Буридановото магаре или Йорданка Фъндъкова пред избор

Румен Попов

Неотдавна кметицата на София сподели в интервю своите кметски тревоги и проблеми: как да реши дилемата със законовата забрана за високо строителство в зелените площи в София и "целесъобразността" на инвеститорския интерес, и какво да прави със саморазрушаващия се паметник "1300 години България" и безопасността на столичани. Две сложни дилеми.
В известната басня на Буридан магарето е изправено пред трудния избор между две купи сено. За магарето решението е трудно, но когато става дума за избора между закона и целесъобразността, уважаемата кметица не страда от неговите колебания и смело отклонява каруцата на столичното строителство към купчината пари на целесъобразността. Въпрос на малко въображение е кои ръце ще бръкнат във въпросната купчина, към която магарешката глава на софийската община скланя. А законът за ограничителните мерки при строителството е хранилка за столичани във времето, когато се събират на протест.
В дилемата за разрушаването на паметника 1300 години България, което с много фантазия е подменено с "демонтиране", госпожа Фандъкова има по малко колебания. Въпросът разрушаване ("демонтиране") на паметника или неговото възстановяване и запазване за поколенията пред нея не стои. Тя заявява, че няма никакви естетически или политически предубеждения към паметника, но безопасността на гражданите от рушащия се паметник на София е нейна първа грижа. Запазвайки удивителна разсеяност, госпожа кметицата не си спомни кой в последните почти двадесет години стопанисва този държавен символ и кой в края на краищата допусна неговото плачевно състояние днес.
В този разрушителен порив госпожа Фандъкова не е сама. Управленско магаре от деятели на управляващата партия ГЕРБ заявява откровено предпочитание към купчината естетическа плява на рушителите на паметника. Отровени от ненавист корифеи на изкуството, бълват отрова срещу едно художествено творение, което оскъдният им мозък и изхабен естетически вкус не може да проумее. Те не разбират, че творенията на изкуството се измерват не с поглед от техните основи нагоре, а с поглед от дистанцията на времето. Ако парижани бяха мерили естетическата стойност на Айфеловата кула с мерките на нейните примитивни критици, Париж щеше да е без своя символ.
Разбирам, че всичко това няма да бъде чуто от днешните властници, но нека хората, които имат ум и сърце, знаят кой погубва духа на България.