Разрушителната симбиоза

Европа изпадна в еуфория. "Страхотно е за Европа!", бе вчерашното водещо заглавие на британския "Гардиън". "Уф, размина се!", реагираха колективно в Брюксел и се втурнаха да поздравяват Емануел Макрон. Креатурата на управляващия френски и европейски елит излезе начело, събирайки 22,75% от гласовете на първия тур на президентските избори. Макар че окончателната победа все още му предстои на втори тур, той бе поздравяван като вече безспорен стопанин на Елисейския дворец през следващите пет години.
Макрон изпревари лидера на Националния фронт Марин льо Пен с 2,2%, но това не попречи на привържениците му да нарекат преднината му "убедителна" и "категорична". Чисто аритметически оптимизмът на макронофилите е оправдан. Още в нощта на изборите след обявяване на първите резултати всички останали кандидати, които се провалиха на първия тур, без всякакви колебания призоваха своите избиратели да подкрепят Макрон в предстоящия решаващ двубой с Льо Пен. Да гласуват по формулата "Ела зло, че без теб по-зло". Отсега любителите на политическото счетоводство му вещаят надмощие от около 60 срещу 40 на сто. Справедливостта изисква този път да признаем прецизната точност на социолозите, които за разлика от издънките на изборите в САЩ и референдума за Brexit не се посрамиха.
Сметките са абсолютно коректни. Те свидетелстват за пълния провал на традиционната западна демократична система и на нейните институции. Сега като най-впечатляващ феномен на тези президентски избори сочат поражението на двете най-големи френски партии, управлявали страната през последните десетилетия, и първото в съвременната история на страната тържество на т. нар. несистемни политически формирования. Но това не е чисто френско явление, то е общоевропейско. В България е същото. Две несистемни политически конструкции се вплетоха в коалиционна прегръдка.
Провалът и на левицата, и на десницата във Франция не се дължи толкова на силата на Макрон и Льо Пен, а на властова симбиоза на леви и десни. Десницата, чиито последователи някога наричаха себе си "голисти", отдавна нямат нищо общо с принципите, завещани от основателя на Петата република генерал Дьо Гол. Левицата постепенно не само загърби социалната политика, но при президентството на Оланд започна грубо да посяга на важни и традиционни социални завоевания, на които е изградено френското общество и заради които Франция до днес се смята за една от най-социално справедливите държави в Европа.
Разрушителната симбиоза в името на властта срина двете традиционни партии. Любовната им прегръдка роди мъглявината "Макрон", която в крайна сметка ги погълна. Няма как иначе да си обясним защо социалистът Оланд осинови банкерчето на Ротшилд и му даде пост на министър на икономиката, а след като то се оттегли от поста си и от партията, го избра за свой приемник. Елитът от Социалистическата партия побърза да подкрепи кандидатурата му за президент, в резултат на което официалният партиен кандидат събра едва 6,35%.
Сега след първия тур подкрепа дойде и от страна на десницата. Твърде повърхностно е твърдението, че този необясним - от гледна точка на здравата политическа логика, съюз е в името на демокрацията, против ксенофобията и неофашизма. Това са етикетите, лепнати на Националния фронт, за да бъде отстранена по-лесно от голямата игра. Нека припомним, че до неотдавна със същия етикет бяха закичени и нашите обединени патриоти. Електоратът се плашеше, че тяхното присъствие в управлението на страната щяло да разгневи Европа.
Целта на симбиозата е спасяването на либералната управленска система. Ако трябва да сме по-точни - на глобализма, на който се опира банковият капитал. Един любопитен факт: Емануел Макрон е човекът, който дълго време кове и поддържа връзките на социалиста Оланд с най-мощните световни финансови среди. По този повод "Гардиън" писа, че докато Оланд уверява французите, че банкерите са главният му враг, банковият служител Макрон успокоява Лондонското сити, че при президента социалист всичко с банките ще бъде наред.
В момент, когато Франция е в епицентъра на терористичния взрив, Макрон чистосърдечно признава, че няма план за борба с това зло. Заявява, че той не знае какво е това "френска култура". За него имало "култура на Франция" - културата на всички. Като член на т.нар. Комисия Атали той приема програмата й за икономически реформи, които предполагат увеличаване на емигрантите като евтина работна ръка, която не може да се организира в профсъюзи, драстично намаляване на разходите за образование и здравеопазване. Въпреки че го отглеждат като феномен на властовата симбиоза, френските медии казват, че Макрон е "продукт на политическите технологии, хомункулус, създаден по рецептата за манипулиране на общественото съзнание". Франция получи креатура, обединяваща всички системни политически сили, спасяващи финансовия елит. Всичко - в един Макрон, в един флакон.