85 години от началото на Великата Отечествена война: Как се роди "Вставай, страна огромная"

На 22 юни 1941 година нацистка Германия вероломно нахлува в пределите на СССР. Така започва Великата Отечествена война на съветските народи (1941-1945 г.) - едно от най-жестоките и кръвопролитни военни стълкновения в световната история, оставило след себе си десетки милиони трупове и невероятни материални разрушения във воюващите страни...
След два дни, на 24 юни едновременно във вестниците „Известия“ и „Красная Звезда“ е публикувано стихотворението на поета Василий Лебедев-Кумач „Священная война“. Композиторът Александър Александров веднага пише музика към текста.
Певците и музикантите от Червенознаменния ансамбъл за песни и танци на СССР преписват текста и музиката на работните си тетрадки. Песента спешно е разучена и още на 26 юни 1941 г. част от ансамбъла я изпълнява пет пъти на Беларуската гара в Москва при изпращане на военни части на фронта.
Всяка сутрин Радио „Москва“ започва емисиите си с песента след ударите на Кремълските камбани. Музиката внушава още с началото си трагизъм, непреклонна и страшна решителност в невероятно трудната война, съчетани с мелодична напевност.
Текстът извежда свещения, народен и решителен характер на защитата на Отечеството и изключва всякакъв компромис в отношението на съветските хора към окупаторите. Песента придобива масова популярност сред руските войници. Поддържа бойния им дух особено в тежките отбранителни битки през 1941 и 1942 г. Записана е през тези години на грамофонна плоча.
„Священная война“ бързо се превръща в песен-символ на защитата на Съветския съюз в годините на Втората световна война. Получава популярност по целия свят. В следвоенните години неизменно се изпълнява от Червенознаменния ансамбъл за песни и танци на СССР при неговите концерти в родината и чужбина.

Никой не е забравен, нищо не е забравено!

В грандиозната битка за Сталинград са ранени, безследно изчезнали и убити 1 129 619 съветски воини. Най-жестоки боеве се водят в продължение на 135 дни за стратегическата височина Мамаев курган, която на няколко пъти преминава от едни в други ръце.
Това парче земя е толкова съсипано и обгорено от бомбардировките и непрекъснатата стрелба, че на всеки квадратен метър се падат между 500 и 1200 куршума и осколки от снаряди и авиобомби.
От смъртоносния метал, с който е покрита височината, на много места не се вижда земята. Заради това, след края на боевете, през пролетта на 1943 година на Мамаев курган изобщо не пониква трева...
Дълбок поклон пред героизма и саможертвата на съветските воини, спрели с гърдите си кафявата чума! Никой не е забравен, нищо не е забравено!

РОДИНА МАТЬ ЗОВЕТ!

По Мамаеву кургану днем и ночью ходит мать 
-"Вы пожалуйста скажите, где мне сына отыскать?!" 
Ей в ответ вздохнула Волга:-"Крепко спит в земле герой! 
Не буди его напрасно! И ступай себе домой!" 

Повернулась! Распрямилась! Непреклонна и горда: 
-"Не гони меня отсюда! Не уйду я никогда! 
Встану камнем на кургане ! Подыму священий меч ! 
И останусь возле сына! Чтоб покой его сберечь!" 

И стоит она над Волгой! И ликуя, и скорбя! 
И все матери погибших видя в ней самих себя

Оръжията на победата

Малцина знаят с какви оръжия СССР посреща немците в началото и по време на войната. На 21 юни 1941 година, буквално няколко часа преди да избухне Великата отечествена война, реактивните установки за залпов огън били успешно тествани във войскови условия и Министерството на отбраната поръчало да се развърне серийното им производство и снабдяване на войските с тях. Пусковата установка получила наименованието БМ-13 – "Бойна машина – 13".
Производство на БМ-13 било организирано във Воронежкия завод "Коминтерна" и в московския завод "Компресор". След това по време на войната в кратки срокове с производството на реактивните установки били натоварени още няколко евакуирани машиностроителни заводи в Сибир и на Урал.
Първият бой с участието на реактивни установки за залпов огън станал на 14 юли 1941 г. Той се превръща по-късно в един от най-известните епизоди на Великата отечествена война. В този ден на белоруската гара Орша пристигнали няколко немски влакови композиции с гориво, боеприпаси, бойна техника и войници. Тази голяма цел била прихваната от съветското разузнаване и към гарата незабелязано се приближила реактивната батарея на капитан Флоров.
В 15 часа и 15 минути тя дала внезапен мощен залп от своите реактивни установки. Само за няколко секунди гарата била обхваната в море от огън и буквално била изтрита от лицето на земята. В рапорта си след боя капитан Флоров написал: "Резултатите от пуска са отлични. Навсякъде се забелязваше плътно море от огън.”
Съдбата на капитан Флоров като съдбата на стотици хиляди съветски бойци и командири през 1941 г. е трагична. В течение на няколко месеца той воювал успешно във вражеско обкръжение. На няколко пъти бойците от батареята му се оказвали в обкръжение, но винаги успявали да излязат из под огъня на противника почти невредими и да опазят скъпата бойна техника. Последният бой за батареята бил на 30 октомври 1941 г. край Смоленск.
Попадайки отново в обкръжение, бойците били принудени да взривят прикрепените към реактивните установки тротилови заряди, за да не попаднат в ръцете на хитлеристите. След това, опитвайки се да се промъкнат през вражески обръч, повечето от бойците начело с техния командир капитан Флоров загинали. На линията на фронта излезли едва 46 артилеристи от батареята.
Днес никой не може да каже при какви обстоятелства реактивната установка за залпов огън е получила от бойците нежното женско име "Катюша". 
Има, разбира се, и други прославени съветски оръжия на Победата, които получават през войната прозвища от червеноармейците.
Така например щурмовият самолет “Ил-2” е наречен “летящият танк”, малкият изтребител И-16, изнесъл на крилете си цялата тежест на въздушните боеве в първите месеци на войната с хитлеристките “лешояди”, бил наречен “ястребче”. 
Успоредно с това се появили във войнишкия фолклор и други прозвища на оръжия, като това на тежката самоходна артилерийска установка Су-152, която била способна с един изстрел да откъсне купола на германския танк “Тигър”. Тя била наречена “убиец на зверове”.
В повечето случаи обаче прозвищата на тези оръжия били сурови и строги. Единственият случай, когато се кръщава оръжие с бойна мощност, нямаща равна на себе си, с име на жена, е “катюшата”. Кой и при какви обстоятелства е кръстил така реактивните гвардейски миномети в историята няма отговор, но славата на “катюшите” отдавна е станало синоним на великата победа над хитлерофашизма.
Немците наричали гвардейския реактивен миномет "Органът на Сталин" заради ужасния му смъртоносен вой. Всяка установка БМ-13 можела да пусне от осем до тридесет и две ракети по вражеските позиции. ”Катюшите” действали в артилерийски дивизиони, полкове и бригади. В дивизион имало по пет реактивни установки, всяка от които имала по 16 писти за изстрелване на 132 мм снаряди М-13, които тежали по 42 кг и имали далекобойност 8470 м.
Можем само да си представим какво е оставало от противниковите укрепления, когато само за няколко секунди върху тях се изсипвали няколко десетки ракети. Като се вземе под внимание, че при артилерийската подготовка на повечето армейски операции по време на войната са вземали участие по няколко полка и бригади “катюши”, а това са стотици машини и или повече от три хиляди реактивни снаряди в един залп, след стрелбата на “катюшите” вражеските траншеи и блиндажи са приличали на разорано, изгоряло поле, над което витаел призракът на смъртта.

По време на своето настъпление Червената армия се стараела да съсредоточи в направлението на главния си удар колкото се може повече артилерия. Масираната артилерийска подготовка, която предшествала пробива на вражеския фронт, била главният й коз. Нито една армия в тази война не е могла да се похвали с такава плътност на артилерийския огън.
В Берлинската настъпателна операция през пролетта на 1945 г. на един километър фронт се падали по 230-260 оръдия и по 15-20 реактивни установки за залпов огън. По традиция катюшите завършвали огневия нальот, като давали мощен залп по врага точно когато пехотата се вдигала в атака.
Често пъти след този залп пехотинците влизали в немските траншеи, без да срещнат жив противник, а тези, които им се изпречвали на пътя, били чисто и просто объркани същества, загубили ума си и слуха си от ужасяващия режещ вой на летящите реактивни снаряди и огненото море на разривите. Концентрирани на няколко хектара площ, те буквално изгаряли всичко и хвърляли във въздуха вражеската техника, укрепленията и бойците.
Това предизвиквало много силен психологически ефект у оцелелите противникови войници. Затова хитлеристите го нарекли “Сталинските органи”. Тяхната “музика” звучала на всички решаващи битки по време на войната – от Москва през Сталинград и Курск до Берлин.
Съветската артилерия в първите дни на войната действала по метода, въведен от българските артилеристи през Балканската война 1912-1913 г., наречен “огневи вал”.
Тя първо унищожава вражеските огневи точки в първия ред траншеи на противника, после премествала огъня си в дълбочина на отбраната към втората укрепена линия, а настъпващата пехотата заемала разрушените вражески укрепления.
В хода на настъплението при превземането на втория и третия рубеж на дълбоко ешелонираната противникова отбрана танковете, самоходните артилерийски установки и “катюшите” вървели след бойните редове на настъпващата пехота и я поддържали със своя огън, тъй като буксирната артилерия изоставала по разбираеми причини.
След войната “катюшите” и легендарните съветски танкове Т-34 били качени на десетки постаменти в столиците на освободената от хитлеристкия ярем Европа като оръжия на Победата и като знак на признателност пред тяхната бойна мощ. 

Фейсбук