85 години от рождението на Методи Бежански

Разказ

Станачко Оклейн, бригадирът, бавно се отдалечаваше по студената сумрачна галерия на рудника, а стъпките му задавено отекваха като пресипнали. Само от време на време левият му крак леко пружинираше и той неволно се поклащаше, сякаш кимваше някому. Иначе крачката му беше равна и тежка като по корабна палуба. Тоя дефект му остави за спомен срутването в забоя през оная година. Нищо работа, а го беляза...
Беше по средата на смяната - време, когато работата заспива, всичко е проверено, успоредено и уложено, а земята като че сама отваря пазви и отдава богатството си, та производителността хвърчи нагоре. Лентата монотонно бръмчи, съска и прискърцва от умора, но не спира.
Внезапно в единия ъгъл на забоя, ниско долу, на ръба, извря вода. Станачко бързо прилегна и затисна отвора със стъпало, за да противодейства минута-две, колкото може, на налягането, докато другите съберат материал, за да затворят устието на пробива и да го запушат, преди забоят да се наводни. За беда след затъкването водата тръгна по странични пукнатини, фронтът прогизна и една огромна буца сива пляка се стовари странично върху коляното му...
Разчистиха срутването, запушиха пороя и предотвратиха аварията, но Станачко пострада.
Около месец после го лекуваха, магериха го да го оправят, та го вдигнаха, ама някакъв скрит дамар му остана - от изтегляне на сухожилието ли, или от увреждане сглобката на ставата. Трябваше повторно да отиде в болница, бяха му казали при изписването, ама нали бе зажаднял за работа, махна с ръка.
- Грях е - рече - човек без болка да се излежава... Може пък това смъдене, дето чат-пат идва, от само себе си да мине. - И предсрочно се появи в назначението...
Сега вървеше, но по всичко личеше каква тежест му разпъва душата от това последно минаване през галерията. Издаваха го тръпнещите, отпуснати ръце и сведеният поглед; изпъкналите плещи, сякаш смазвани от непосилен товар; често препъване на петите по неравностите, характерно само за тревожните хора, мъкнещи скрита болка.
Оклейн се отдалечаваше, а неговите двайсетина другари от бригадата стояха безмълвни и неподвижни, с някаква смътна, неосъзната вина. Имаше ли я, нямаше ли я, но те я чувстваха - миньорите са силни, ала не познават притворството, самолюбието и злорадството. Лицата им бяха отпуснати, устните - стиснати до бяло, а по сърце не вярваха на очите си онова, което виждаха.
- Отива си.
- А беше най-истински. Беше класата.
- Завинаги си отива.
- Как завинаги?...
- Ей така. Завинаги. Като че не го разбра...
Станалото стана неочаквано. Тихо, сдържано като шепот в храм. На забоя стана. Без окайване, без тюхкане, само с едно присвиване в гърдите и с един спазъм в слънчевия сплит - както става при истински мъже...
Отиваше си една легенда - прославеният миньор, героят... Техният другар и приятел. Бригадирът им Станачко Оклейн си отиваше.
От десетилетия бяха заедно и под земята, и навън. Само по-малко от половината бяха по-млади и по-скорошни. Бяха преживели опасности и рискове, при които дори най-голямото мъжество изтръпва и оцелява на косъм.
Човекът си отиваше тихо и просто, изпровождан от мрачното безмълвие на двайсетината мъже, опалени от преживелици. От мъжете, които до днес бе водил. Можеше ли някой да пресметне колко високи са планините от въглища, дето Станачко Оклейн и неговите хора са дали на държавата, без да ги е сполетяла ни една по-сериозна злополука, защото срещу най-големите угрози пръв заставаше той - най-опитният, с най-голямата отговорност. Казваше естествено и просто:
- Това е моя работа. - И добавяше: - Работа на бригадира.
Обичаше често да напомня:
- Ред и лична отговорност, момчета!... Ред и лична отговорност. За себе си и за другия до тебе - чакат ни жени и деца, чакат ни семейства...
Понякога с неудобство го подсещаха, че не са малки, нали.
Но чуваха:
- И Крали Марко не е бил дете, ама веднъж сгрешил и си попилял силата. - И при някакъв повод им разказа легендата...
Добри хора съветвали юнака да си пази силата, ама той, за да покаже, че няма равен, се похвалил:
- И земята да има дръжка, и земята ще повдигна. Изрекъл-недоизрекъл, за зла беда напреде му пъкнал ситен старец с торба пръст до нозете.
- Ако си толкова силен, повдигни торбата! - на подстора му казал дъртугата.
Позасмял се Кралевичът на човешкото простодушие па хванал провръзлото. Запънал се - торбата сякаш е сраснала с мястото. Поел дълбоко въздух, двойно по-яко се запънал, та чак костите му припукали, и едва-едва отместил тежестта. Погледнал се - краката му до коленете затънали в земята.
- Какъв е тоя товар, та ме озори? - позасмял се Марко, макар да не му било до смях, а старчугата, проклет да е - магесник ли, господ ли, завъртял глава:
- Тая работа тежи, колкото тежи цялата земя. Ти наистина я повдигна, ама да знаеш, че оттук нататък няма да си същият - прорекъл изпостникът, па изчезнал барабар с торбата си и пръстта в нея. А пък Крали Марко от тоя миг наистина взел да губи силата си...
Днес бригадата трябваше да взривява. Илиян Братоев - помощник-бригадирът, Черното Петре от Кошарево и Станоя, високият с белега на дясната вежда, почнаха да въртят гнездата за бомбите, а другите се хванаха с подготовката на взривния материал.
Станачко, бригадирът, взе шашка динамит, постави взривителя и когато тъкмо трябваше да свърже проводниците, работата му запетля. Опита веднъж - не успя, опита втори път - пак не успя. И го заля гъста хладина. Сетне го претопи вряла пот - няма да е работа. И през въздишка си помисли: "Значи дойде!..." Помълча, повъртя бомбата в ръце и тихо въздъхна:
- Значи така идва краят?... Отведнъж и до живот. Без право на обжалване.
За първи път нещо в самия него му изневери, продуха му волята и го разпиля.
- Очите!... Очите първи се отварят за света и първи се затварят. - Дълго мълча, за да се събере. - Какво пък, човешко е. - Пострупа отломките от наранената си воля, овладя се и рече:
- Илияне, притичай до мене!
Когато помощникът му дойде, той мълчаливо му показа с поглед незаметнатите телени нишики и подвикна:
- Прекратете работа за малко. Има да свършим нещо бързо и важно.
Насядаха по обичая кой където намери. И по предчувствие ли, по подозрение ли - тихи, мълчаливи. Като смъмрени деца.
- Та... така... Аз съм дотука. - Не беше му лесно. Ако трябваше да го повтори, едва ли щяха да му стигнат силите. - Отсега нататък ще ви води Илиян Братоев. Млад. Умен. Опитен... Живейте човешки, както досега, и работете честно. То комай всекиму това остава... Сполай ви за приятелството и за верността... Мъже бяхте и мъже ви оставям...
Знаеха какъв пиперлия нрав има, та никой не му прекослови. Само Кошаревеца се обади:
- А ти?...
- Аз ли?... Ще се отбия до управлението на рудника при началника и главния инженер да им съобщя новината. - Откъде изстиска тая усмивка на лицето си!... После - дългия. А в неделя ви чакам у дома - с жени, без жени, с деца, без деца. Кой както може... И който желае. Затърси с очи най-скорошния, силистренското момче Анести, един ден да не забравиш да ме поканиш на сватба. Па, ако ме щеш, и кум може да ти стана... Няма да сбъркаш... Сбогува се и си тръгна.
Подир две-три крачки се обърна:
- Не ме изпращайте! Човек се изпраща от дома - земята не ви е дом...
Върви той, те стоят и не изпускат от очи всяка негова крачка, сякаш за първи път го виждат, а в гърдите им - тихи пожарища. Каквато и дума да изрекат, все ненужна ще е. Та мълчат. Подир време само Кошаревеца отваря уста:
- Думата не може да замести човека. Изречеш я, па кой чул, кой не чул, а с човека не е така. Той оставя следа подире си: я с добро, я със зло...
Дошъл, дал всичко от себе си и си отива. Същинска притча. Човеците са нужни, не думите.
Стояха, не отделяха погледи, а яката фигура на бригадира все повече и повече се смаляваше и размиваше, докато накрая започна да им мержелее пред очите, да се разтваря и слива с далечината като минало и като спомен.