и да извлече поуките, които е невъзможно да бъдат преброени в романа”. Както стана ясно в хода на работа над ръкописите, от романа са били изхвърлени над хиляда и осемстотин думи, били са внесени над десет хиляди поправки, зачеркнати и подменени цели парчета текст. Това, което е оставало, е било безпощадно преправяно от редакторите.
Първите редове на
"Тихия Дон"

„Мелеховският чифлик е на самия край на селцето. Портата от базата за животни води на север към Дон. Стръмен, към двадесет метра дълъг, скат между обраслите в мъх позеленели варовити скали и ето брега: разпилени бисерни мидички, сивия начупен ръб на нацелуваните от вълните речни камъчета, а по-нататък – прекипяващото под вятъра, с тъмен гребен, течение на Дон”.