Вечно живият Вазов

Боян БОЙЧЕВ

    Всяка литература има писател, който не критиците и корифеите, а народът избра за свой духовен водач. За Англия това е Шекспир, за Русия - Пушкин. За България е Иван Вазов.
    Да се пише за Вазов е трудно, безкрайно трудно. Мъдри хора са анализирали творчеството му ред по ред, вглеждали са се детайлно в биографията му, добавяйки нови и нови "драски и шарки" към известното. Има и други, които са се упражнявали и продължават да се упражняват словесно върху Вазовия гръб, търсейки преднамерено провокативното, скандалното.
    Приемаме Вазов като част от нас самите, като част от българската ни същност. Сякаш не честваме 165 години от рождението му, защото той винаги е бил жив, много преди нас. Както, че ще остане и след нас.

    Наричаме го Патриарха

... Не само защото стои в основата на съвременната ни литература и е толкова разностранен като творец - пише едва ли не във всички литературни жанрове. Прозвището Патриарха внушава респект, но и вяра. Вяра, от която винаги сме имали (и имаме) нужда. Другото му "фамилиарно" име е дядо Вазов, произнасяно с топлина и обич, създаващо усещане за нещо близко и родно, свързано с родовите ни корени. Само тези две имена са достатъчни, за да покажат отношението на мнозинството от българския народ към твореца.

 "Аз съм българче..."

    И аз, както всички българи, съм израснал със стихотворенията на Вазов "Аз съм българче" и "Де е България?". Учех ги наизуст и се вслушвах в стиховете, както и в думите на родителите си, че България е най-хубавата страна на земята. Уроци по родолюбие, които няма да забравя цял живот. Някои може да определят това като национализъм. Но аз бих запитал: Накъде сме без родолюбие? Ще ни има ли като нация, ще съхраним ли традициите си и своята идентичност? Или ще допуснем да бъдем претопени, обезличени?
    Днес някои учени люде настояват тези стихотворения да не се изучават в училище. Били внушавали национален шовинизъм и не отговаряли на съвременните ценности. И това е само част от един скрит замисъл, чиято крайна цел е унищожаване на националното ни самосъзнание и превръщането ни в безропотна космополитна маса.

 Родолюбието

    Родолюбието е същностна черта на Вазовото творчество. Писателят смята за свой дълг да обича родината и да пише за нея. "Отечество любезно, как хубаво си ти!" - възкликва поетът. Забелязваме ли красотата на родината, забързани в делника или развличайки се из моловете? Уважаваме ли България, когато се прехласваме по чужди страни и далечни екзотики? Обичаме ли родината си, когато тръгнем да търсим "на чуждо място" хляба си? Или живеем в нея "кат' същи чужденци"?
    И тук Вазов има отговор. Може да не е точно този, който очакваме. Но си струва понякога, когато хулим "всичко българско и родно", да отворим някой от томовете на големия поет и да го прочетем отново. Сигурен съм, че ще намерим отговор на съмненията и съдбовните въпроси.
    Важно е да разберем дали ние, зрящите, не сме по-слепи от незрящия дядо Йоцо от едноименния разказ? И дали не сме предали стихосбирката с пожълтели страници за вторични суровини?

Българският език

    Една от големите болки на Вазов е българският език. Големият творец използва по блестящ начин неговите изразни възможности, за да внуши, че той е пълен с "хубост, мощ и реч звънлива", която поетът иска да предаде на "бъдещото бодро поколение".
    Преди десетина години обикалях Европа. Разбира се, имаше много любопитни неща, но едно особено силно ме порази. Много често местните хора отказваха да разговарят с мен на английски. Разбираха ме, но предпочитаха да отговарят на родния си език.
    Днес използваме все повече англо-американски думи в речта си. Замърсяваме я с лека ръка. Това като че ли е станало част от нашата народопсихология, от стремежа ни да хулим родното и да се прекланяме пред чуждото. Така неусетно стигаме до абсурда, когато децата ни се оплакват, че не разбират езика на Вазов, а прекрасно се оправят с писанията за Хари Потър.

Народопсихологията на българина

    Но не само езикът е проблемът. Вазов отлично познава и описва българската народопсихология. Достатъчно е да препрочетем "Чичовци". Другото име на произведението е "Галерия от типове и нрави български в турско време". Само че тези типове и нрави и днес си остават същите. Същата защитна реакция, която се е превърнала в инстинкт за самосъхранение в условията на робството, виждаме и днес, когато в продължение само на столетие променяхме курса на политиката си няколко пъти на 180 градуса. Караме се и враждуваме помежду си като чичовците. Търсим  клечката в окото на съседа, а не виждаме гредата в своето. На думи сме готови да направим всичко, но когато думите трябва да бъдат заместени от дела, изведнъж се скриваме, ставаме мълчаливи.

Старомодният... модерен Вазов

    Известен е конфликтът между Вазов и кръга "Мисъл". Спорът е за "модернизацията" на българската литература и мястото на твореца в обществото. Вазов тогава е обявен за "демодиран" поет. Погледнато от днешна гледна точка, в родната ни литературна съкровищница има място за всеки творец - модерен или традиционен. Важното е той да бъде талантлив.
    И се сещам за следния случай. Преди малко повече от десетина години един мой познат - тогава млад китарист в една не толкова известна група, ходеше с томче на Вазов под мишница и търсеше стихове, които да използва като текст за песни. Нарочно го провокирах с въпроса защо не потърси някои съвременни поети или сам да си напише текста. "Защо да го правя? При Вазов има всичко" - отговори той, докато подбираше акорди за стихотворението, на което вече се беше спрял.

Първият професионален писател

    Вазов е първият български писател, който поставя своя живот и талант в полза на обществото. Той пише, защото в това вижда своята мисия. Смята за свещен дълг да обича България и да живее с нейните въжделения и тегоби. Бунтува се срещу забравените възрожденски идеали и подмяната им от фалшивите ценности на новото общество. Трудно е да се повярва, че сатиричното стихотворение "Средство да нямаш врагове" е писано толкова отдавна:

Като всички умни хора
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.

    И си мисля, че в днешния ден, когато нашата култура, душевност, нравственост са в криза и новите герои на деня са хора с ниски чела, мощни коли и тарикатски прозвища, когато голяма част от политиците ни са продажни и готови на сделка с дявола.
Днес повече отвсякога имаме нужда от мъдростта, социалното чувство и родолюбието на Патриарха.

"Под игото"

    Неотдавна "Под игото"  в класацията "Голямото четене" бе определен от зрителите на БНТ като най-четения и обичан български роман. Имаше и спорове, и различни мнения. Всеки е свободен да преценява от своя гледна точка. Но да не забравяме комичната случка, когато Вазов написал съчинение върху "Под игото" за домашна работа на своя племенник и получил "двойка".
    Няма да разсъждавам върху темата, защо това е най-обичаният български роман. В него с много тънък психологически усет Вазов описва колко трудно в годините на робството българският народ достига до идеята за свободата. За мен обаче най-потресаващ е контрастът между думите на чорбаджи Марко: "Лудите, лудите - те да са живи!" и финалния епизод след разгрома на въстанието, в който единствено лудият Мунчо се осмелява да протестира срещу насилието.
А това позорно мълчание като че ли продължава до ден днешен...

Забравените

    Възрожденските идеали, в името на които "луди глави" са жертвали живота си, много бързо са забравени след Освобождението. Затова Вазов пише "Епопея на забравените". А кои от тези идеали днес отново са поругани и забравени? Освен към забогатяване и печелене на пари, към какво друго се стремим? С какво се примиряваме и защо често си затваряме очите?...  


Днешното поколение


    "Сякаш това е написано за нас" - каза замислено една моя ученичка, когато четохме в клас "Линее наш'то поколение". Паралелът между времето тогава, преди повече от сто години, и  днес е потресаващ. Липсата на идеал убива бавно обществото и го превръща в лесно управляема маса.

Линее нашто поколенье,
навред застой, убийствен мраз;
ни топъл луч, ни вдъхновенье
не пада върху нас.

Нима това прозрение на поета не е злободневно и днес?...

 Русия

   
 Вазов е убеден русофил през целия си живот, за което е принуден в средата на 80-е години на XIX век да емигрира:

Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда - в нашите злини!

Като истински народен поет и родолюбец поетът държи на славянството и неговите корени, които са както български, така и руски.
    В днешната яростна антируска кампания не остана пощаден и Вазов. Той бил "прозрял" истинската същност на Русия - ни нашепват предубедени, като за пример ни дават неговото "антируско" стихотворение "На руските воини". Ако обаче го прочетем непредубедено, ще разберем, че в него има преди всичко болка от факта, че двата братски народа са изправени един срещу друг, когато през 1916 г. руски войски влизат в Добруджа.

Народната обич

    Трудно може да бъде измерена народната обич и признание към Вазов, затова той е наричан народен поет.
    Но лично аз не съм чувал някога някъде да е възниквала подобна драматична ситуация, както след подписването на Ньойския договор. Тогава стотици софиянци се стичат пред къщата на Вазов. Той стои на балкона на улица "Раковска" и... плаче. Народът отдолу също плаче.  
    ...Къщата е разрушена по време на бомбардировките над София през Втората световна война. При въздушната атака Елин Пелин търчи из горяща София със стъкленица в ръце, в която се намира Вазовото сърце. Когато го питат какво носи, писателят отговаря: "Сърцето на България". Тогава изгарят голяма част от ръкописите на самия Елин Пелин...
   
Какво ни подсказва Вазов днес?

    Да обичаме Родината си. Независимо от интересите и целите, които преследват нейните управници и зложелатели. Да работим за отечеството. Независимо от бедността и неуредения живот. От нищетата, на която сме осъдени. Независимо от примамливите, и в повечето случаи илюзорни хоризонти, за преуспяване в чужбина. Да вярваме в България. Както самият Вазов вярваше в нея, възкликвайки: "Българийо, живей!"