75 години от Великата Победа: обща отговорност пред историята и бъдещето

Изминаха 75 години, откакто завърши Великата Отечествена война. За тези години израснаха няколко поколения. Промени се политическата карта на планетата. Няма го Съветския съюз, който спечели грандиозна, съкрушителна победа над нацизма, спаси целия свят. Пък и самите събития на онази война, дори за нейните участници, са далечно минало. Но защо в Русия 9 май се отбелязва като най-главният празник, а на 22 юни  животът като че замира и бучка засяда в гърлото?  

Прието е да се казва: войната остави дълбока следа в историята на всяко семейство. Зад тези думи стои съдбата на милиони хора, техните страдания и болка от загубата. Гордостта, правдата и паметта. 

За моите родители войната - това са страшните мъки на блокадния Ленинград, където е починал моят двегодишен  брат Витя, където по чудо е останала жива майка ми. Баща ми е бил освободен от боева  служба, но е отишъл като доброволец  да защитава родния град - постъпил е както и милиони съветски граждани. Воювал е на плацдарма "Невский пятачок", бил е тежко ранен. И колкото повече де отдалечават тези години, толкова по-голяма е потребността да поговоря с родителите си, да науча подробности за военния период на техния живот. Но вече е невъзможно да попитам нещо, затова свято пазя в сърцето си разговорите с баща ми и с мама на тази тема, техните  сдържани емоции.  

За мен и моите връстници е важно нашите деца, внуци, правнуци да разбират през какви изпитания и мъки са минали техните предци. Как, защо са успели да устоят и да победят? Откъде се е взела тяхната наистина желязна сила на духа, която е изумявала и възхищавала целия свят? Да, те са защитавали своя дом, децата си, близките си, семейството. Но всички ги е обединявала любовта към Родината, към Отечеството. Това дълбоко, личностно чувство в цялата си пълнота е отразено в самата същност на нашия народ и е станало едно от определящите в неговата героична, жертвена борба против нацистите. 

Хората често питат: "Как ще се държи настоящото поколение? Какво ще се случи в критична ситуация?" Пред очите ми са млади лекари, медицински сестри, понякога вчерашни студенти, които днес отиват в "червената зона", за да спасяват хора. Нашите войници в борбата с международния тероризъм в Северен Кавказ, в Сирия, стояха на смърт. Много млади момчета. Много бойци на легендарната, безсмъртна шеста авиационна рота бяха на 19-20 години. Но всички показаха, че са достойни за подвига на войниците на страната ни, които я защитаваха по време на Великата отечествена война.

Уверен съм, че в характера на руския народ е да изпълняваш своя дълг, да не жалееш себе си, ако това изискват обстоятелствата.   Самоотверженост, патриотизъм, любов към родния дом, към своето семейство, към Отечеството - тези ценности и днес за руското общество са фундаментални, кардинални. Общо взето, на тях в голяма степен се държи суверенитетът на нашата страна. 

Сега у нас се появиха нови традиции, родени от хората, като Безсмъртният полк. Това е марш на нашата благодарна памет, на кръвната, живата връзка между поколенията. Милиони хора излизат на шествия с фотографии на свои роднини, които са защитавали Отечеството и са победили нацизма. Това означава, че техният живот, изпитанията и жертвите, победата, която ни дадоха, никога няма да бъдат забравени.

Нашата отговорност пред миналото и бъдещето е да направим всичко, за да предотвратим повторението на тези страшни трагедии. Затова сметнах за свой дълг да изляза със статия за Втората световна и Великата отечествена война. Неведнъж обсъждах тази идея в разговори със световни лидери, срещнах тяхното разбиране. В края на миналата година на срещата на върха на лидерите на страните от ОНД  всички бяхме единни: важно е да предадем на потомците паметта за това, че победата над нацизма е спечелена преди всичко  от съветския народ, че в тази героична борба - на фронта и в тила, рамо до рамо - стояха представители на всички републики на Съветския съюз. Тогава говорих с колегите си и за нелекия  предвоенен период.

Този разговор предизвика голям отзвук в Европа и в света. Значи, обръщането към уроците от миналото е наистина необходимо и злободневно. В същото време имаше много емоции, лошо скривани комплекси, шумни обвинения. Редица политици по навик побързаха да заявят, че Русия се опитва да пренапише историята. При това обаче те не можаха да опровергаят нито един факт, нито един приведен аргумент. Разбира се, трудно е, че и невъзможно, да се спори с автентични документи, които впрочем се съхраняват не само в руските, но и в чуждестранните архиви.

Затова има нужда да се продължи анализът на причините, довели до световната война, размишленията за нейните тежки събития, трагедии и победи, за нейните уроци - за страната ни и за целия свят. И тук, повтарям, принципно важно е да се опираме само на архивни материали, на свидетелствата на съвременниците,  да изключим всякакви идеологически и политизирани добавки.

Още веднъж ще напомня очевидното: дълбоките причини за Втората световна война в голяма степен произтичат от решенията, взети по резултатите от Първата световна война. Версайският договор за Германия стана символ на дълбока несправедливост. Фактически ставаше дума за ограбване на страната, която е била длъжна да заплати огромни репарации на западните съюзници, изтощаващи икономиката й. Главнокомандващият на Съюзните сили, френският маршал Ф. Фош пророчески описа Версай: "Това не е мир. Това е примирие за двадесет години".

Именно националното унижение формира хранителна среда за радикални и реваншистки настроениия в Германия. Нацистите използваха умело тези чувства, градяха своята пропаганда, обещавайки да избавят Германия от "наследството на Версай", да възстановят миналото й могъщество, а по същество тласкаха немския народ към нова война. Парадоксално е, но за това пряко или косвено способстваха западните държави, преди всичко Великобритания и САЩ. Техните финансови и промишлени кръгове твърде активно влагаха капитали в немските фабрики и заводи, произвеждащи продукция с военно предназначение.  А сред аристокрацията и политическия истаблишмънт  имаше немалко привърженици на радикалните, крайно десни, националистически движения, набиращи сила в Германия и в Европа. 

Версайското "устройство на света" породи многобройни скрити противоречия и явни конфликти. В основата им  бяха произволно оформените от победителите в Първата световна война граници на новите европейски държави. Практически веднага след появата им на картата, започнаха териториални спорове и взаимни претенции, които се превърнаха в мини със забавено действие.

Един от най-важните резултати от Първата световна война е създаването на Лигата на нациите. На тази международна организация се възлагаха големи надежди да осигури дългосрочен мир и колективна сигурност. Това беше прогресивна идея, чието последователно реализиране  без преувеличение можеше да предотврати повторение на ужасите на глобалната война.

Лигата на нациите обаче, която беше доминирана от държавите-победителки Великобритания и Франция, показа своята неефективност и просто затъна в празни приказки. В Лигата на нациите, а и въобще на европейския континент, не бяха чути нееднократните призиви на Съветския съюз да се създаде равноправна система на колективна сигурност. В частност, за сключване на Източноевропейски и Тихоокеански пактове, които биха могли да поставят бариера пред агресията. Тези предложения бяха игнорирани.

Лигата на нациите не успя да предотврати и конфликтите в различни части на света, като нападението на Италия над Етиопия, гражданската война в Испания, агресията на Япония срещу Китай, аншлюса с Австрия. А в случая с Мюнхенския сговор - в който освен Хитлер и Мусолини, участваха лидерите на Великобритания и Франция, с пълното одобрение на Съвета на Лигата на нациите стана разчленяването на Чехословакия. Във връзка с това ще отбележа,  че за разлика от мнозина тогавашни лидери на Европа, Сталин не се опетнява с лична среща с Хитлер, който тогава минава за напълно уважаван политик в западните среди, беше желан гост в европейските столици.

В частта за Чехословакия заедно с Германия действа и Полша. Те предварително и заедно решават  кой коя чехословашка земя ще получи. На 20 септември 1938 г. полският посланик в Германия Й. Липски съобщава на министъра на външните работи на Полша Й. Бек уверенията на Хитлер: "... ако въпросът между Полша и Чехословакия стигне до конфликт въз основа на полските интереси в Тешин, Райхът ще застане на наша [полска] страна". Главатарят на нацистите дори даваше подсказки, съветваше началото на полските действия " да последват... едва след като германците окупират Судетските планини".

В Полша си даваха сметка, че без подкрепата на Хитлер нейните агресивни планове биха били обречени на провал. Тук ще цитирам запис на разговора на германския посланик във Варшава, г-н А. Молтке с Й. Бек, от 1 октомври 1938 г., за полско-чешките отношения и позицията на СССР по този въпрос. Ето какво пише там: "... г-н Бек ... изрази огромна благодарност за лоялната интерпретация на полските интереси на конференцията в Мюнхен, както и за искреността на отношенията по време на конфликта в Чехия. Правителството и обществеността [има се предвид на Полша] изцяло отдават дължимото на позициите на фюрера и райхсканцлера".

Разделянето на Чехословакия беше жестоко и цинично. Мюнхен срина дори официалните, крехки гаранции, които останаха на континента. Той показа, че взаимните споразумения не струват нищо. Именно Мюнхенският сговор послужи за  "спусък", след който голямата война в Европа стана неизбежна.

Днес европейските политици, и преди всичко полските лидери, биха искали да "премълчат" Мюнхен. Защо? Не само защото техните страни тогава предадоха своите задължения и подкрепиха Мюнхенския сговор, но и защото някои от тях участваха в разделянето на плячката. Но и защото е някак си неудобно да се припомня, че в онези драматични дни от 1938 година само СССР се застъпва за Чехословакия.

Съветският съюз, изхождайки от своите  международни задължения, включително от споразуменията с Франция и Чехословакия, се опитваше да предотврати трагедията. Докато Полша, преследвайки своите интереси, с всички сили възпрепятстваше създаването на система за колективна сигурност в Европа. На 19 септември 1938 година полският министър на външните работи Й. Бек директно пише за това на споменатия вече посланик Й. Липски преди срещата си с Хитлер: "... през последната година полското правителство четири пъти отхвърли предложението да се присъедини към международната интервенция в защита на Чехословакия".

Британия, както и Франция, която тогава беше главен съюзник на чехите и словаците, предпочетоха да се откажат от гаранциите си и да хвърлят на разтерзаване тази източноевропейска държава. Не просто да се откажат, а да насочат стремежите на нацистите на изток, с цел Германия и Съветският съюз неизбежно да се сблъскат и да се обезкървят взаимно.

Именно в това се заключваше западната политика на "умиротворение". И не само по отношение на Третия райх, но и към други участници в т.нар. Антикоминтерновски пакт - фашистка Италия и милитаристка Япония. Кулминацията й в Далечния Изток стана англо-японското споразумение от лятото на 1939 година., което развърза ръцете на Токио в Китай. Водещите европейски сили не искаха да признаят каква смъртна опасност за целия свят произтича от Германия и нейните съюзници. Надяваха се, че тях самите войната ще ги заобиколи.

Мюнхенското споразумение показа на Съветския съюз, че западните страни ще решават проблемите на сигурността, без да отчитат неговите интереси. А при удобен случай те могат да сформират антисъветски фронт.

Наред с това Съветският съюз се стараеше до последната възможност да използва всеки шанс за създаване на антихитлерова коалиция. Ще повторя: въпреки двуличната позиция на страните от Запада. Така през разузнавателните служби съветското ръководство получаваше подробна информация за задкулисните англо-германски контакти през лятото на 1939 година. Обръщам внимание, че те се провеждаха много интензивно и при това практически едновременно с тристранните разговори на представители на Франция, Великобритания и СССР, които, напротив, бяха умишлено бавени от западните партньори. В тази връзка ще цитирам документ от британските архиви. Това е инструкция от британската военна мисия, която пристигна в Москва през август 1939 година. В нея направо се казва, че делегацията трябва да "води преговори много бавно"; че "правителството на Обединеното кралство не е готово да поеме върху себе си подробна разписани ангажименти, които биха могли да ограничат нашата свобода на действие при всякакви обстоятелства". Ще отбележа също: за разлика от британската и френската, съветската делегация се ръководеше от висши ръководители на Червената армия, които имаха всички необходими правомощия за "подписване на военна конвенция за организиране на военна отбрана на Англия, Франция и СССР срещу агресията в Европа".

Своята роля в провала на преговорите изигра Полша, която не искаше да поема никакви задължения пред съветската страна. Дори под натиск на западните съюзници полското ръководство отказва да сътрудничи на Червената армия в конфронтацията срещу Вермахта.  И едва когато стана известно за пристигането на Рибентроп в Москва, Й. Бек неохотно, не директно, а чрез френски дипломати, уведоми съветската страна: "... в случай на съвместни действия срещу германската агресия, сътрудничество между Полша и СССР при технически условия, които трябва да бъдат определени, не е изключено". В същото време той обясни на колегите си: "... Аз не съм против тази формулировка само с цел улесняване на тактиката. Нашата принципна гледна точка по отношение на СССР е окончателна и остава непроменена".

В създадената ситуация Съветският съюз подписа Договор за ненападение с Германия. Фактически той направи това последен от европейските държави и на фона на реалната опасност да се сблъска с война на два фронта - с Германия на запад и Япония на изток, където вече се водеха интензивни битки по река Халхин-Гол.

Сталин и неговото обкръжение заслужават много справедливи обвинения. Ние помним престъпленията на режима срещу собствения ни народ, и ужасите на масовите репресии. Ще повторя: съветските лидери могат да бъдат упреквани по много причини, но не и за липса на разбиране за същността на външните заплахи. Те видяха, че се опитват да оставят Съветския съюз един на един с Германия и нейните съюзници. И те действаха, осъзнавайки тази реална опасност, за да спечелят драгоценно време за засилване на отбраната на страната.

За пакта за ненападение, сключен по това време, сега се говори много и се отправят претенции именно по адрес на съвременна Русия. Да, Русия е приемник на СССР, а съветският период, с всичките му триумфи и трагедии, е неразделна част от нашата хилядолетна история. Но също така ви напомням, че Съветският съюз даде правна и морална оценка на т.нар Пакт Молотов-Рибентроп. В резолюция на Върховния съвет от 24 декември 1989 г. тайните протоколи бяха официално осъдени като "акт на лична власт", който не отразява "волята на съветския народ, който не носи отговорност за тази конспирация".

В същото време други държави предпочитат да не си спомнят споразуменията, подписани между нацистите и западните политици. Да не говорим за правната или политическата оценка на подобно сътрудничество, включително мълчаливото съгласие на някои европейски лидери с варварските планове на нацистите, до тяхното пряко насърчаване. Какво стои зад циничната фраза на полския посланик в Германия Й. Липски, изречена в беседа с Хитлер на 20 септември 1938 г .: "... за решението на еврейския въпрос ние [поляците] ще му поставим ... красив паметник във Варшава".

Ние не знаем също дали е имало някакви тайни "протоколи" и приложения към споразуменията на редица държави с нацистите. Остава само да "вярваме на думите им". По-специално, материалите за тайните англо-германски преговори все още не са разсекретени. Затова призоваваме всички държави да засилят процеса на отваряне на архивите си, публикуването на неизвестни досега документи от предвоенния и военния период. Така, както прави Русия през последните години. Тук сме готови за широко сътрудничество, за съвместни изследователски проекти на историци.

Но да се върнем към събитията непосредствено преди Втората световна война. Наивно беше да се вярва, че след като се разправи с Чехословакия, Хитлер няма да предяви нови териториални претенции. Този път към доскорошния му съучастник в раздела на Чехословакия - Полша. Между другото, поводът тук беше и наследството на Версай - съдбата на така наречения Данцигски коридор. Последвалата трагедия на Полша беше изцяло на съвестта на тогавашното полско ръководство, което попречи на сключването на англо-франко-съветския военен съюз и разчиташе на помощта на западните партньори. То постави народа си под колелата на хитлеровската машина за унищожение.

Германската офанзива се развива в пълно съответствие с доктрината за блицкриг. Въпреки жестоката, героична съпротива на полската армия, само седмица след избухването на войната, на 8 септември 1939 г., германските войски са в покрайнините на Варшава. И военно-политическият елит на Полша избяга на територията на Румъния до 17 септември, предавайки своя народ, който продължи да се бори с нашествениците.

Западните съюзници не оправдаха полските надежди. След обявяването на война на Германия, френските войски напреднаха само на няколко десетки километра във вътрешността на германската територия. Всичко изглеждаше само като демонстрация на активни действия. Освен това Англо-френският Върховен военен съвет, заседаващ за първи път на 12 септември 1939 г. във френския Абвил, решава да спре напълно настъплението поради бързото развитие на събитията в Полша. Започна прословутата "странна война". Това е пряко предателство от страна на Франция и Англия на задълженията им към Полша.

По-късно, по време на процеса в Нюрнберг, германските генерали обясниха бързия си успех на Изток. Бившият началник-щаб на оперативното ръководство на Върховното главно командване на въоръжените сили на Германия генерал А. Йодл призна: "... ако не бяхме победени през 1939 г., то това е само защото на запад по време на войната ни с Полша приблизително 110 френски и английски дивизии срещу 23 германски дивизии, остават напълно бездейни".

Помолих да се събере от архивите целият масив материали, свързани с контактите на СССР и Германия в драматичните дни на август и септември 1939 година. Както свидетелстват документите: точка 2-ра от Секретния протокол към Договора за ненападение между Германия и СССР от 23 август установява, че в случай на териториално-политическо преустройство на областите, влизащи в състава на Полската държава, границата на сферата на интересите на двете държави трябва "приблизително да преминава по линията на реките Нарева, Висла и Сана". С други думи, в съветската сфера на влияние влизат не само територии, на които живее предимно украинско и беларуско население, но и исторически полски земи в междуречието на Буг и Висла. Не всички сега знаят за този факт.

Както и това, че веднага след нападението срещу Полша през първите септемврийски дни на 1939 г. Берлин упорито и многократно призовава Москва да се присъедини към военните действия. Съветското ръководство обаче игнорира подобни призиви. И няма намерение да се включва в драматично развиващите се събития до последна възможност.

Едва когато става окончателно ясно, че Великобритания и Франция нямат намерение да помогнат на своя съюзник, а вермахтът е способен бързо да окупира цялата Полша и да излезе фактически на подстъпите към Минск, е взето решение на сутринта на 17 септември да се вкарат войсковите съединения на Червената армия в т.нар. източни покрайнини. Днес те са част от територията на Беларус, Украйна и Литва.

Очевидно е, че не е имало други варианти. В противен случай рисковете за СССР щяха да се увеличат многократно, тъй като, повтарям, старата съветско-полска граница преминава само на няколко десетки километра от Минск. И неизбежната война с нацистите щеше да започне за страната от изключително неблагоприятни стратегически позиции. А милиони хора от различни националности, включително евреи, живеещи в близост до Брест и Гродно, Перемишъл, Лвов и Вилно, ще бъдат хвърлени на унищожение от нацистите и техните местни слуги - антисемити и радикални националисти.

Фактът, че Съветският съюз до последната възможност се опитваше да избегне участието в разгарящия се конфликт и не искаше да играе на страната на Германия, доведе до това, че реалният контакт на съветските и германските войски се случи много на изток от границите, посочени в тайния протокол. Не край Висла, а приблизително по така наречената линия Кързън, която през 1919 г. е препоръчана от Антантата като източна граница на Полша.

Както знаете, условното наклонение е трудно да се приложи към вече настъпили събития. Мога само да кажа, че през септември 1939 г. съветското ръководство имаше възможност да прокара западните граници на СССР още повече на запад, чак до Варшава, но реши да не го направи.

Германците предложиха да се определи ново статукво. На 28 септември 1939 г. в Москва И. Рибентроп и В. Молотов подписват Договора за приятелство и границата между СССР и Германия, както и тайния протокол за промяна на държавната граница, който признава демаркационната линия, където де-факто стоят две армии.

През есента на 1939 г., решавайки своите военно-стратегически, отбранителни задачи, Съветският съюз започва процеса на инкорпорация на Латвия, Литва и Естония. Влизането им в СССР е осъществено на договорна основа, със съгласието на избраните власти. Това беше в съответствие с тогавашното международно и държавно право. Освен това през октомври 1939 г. град Вилно и околният регион, преди това част от Полша, са върнати в Литва. Прибалтийските републики в рамките на СССР запазиха своите органи на властта, езика и имаха представителство в съветските висши държавни структури.

През всичките тези месеци на дипломатическата и военно-политическата борба, работата на разузнаването, която беше невидима за любопитните очи, не спря. Москва разбра, че пред нея има непримирим и жесток враг, че вече се води скрита война с нацизма. И няма причина да възприемаме официалните изявления, официални протоколни записки от онези години, като доказателство за "приятелството" между СССР и Германия. СССР имаше активни търговски и технически контакти не само с Германия, но и с други страни. В същото време Хитлер многократно се опитваше да вкара СССР в конфронтация с Великобритания. Съветското ръководство обаче не се поддаде на тези убеждения.

Хитлер прави последния си опит да убеди Съветския съюз да предприеме съвместни действия по време на посещението на Молотов в Берлин през ноември 1940 г. Но Молотов точно спазва инструкциите на Сталин, като се ограничава до общи дискусии за идеята на германците за присъединяване на СССР към Тристранния пакт - съюза на Германия, Италия и Япония, подписан през септември 1940 г. и насочен срещу Великобритания и САЩ. Неслучайно още на 17 ноември Молотов инструктира съветския пратеник в Лондон И. Майски по следния начин: "За да се ориентирате ... В Берлин не беше подписан никакъв договор и не беше предвидено да се подпише. Случаят в Берлин беше ограничен до ... размяна на мнения ... Германците и японците, както виждате, много биха искали да ни насочат към Персийския залив и Индия. Отхвърлихме дискусията по този въпрос, тъй като считаме такъв съвет от Германия за неподходящ". А на 25 ноември съветското ръководство сложи край на това. Официално на Берлин бяха изложени условия, които бяха неприемливи за нацистите, включително изтеглянето на германските войски от Финландия, споразумение за взаимна помощ между СССР и България и редица други. По този начин, умишлено изключвайки за себе си всякаква възможност за присъединяване към Пакта. Тази позиция окончателно укрепи намерението на фюрера да започне война срещу СССР. И вече през декември, като остави настрана всички предупреждения на своите стратези за катастрофалната опасност от война на два фронта, Хитлер одобри плана на Барбароса. Той направи това, осъзнавайки, че именно Съветският съюз е основната сила, която му се противопоставя в Европа. И че предстоящият сблъсък на Изток ще реши изхода на световната война. И беше сигурен, че походът срещу Москва ще бъде бърз и успешен.

Това, което искам да подчертая специално, е, че западните страни фактически тогава се съгласяват със съветските действия и признават стремежа на Съветския съюз да гарантира сигурността си. Така още на 1 октомври 1939 година тогава бившият началник на британското Адмиралтейство У. Чърчил в изказване по радиото заявява: "Русия провежда студена политика на собствените си интереси... За защитата на Русия от нацистката заплаха явно беше необходимо руските армии да застанат на тази линия (има се предвид западната граница)". На 4 октомври 1939 г. в Камарата на лордовете британският външен министър Е. Халифакс заяви: "... трябва да се припомни, че действията на съветското правителство се състоят в прехвърляне на границата по същество на линията, препоръчана от лорд Кързън по време на Версайската конференция ... Цитирам само исторически факти и вярвам, че те са неоспорими". Известният британски политически и държавен деятел Д. Лойд Джордж подчертава: "Руските армии окупираха територии, които не бяха полски и които бяха насилствено превзети от Полша след Първата световна война ... Би било акт на престъпно безумие да се постави руското придвижване под общ знаменател с придвижването на немците".

А в неофициални разговори със съветския пълномощен министър И. Майски английските висши политици и дипломати говориха по-открито. Британският заместник-министър на външните работи Р. Бътлър на 17 октомври 1939 г. сподели, че: "... в британските правителствени кръгове те смятат, че не може да се поставя въпрос за връщането на Западна Украйна и Беларус в Полша. Ако е възможно да се създаде етнографска Полша със скромен размер с гаранция не само от СССР и Германия, но също Англия и Франция, британското правителство ще се смята за напълно удовлетворено". На 27 октомври 1939 г. главният съветник на Н. Чембърлейн Х. Уилсън казва: "Полша трябва ... да бъде възстановена като независима държава в своята етнографска база, но без Западна Украйна и Беларус".

Заслужава да се отбележи, че по време на тези разговори беше проучена също почвата за подобряване на съветско-британските отношения. Тези контакти до голяма степен поставиха основата на бъдещия съюз и антихитлеристката коалиция. Сред отговорните, далновидни политици се открои У. Чърчил, който въпреки добре познатата антипатия към СССР, и по-рано се застъпваше за сътрудничество с него. Още през май 1939 г. той заяви в Камарата на общините: "Ще бъдем в смъртна опасност, ако не успеем да създадем голям съюз срещу агресията. Би било пълна глупост, ако отхвърлим естественото сътрудничество със Съветска Русия". И след избухването на военните действия в Европа - на среща с И. Майски на 6 октомври 1939 г., той поверително заяви, че "... няма сериозни противоречия между Великобритания и СССР и, следователно, няма основания за напрегнати и незадоволителни отношения. Британското правителство ... би искало да развие ... търговски отношения. Освен това би било готово да обсъди всякакви други мерки, които биха могли да помогнат за подобряване на отношенията".

Втората световна война не се случи за една нощ, не започна внезапно, изведнъж. И германската агресия срещу Полша не беше внезапна. Тя е резултат от много тенденции и фактори в световната политика от този период. Всички предвоенни събития бяха подредени в една съдбовна верига. Но, разбира се, основното, което предопредели най-голямата трагедия в историята на човечеството, е държавният егоизъм, малодушието, снизхождението към набиращия сила агресор и неподготвеността на политическите елити да търсят компромис.

Следователно е несправедливо да се твърди, че двудневното посещение в Москва на нацисткия външен министър Рибентроп е основната причина, която породи Втората световна война. Всички водещи страни в една или друга степен носят своя дял на вината за нейното начало. Всяка от тях направи непоправими грешки, като по презумпция повярва, че е възможно да надхитрите другите, да си осигурите едностранни предимства или да остане далеч от предстоящата световна катастрофа. И за такава късогледство, за отказа да създадат система за колективна сигурност, те трябваше да платят с милиони животи, с колосални загуби.

Пиша за това без най-малкото намерение да поемам ролята на съдия, да обвинявам или оправдавам някого, особено да инициирам нов кръг от международна информационна конфронтация в историческата област, който може да сблъска държави и народи. Смятам, че с търсенето на балансирани оценки за миналите събития трябва да се занимава академичната наука с широко представителство на уважавани учени от различни страни. Всички имаме нужда от истина и обективност. От своя страна винаги съм насърчавал и призовавам колегите към спокоен, открит и доверителен диалог. Към самокритичен, безпристрастен поглед към общо минало. Такъв подход ще позволи да не се повтарят допуснатите грешки и да се гарантира спокойно и успешно развитие в продължение на много години напред.

Въпреки това много от нашите партньори все още не са готови за съвместна работа. Напротив, преследвайки целите си, те увеличават броя и мащаба на информационните атаки срещу страната ни, искат да ни принудят да се оправдаваме, да се чувстваме виновни. Приемат откровено лицемерни и политизирани декларации. Например резолюцията за значението на запазването на историческата памет за бъдещето на Европа, одобрена от Европейския парламент на 19 септември 2019 г., директно обвиняваща СССР, заедно с нацистка Германия, в разпалването на Втората световна война. Естествено, там не се споменава за Мюнхен.

Смятам, че подобни "книжа" - не мога да нарека тази резолюция документ - с явното намерение да се предизвика скандал, са опасни, реални заплахи. В крайна сметка тя беше приета от много уважаван орган. И какво демонстрира? Колкото и тъжно да е, това е съзнателна политика за унищожаване на следвоенния световен ред, създаването на който беше въпрос на чест и отговорност на държавите, редица представители на които днес гласуваха за тази невярна декларация. И по този начин те посегнаха на заключенията на Нюрнбергския трибунал, на усилията на световната общност, която създаде универсални международни институции след победата през 1945 година. Припомням в тази връзка, че самият процес на европейска интеграция, по време на който бяха създадени съответните структури, включително Европейският парламент, стана възможен само благодарение на поуките от миналото, на неговите ясни правни и политически оценки. А тези, които съзнателно поставят под въпрос този консенсус, разрушават основите на следвоенна Европа.

Освен заплахата за основните принципи на световния ред, има и морална, нравствена страна. Подигравките и издевателствата с паметта - това е подлост. Тази подлост може да е умишлена, лицемерна и напълно осъзната, когато в изявленията за 75-годишнината от края на Втората световна война се изброяват всички членове на антихитлеристката коалиция с изключение на СССР. Подлостта може да бъде страхлива, когато събарят паметници, издигнати в чест на борците срещу нацизма, оправдавайки срамните действия с лъжливи лозунги за борба срещу нежелана идеология и уж окупация. Подлостта може да е кървава, когато тези, които се противопоставят на неонацистите и наследниците на Бандера, биват убивани и изгаряни. Повтарям, подлостта се проявява по различни начини, но от това тя не престава да бъде отвратителна.

Забравянето на уроците на историята неизбежно води до тежка разплата. Ние твърдо ще защитаваме истината въз основа на документирани исторически факти. Продължаваме честно и безпристрастно да говорим за събитията от Втората световна война. Това е насочено и към мащабен проект за създаване в Русия на най-голямата колекция от архивни документи, кино- и фотоматериали за историята на Втората световна война и предвоенния период.

Такава работа вече е в ход. Също така използвах много нови, наскоро намерени, разсекретени материали при подготовката на тази статия. И в тази връзка мога отговорно да заявя, че няма архивни документи, които да потвърждават версията за намерението на СССР да започне превантивна война срещу Германия. Да, съветското военно ръководство се придържаше към доктрината, че в случай на агресия Червената армия бързо ще отблъсне противника, ще премине в настъпление и ще води война на противниковата територия. Подобни стратегически планове обаче изобщо не означават намерение на СССР да атакува първи Германия.

Разбира се, днес на разположение на историците са документи от военните планове, директиви на съветския и германския щаб. И накрая, знаем как се развиха събитията в реалността. От висотата на тези знания мнозина говорят за действия, грешките, погрешните изчисления на военно-политическото ръководство на страната. Ще кажа едно в тази връзка: наред с огромния поток от дезинформация от различни видове, съветските лидери получиха и реална информация за предстоящата нацистка агресия. И в предвоенните месеци те предприеха стъпки, насочени към повишаване боеспособността на страната, включително скрития призив към част от военнослужещите, отговорни за обучението, за преместване на формирования и резерви от вътрешните военни окръзи към западните граници.

Войната не беше внезапна, чакаха я, подготвяха се за нея. Но нацисткият удар беше наистина безпрецедентен в историята по разрушителната си мощ. На 22 юни 1941 г. Съветският съюз се сблъсква с  най-мощната, мобилизирана и обучена армия в света, за която работи индустриалният, икономическият, военният потенциал на почти цяла Европа. В тази смъртоносна инвазия участваха не само вермахтът, но и германските сателити, военните контингенти на много други държави на европейския континент.

Тежките военни поражения от 1941 г. доведоха страната до ръба на катастрофата. Необходимо беше да се възстанови бойната готовност и контролируемост чрез необикновени методи, универсална мобилизация и напрягането на всички сили на държавата и хората. През лятото на 41-ва под вражески огън започва евакуацията в източната част на страната на милиони граждани, стотици фабрики и заводи. В кратки срокове в тила е създадено производство на оръжие и боеприпаси, което започва да пристига на фронта още през първата военна зима, а до 1943 г. е надминато военното производство на Германия и нейните съюзници . За година и половина съветските хора постигнаха това, което изглеждаше невъзможно. Както на фронта, така и в тила. И досега е трудно да се осъзнае, да се разбере и да си представим какви невероятни усилия, мъжество и самоотверженост са изисквали тези велики постижения.

Срещу мощната, въоръжена до зъби, хладнокръвна, агресивна нацистка машина се изправи гигантската сила на съветското общество, обединено от желанието да защити родната си земя. За да отмъсти на врага, който е разбил, стъпкал мирния живот, неговите планове и надежди.

Разбира се, по време на тази ужасна, кървава война някои хора бяха обладани от страх, объркване, отчаяние. Имаше предателство и дезертьорство. Казваха си думата жестоките пропасти, породени от революцията и Гражданската война, нихилизмът, подигравателното отношение към националната история, традиции, вяра, които болшевиките се опитаха да насаждат, особено в първите години след идването им на власт. Но общото отношение на съветските граждани и нашите сънародници, които се оказаха в чужбина, беше друго - да спасим, да запазим родината си. Това беше истински, неудържим импулс. Хората търсеха подкрепа в истинските патриотични ценности.

Нацистките "стратези" бяха убедени, че огромна многонационална държава лесно може да се сгромоляса под собствената си тежест. Надяваха се внезапната война, нейната безмилостност и непоносими трудности неизбежно да изострят междуетническите отношения. И страната да бъде разделена на части. Хитлер категорично заяви: "Политиката ни към народите, обитаващи огромните простори на Русия, трябва да бъде да насърчава всяка форма на несъгласие и разцепление".

Но още от първите дни стана ясно, че този нацистки план се е провалил. Брестската крепост беше защитавана до последната капка кръв от войници от над 30 националности. През цялата война - и в големи решителни битки, и в защитата на всеки плацдарм, на всеки метър родна земя  - виждаме примери за такова единство.

За евакуираните милиони регионът на Волга и Урал, Сибир и Далечния Изток, републиките на Централна Азия и Кавказ станаха роден дом. Жителите им споделяха последното си, подкрепяха ги с всичко възможно. Приятелството на народите, взаимната им помощ станаха за врага истинска неразрушима крепост.

Каквото и да говорят сега, Съветският съюз, Червената армия, внесоха основния, решаващия принос за разгрома на нацизма. Герои, които се сражаваха до края, обкръжени в Белосток и Могильов, Уман и Киев, Вязма и Харков. Те тръгваха в атака под Москва и Сталинград, Севастопол и Одеса, Курск и Смоленск. Освободиха Варшава, Белград, Виена и Прага. Те взеха с щурм Кьонигсберг и Берлин.

Ние поддържаме истинската, а не гладка или лакирана истина за войната. Тази народна, човешка истина - сурова, горчива и безпощадна - до голяма степен ни беше предадена от писатели и поети, преминали през огъня и ада на фронтовите изпитания. За моите, както и за другите поколения - техните честни, дълбоки истории, романи, пронизваща "лейтенантска проза" и стихотворения оставиха отпечатък в душата ни завинаги. Те станаха завещание - да почитаме ветераните, които направиха всичко, което могат,  за Победата. Да помним онези, които останаха на бойното поле.

И днес простите и велики в своята същност реплики от стихотворението на Александър Твардовски "Убит съм край Ржев ...", посветени на участниците в кървавата, брутална битка от Великата отечествена война в централната част на съветско-германския фронт, са шокиращи. Само по време на сраженията за град Ржев и Ржевския плацдарм от октомври 1941 г. до март 1943 г. Червената армия загуби, включително ранени и изчезнали, 1 милион 342 хиляди 888 души. Казвам за пръв път тези страшни, трагични, все още далеч непълни числа, събрани от архивни източници - отдавайки почит на подвига на известни и безименни герои, за които в следвоенните години поради различни причини говориха незаслужено, несправедливо малко или мълчаха напълно.

Ще цитирам друг документ. Това е докладът на Международната комисия за репарации от Германия, оглавена от И. Майски, подготвен през февруари 1945 г. Задачата на Комисията беше да определи формулата, според която победената Германия трябваше да компенсира щетите, понесени от побеждаващите сили. Комисията заключи, че "броят на изхабените от Германия войнико-дни, прекарани на съветския фронт, надхвърля това число на всички останали съюзнически фронтове поне 10 пъти. Съветският фронт привлича също четири пети от немските танкове и около две трети от немските самолети" . Като цяло на СССР се паднаха около 75 процента от всички военни усилия на антихитлеристката коалиция. За годините на войната Червената армия "помита" 626 дивизии от държавите на "оста", от които 508 са германски.

На 28 април 1942 г. Рузвелт в обръщението си към американската нация заяви: "Руските войски унищожиха и продължават да унищожават повече от човешката сила, самолетите, танковете и пушките на нашия общ враг, отколкото цялата останала Организация на обединените нации." Чърчил в съобщение до Сталин на 27 септември 1944 г. пише, че "именно руската армия извади червата на германската военна машина ...".

Тази оценка резонира по целия свят. Защото в тези думи се съдържа същата велика истина, която никой тогава не поставя под въпрос. Почти 27 милиона съветски граждани загинаха на фронтовете, в германски плен, умираха от глад и бомбардировки, в гетата и пещите на нацистките лагери на смъртта. СССР загуби един от седем свои граждани, Великобритания - един от 127, а САЩ - един от 320 души. За съжаление, тази цифра на най-тежките, непоправими загуби на Съветския съюз не е окончателна. Необходимо е да се продължи усилената работа за възстановяване на имената и съдбите на всички загинали - бойци на Червената армия, партизани, агенти под прикритие, военнопленници и затворници от концлагери, цивилни, унищожени от наказателни отряди. Това е наш дълг. И тук специална роля принадлежи на участниците в движението за издирване,на военно-патриотични и доброволчески сдружения, такива проекти като електронната база данни "Памет на хората", базирана на архивни документи. И, разбира се, е необходимо тясно международно сътрудничество при решаването на такъв общ хуманитарен проблем.

До победата довеждат усилията на всички страни и народи, които се борят с общия враг. Британската армия защитава родината си от нахлуване, воюва с нацистите и техните сателити в Средиземно море, в Северна Африка. Американските и британските войски освободиха Италия, откриха Втория фронт. САЩ нанесоха мощни, смазващи удари на агресора в Тихия океан. Помним колосалните жертви на китайския народ и огромната му роля в разгрома на японските милитаристи. Няма да забравим бойците на "Сражаваща се Франция", които не признаха срамната капитулация и продължиха борбата срещу нацистите.

Винаги ще бъдем благодарни за помощта, оказана от съюзниците, предоставили на Червената армия боеприпаси, суровини, храна и оборудване. И тя беше значителна - около 7 процента от обема на военното производство на Съветския съюз.

Ядрото на антихитлеристката коалиция започна да се оформя веднага след атаката срещу Съветския съюз, когато САЩ и Великобритания безусловно я подкрепиха в борбата срещу нацистка Германия. По време на Техеранската конференция от 1943 г. Сталин, Рузвелт и Чърчил сформираха съюз от велики сили, постигнаха съгласие за развитието на коалиционната дипломация, съвместна стратегия в борбата срещу общата смъртна заплаха. Лидерите на Голямата тройка имаха ясно разбиране, че комбинацията от индустриални, ресурсни и военни потенциали на СССР, САЩ, Великобритания ще създаде безспорно превъзходство над врага.

Съветският съюз изпълни изцяло задълженията си към съюзниците, като винаги протягаше ръка на помощ. По този начин, в мащабната операция "Багратион" в Беларус, Червената армия подкрепи десанта на англо-американските войски в Нормандия. През януари 1945 г., пробивайки до Одер, нашите войници сложиха край на последното мощно настъпление на Вермахта на Западния фронт в Ардените. И три месеца след победата над Германия, СССР, в пълно съответствие със споразуменията от Ялта, обявява война на Япония и побеждава милионната Квантунска армия.

Още през юли 1941 г. съветското ръководство заявява, че "целта на войната срещу фашистките потисници е не само премахването на заплахата, надвиснала над страната ни, но и помощ за всички народи на Европа, стенещи под игото на немския фашизъм". Към средата на 1944 г. врагът е изгонен на практика от цялата съветска територия. Но той трябваше да бъде довършен до края в неговата бърлога. И Червената армия започна освободителна мисия в Европа. Тя спаси цели народи от унищожение и поробителство, от ужаса на Холокоста. Спаси ги с цената на стотици хиляди животи на съветските войници.

Важно е също да не забравяме за огромната материална помощ, която СССР оказва на освободените страни за премахване на заплахата от глад и за възстановяване на икономиката и инфраструктурата. Той направи това в момент, когато на хиляди километри от Брест до Москва и Волга се простираха само пепелища. Например през май 1945 г. австрийското правителство поиска СССР да предостави хранителни помощи, тъй като "не знаеше как да изхрани населението си през следващите седем седмици преди новата реколта". Съгласието на съветското ръководство да изпрати храна на държавния канцлер на временното правителство на Австрийската република К. Ренер е определено като "спасителен акт ...", който "австрийците никога няма да забравят".

Съюзниците създадоха съвместно Международния военен трибунал, предназначен да накаже нацистките политически и военни престъпници. В неговите решения е дадена ясна правна квалификация на такива престъпления срещу човечността като геноцид, етнически и религиозни прочиствания, антисемитизъм и ксенофобия. Пряко и недвусмислено Нюрнбергският трибунал осъди и съучастниците на нацистите, сътрудниците от различни видове.

Това срамно явление присъства във всички европейски страни. Такива "фигури" като Петен, Квислинг, Власов, Бандера, техните сътрудници и последователи - макар и облечени в дрехите на борци за национална независимост или свобода от комунизма, са предатели и палачи. По безчовечност те често превъзхождаха своите господари. Опитвайки се да спечелят благоволение, като част от специални наказателни групи те с охота изпълняваха най-канибалските поръчки. Дело на техните кървави ръце са екзекуциите в Бабий Яр, Волинското клане, изгореният Хатин или акциите за изтребването на евреите в Литва и Латвия.

И днес нашата позиция  остава неизменна:  не може да има оправдание за престъпните деяния на помагачите на нацизма, за тях няма срок на давност. Затова предизвиква недоумение, когато в редица страни тези, които са се опетнили със сътрудничество с нацистите,  изведнъж се приравняват с ветераните от Втората световна война.  Смятам че е недопустимо да се поставя знак на равенство между освободители и окупанти. А героизирането на помагачите на нацистите мога да разглеждам само като предателство към паметта на нашите бащи и дядовци.  Предателство към тези идеали, които обединиха народите в борбата с нацизма. 

Тогава пред ръководителите на СССР, САЩ и Великобритания стоеше без преувеличение историческа задача. Сталин, Рузвелт и Чърчил представяха страни с различна идеология, държавни стремежи, интереси, култура, но те проявиха огромна политическа воля, издигнаха се над противоречията и пристрастията и поставиха на преден план истинските интереси на света. В резултат на това те можаха да стигнат до съгласие и да постигнат решение, от  което спечели цялото човечество. 

Държавите-победителки ни оставиха система, която стана квинтесенция на интелектуалните и политическите търсения на няколко столетия. Серията конференции - Техеранската, Ялтинската, тази в Сан-Фанциско, Потсдамската - положиха основата на това, че ето вече 75 години, независимо от много острите противоречия,  светът живее без глобална война. 

Историческият ревизионизъм, чиито проявления наблюдаваме сега на Запад, при това преди всичко по отношение на Втората световна война и нейните резултати, е опасен с това, че грубо и цинично извращава разбирането на принципите на мирното развитие, заложени през 1945 г. от конференциите в Ялта и Сан-Франциско. Главното историческо достижение на Ялта и другите решения от онова време се състои в съгласието за създаване на механизъм, който би позволил на водещите държави да остават в рамките на дипломацията при разрешаването на възникващи между тях разногласия. 

ХХ век донесе тотални и всеобхватни световни конфликти, а през 1945 година на арената излезе и ядреното оръжие, способно физически да унищожи Земята.  С други думи, уреждането на споровете със силови методи стана  изключително опасно. И победителите във Втората световна война разбираха това. Разбираха го и съзнаваха собствената си отговорност пред човечеството.  

През 1945 г. бе отчетен печалният опит на Лигата на нациите. Структурата на Съвета за сигурност при ООН бе разработена по такъв начин, че да направи максимално конкретни и действени гаранциите за мира. Така се появи институцията на постоянните членове на Съвета за сигурност и правото на вето като тяхна привилегия и отговорност.  

Какво означава правото на вето в Съвета за безопасност на ООН? Казано направо, това е единствената разумна алтернатива на прекия сблъсък на най-големите държави. Това е заявяване от страна на една от петте държави, че едно или друго решение за нея е неприемливо, противоречи на интересите й и на представите й за правилния подход. И останалите държави, дори ако не са съгласни с това, приемат такава позиция като даденост, като се отказват от опитите да осъществят своите едностранни стремежи. Т.е., така или иначе, трябва да се търсят компромиси. 

Новото глобално противопоставяне започна почти веднага след завършването на Втората световна война и понякога имаше много ожесточен характер. И това, че студената война не прерасна в трета световна, потвърди убедително ефективността на договореностите, сключени от Голямата тройка. Правилата на поведение,  съгласувани при създаването на ООН, позволиха по-нататък да се минимизират рисковете и да се държи под контрол противопоставянето. 

Разбира се, ние виждаме, че системата на ООН сега работи с напрежение и не така ефективно, както би могла. Но ООН както и преди изпълнява своята основна функция. Принципите в дейността на Съвета за безопасност на ООН са уникален механизъм за предотвратяване на голяма война или на глобален конфликт. 

Звучащите твърде често в последните години призиви да се отмени правото на вето, да се откаже на постоянните членове на Съвета за безопасност да имат особени възможности, на практика са безотговорни. Та нали ако това стане, Организацията на обединените нации ще се превърне по същество в същата онази Лига на нациите - събрание за празни разговори, лишено от каквито и да било лостове за въздействие върху световните процеси;  добре е известно как е завършило всичко. Именно затова държавите-победителки са подходили към формирането на нова система на световния ред пределно сериозно, за да не повторят грешките на предшествениците.  

Създаването на съвременната система на международните отношения е един от най-важните резултати от Втората световна война. Дори най-непримиримите противоречия - геополитически, идеологически, икономически - не пречат да се намират форми за мирно съвместно съществуване и взаимодействие, ако има желание и воля за това. Светът днес преживява не най-спокойните времена. Всичко се променя: от глобалното разполагане на силите и влиянието до социалните, икономическите и технологичните основи на живота на обществата, на държавите и на цели континенти. В миналите епохи скокове от такъв мащаб практически никога не са минавали без големи военни конфликти,  без силова схватка за изграждане на нова глобална йерархия.  Благодарение на мъдростта и далновидността на политическите дейци на съюзните държави можа да бъде създадена система, която възпира от крайни прояви  такова обективно съперничество, исторически присъщо на световното развитие. 

Наш дълг - на всички, които поемат върху себе си политическата отговорност, преди всичко на представителите на държавите-победителки във Втората световна война, да гарантираме, че таи система де е запазила и се е усъвършенствала. Днес, както и през  1945 година, е важно да проявим политическа воля и заедно да обсъдим бъдещето. Нашите колеги - господата Си Цзинпин, Макрон, Тръмп, Джонсън - подкрепиха издигнатата от Русия инициатива да се проведе среща на лидерите на петте ядрени държави - постоянни членки на Съвета за сигурност. Ние им благодарим за това и разчитаме, че такава лична среща може да се състои при първа възможност. 

Как ние виждаме дневния ред на предстоящата среща на? Преди всичко, според нас, е целесъобразно да обсъдим стъпки за развитие на колективните  начала в световните дела, да поговорим откровено по въпросите за запазването на мира, за укрепването на глобалната и регионалната сигурност, за контрола над стратегическите въоръжения, за съвместните усилия в противодействието на тероризма, екстремизма и другите актуални предизвикателства и заплахи.  

Отделна тема в дневния ред на срещата е ситуацията в глобалната икономика, преди всичко преодоляването на икономическата криза,  предизвикана от пандемията на коронавируса. Нашите страни предприемат безпрецедентни мерки за защита на здравето и живота на хората, за подкрепа на гражданите, попаднали в трудна жизнена ситуация.  Но колко тежки ще бъдат последиците от пандемията, колко бързо глобалната икономика ще се измъкне от рецесията, зависи от нашите способности  да работим заедно и съгласувано като истински партньори. Толкова повече е недопустимо превръщането на икономиката  в инструмент за натиск и противопоставяне.  Сред нужните теми са опазването на околната среда и борбата с изменението на климата, а също осигуряването на сигурността в глобалното информационно пространство. 

Предлаганият от Русия дневен ред  на предстоящата среща на върха на "петорката"  е изключително важен и актуален както за нашите страни, така и за целия свят. И по всички пунктове ние имаме конкретни идеи и инициативи.

Не може да има съмнения, че срещата на върха между Русия, Китай, Франция, САЩ и Великобритания ще изиграе важна роля в търсенето на общи отговори на съвременните предизвикателства и заплахи и ще демонстрира общата ангажираност  към духа на сътрудничество, към онези високи хуманистични идеали и ценности, за които рамо до рамо се сражаваха  бащите и дядовците ни. 

Опирайки се на общата историческа памет, ние можем и сме длъжни да се доверяваме един на друг. Това ще послужи като стабилна основа за успешни преговори и съгласувани действия за укрепване на стабилността и сигурността на планетата,  за процъфтяването и благополучието на всички държави.  Без преувеличение, в това се състоят нашият общ дълг и отговорност пред  целия свят, пред сегашните и бъдещите поколения.

Превод: Велиана ХРИСТОВА

 

(Статията е публикувана едновременно на английски език в авторитетното американско издание "National Interest" и на руски във в. "Российская газета" и в сайта на Кремъл)