7000 км по Амазонка с Ед Стафърд
/ брой: 201
Медиите го наричат Кралят на джунглата, а пътешественици като сър Ранулф Файнс -изключителен. На 9 август 2010 г. Ед Стафърд става първият човек, извървял цялото протежение на Амазонка - от изворите, отстоящи на 150 км от брега на Тихия океан, до делтата на най-пълноводната река при Атлантическия океан. 7000 км, изпълнени с много адреналин и дебнещи опасности. Приключението "По поречието на Амазонка" продължава почти две години и половина и изисква изключителна физическа и психическа издръжливост. Местните често предупреждават Ед, че може да умре, редовно среща алигатори и смъртоносни змии, а преследващите го индианци, майстори на ножа, са почти всекидневие. "По поречието на Амазонка" от Ед Стафърд, която "Вакон" издава на български, е увлекателен разказ за единствена по рода си експедиция по протежението на най-великата река и през територията с най-голямо видово разнообразие на земята.
Ед Стафърд започва да ръководи експедиции през 2002 г., когато напуска британската армия с чин капитан. Междувременно работи в Афганистан като съветник за ООН по време на кампанията за първите президентски избори в историята на страната. Преди експедицията по Амазонка участва в поредицата на Би Би Си "Изгубената земя на ягуара". Чрез експедициите си Ед се стреми да информира обществеността за проблемите на околната среда и да вдъхнови хората да повярват, че могат да осъществят мечтите си.
"Това е една от най-смелите експедиции в сърцето на джунглата, осъществявани някога!", е мнението на един от най-големите експерти по оцеляване Беър Грилс. "Този английски герой се изправя срещу смъртта, наркобосове и смъртоносни хищници, за да постигне това, което никой преди него не е успявал", отбелязва "Дейли експрес".
Беше началото на август и с Елиас и Джонатан преминавахме от една индианска общност в друга като в мъгла. Във всяко селище ни предлагаха масато - ферментирала напитка, която жените правят, като дъвчат юка и я изплюват в купа. Слюнката им е съществена част от процеса на ферментиране, а резултатът е леко алкохолна течност, която прилича на мляко. Смята се за обидно да откажеш питието, а аз все още не бях разбрал, че можеш любезно да отклониш доливането на чашата, затова за един ден изпивахме литри от драгоценната ферментирала течност.
Местните общности ме безпокояха. От друга страна пък, ашанинките бяха също толкова притеснени от мен. Това беше най-автентично запазеното племе, което щях да срещна по време на цялото си пътуване, и ми се иска да бях малко по-опитен тогава, за да се отпусна и да се насладя повече на цялото преживяване. Но експедицията бе такава, каквато бе, и аз просто трябваше да се приспособя и да се науча как да извлека колкото мога повече. Положих усилия да се освободя от напрежението, но се чувствах толкова не на място, че така и не успях да го преодолея.
Облеклото на ашанинките се състоеше от парче кафяв или син плат, наречено кушма - нещо подобно на торба, която се тъчеше на ръка по традиционен начин. Както жените, така и мъжете бяха ниски, никой не надхвърляше един и шейсет и пет, и носеха много бижута от мъниста, а по лицата им имаше тънка линия червена боя, която минаваше през носа от буза до буза. Малцина носеха обувки, а много от тях се разхождаха с лък и стрела в ръка. Разговорите се водеха предимно на ашанинкски, а аз общувах на испански с Джонатан и Елиас и се опитвах да схвана основно за какво говорят останалите. В някои от общностите се бе случвало да идват мисионери с лодки, но всички твърдяха, че аз съм първият бял, който пристига в селото им пеша.
Джонатан трябваше да ни остави и да се отправи към дома, понеже от радиостанцията бе разбрал, че дъщеря му е болна. Гледах със съжаление как си отива, той беше жилав и щяха да ми липсват неговата жизненост и нетърпението му да върши всичко бързо. Един наистина нетипичен южноамериканец.
(Из книгата "По поречието на Амазонка")