60 години живот в любовна емиграция

С Валя Драгулева ни "запозна"... Тарас Шевченко! Проучвах историята на неговия романтичен паметник на площад "Възраждане" в София и потърсих украинец да ми разкаже за създаването му. Ирина Сардарева - известната майсторка-шапкарка, ме насочи към Валя, също като нея украинка. При Ирина, в "Къщата на шапките", често се събират приятелки - все "любовни емигрантки", както те се наричат, защото са дошли у нас заради любимите си съпрузи.
Преди време Валя отзивчиво ми помогна и аз написах за ДУМА голяма статия за паметника на Тарас Шевченко и за забележителните украинци у нас ("Нашите побратими - украинците" - 31.VIII.2013 г., бр. 202 на вестника). Оттогава е и нашето приятелство. Свързаха ни много неща: филологията, любовта към поезията, учителството, преподавателската дейност, спомените за моите и нейните години в Москва.
Миналата година чаровната Валя беше юбилярка. На 30 септември тя навърши 80 години - една достолепна възраст, която никак, ама никак не й личи! За такива като нея е поговорката, че с годините стават по-красиви! И още - закръгли 60 години и от "любовната си емиграция"! По тези поводи започна нашият разговор.


- Валя, как се озова в България?
- Дойдох тук през 1958 г. Бях само на 21 години. Попаднах в големия род на Драгулеви, в много доброто семейство на моя съпруг. Приета бях като родна дъщеря. Свекърът и свекървата ми са били първите учители в Приморско. Те станаха за мен, сирака, родители. Бях почти без дрехи - те ме облякоха. Не мога да забравя как свекървата ми купи копринен плат за рокля, хубав вълнен плат за палто. Обградена бях с обич и любов. Всичките ми нови роднини се грижеха за мен като за свое дете. България стана "моята страна"! Аз не се чувствам тук чужденка. С българите се радвам за успехите на моята страна и боледувам за нейните неудачи. Обичам много България!
- Около двата юбилея сигурно се връщаш в детството си. Разкажи за тези години.
- Баща ми е бил морски офицер, служил е на военен кораб в Балтийско море. Били сме в Севастопол, живели сме още в Ленинград, в Талин - Естония. През август 1941 г., още в началото на войната, баща ми загива. Съобщението за смъртта му, причинена от паднала на кораба бомба, получихме чак през 1945 г. За трагичния случай научих повече във Военноморския музей в Ленинград. Там видях и макета на кораба "Стражевой", на който е служил баща ми. В Талин през март 1941 г. е роден брат ми. Майка ми остава сама с 3-месечно бебе на ръце и с мен. А аз съм нямала и 4 години. Мама ни повежда към Донбас в Украйна, където има познати. Там са се срещнали с баща ми, там са се оженили. И днес, в кошмарните си нощи, си мисля за това пътуване. Как и с какъв багаж е пътувала мама с децата си  във военното време? Тя е била почти без багаж! Помня, че ние нямахме дрехи, но се намираха добри хора, които ни помагаха. В съзнанието ми живее ужасът от глада и студа! Чичо ни закара с каруца в с. Раздори. Пътувахме дълго, нощувахме у случайни хора. Стигнахме до селото и дойдоха немците. До 1943 г. живяхме в окупация. Какъв е бил животът ни? Труден и страшен! Сестрата на баща ми е родена през 1926 г. Тогава тя е била момиченце на 15-16 години. За да не я вземат немците, баба й правела ранички по лицето и ръцете. Тази предпазна мярка ползвали и други хора от селото, защото немците много се боели от тиф. Раничките спасявали от отвличане в Германия - от робство, от смърт!
За глада мога много да разказвам. Изяждахме царевицата, а кочаните смилахме. Ние с брат ми въртяхме мелничка, закрепена за малка пейка. Получаваше се смес като брашно, но грубо, на парченца, което баба, с половин чаша брашно, купено от пазара, правеше нещо подобно на хлебчета. Дъвчехме дълго, защото трудно се гълташе, но важното беше, че имаше какво да дъвчем! Трудно е да се каже как сме оцелели! Не знам как брат ми оживя при тези условия!
В спомените си чувам бомбардировките, стрелбите, свиренето на куршумите. Това са звуците от моето ранно детство! Виждам как тичаме с мама, а тя носи брат ми. Тичаме, а над нас свистят куршуми. Залягаме, мама ни закрива с тялото си. През 1945 г. мама почина от инсулт. Беше само на 30 години!
- Останали сте кръгли сираци! Ти си била тогава момиченце в първи клас, брат ти е нямал още 4 години...
- Да. Настаниха ни в детски домове. Аз бях в сиропиталище в едно село, а брат ми - в друго. Сираците бяхме толкова много, че на едно легло спяхме по четирима, а в стаята бяха 20 легла. И отново студ и глад! Но възпитателите ни бяха прекрасни! Нямахме обслужващ персонал - всичко си правехме ние, децата. Трудехме се, но никога не хленчехме. Нямаше и електричество, светехме си с газени лампи. В този дом бях до 1952 г., когато завърших VII клас. Същата година ме изпратиха да уча в педагогическо училище в Днепропетровск. Имах голям късмет, защото бях избрана от 35 деца. Попаднах сама в голям град, а бях селско 14-годишно момиче. Как съм се справила? Сама си знам! Отново гладуване с мизерната стипендия. Държеше ме жаждата за знания! През 1956 г. завърших училището и станах студентка по "Украинска филология".
- Когато идваш у нас, в Университета няма "Украинска филология".
- Да, довърших образованието си в България с "Руска филология". Бях вече омъжена за Антон Драгулев. Той отиде на работа като инженер-металург в завода в Перник и там живееше в общежитие. Аз бях настанена в Студентското общежитие на Четвърти километър в София. Живеех в стая с четири момичета. Всичко в София ми харесваше! Сякаш попаднах в рая! Хранех се в мензата два пъти на ден с купон за 60 стотинки и хляб - колкото искаш! Тук за първи път се наядох с хляб! Виждахме се със съпруга ми само в неделя, но бяхме млади и щастливи! А той казваше, че тук аз съм видяла за първи път маслини, портокали, смокини, банани! Войната беше виновна за това.
- Как се запозна с българското момче?
- О, "във вихъра на валса" се срещнах с Антон - моята любов! Моето педагогическо училище и Художественото училище в Днепропетровск бяха организирали тържество за посрещането на 1956 г. Поканили бяха и български студенти, които учеха в техническите вузове на града. Имаше концерт, после почнаха танците. Антон ме покани, завъртяхме се във вихрен валс, а той танцуваше много добре, и тъй се харесахме. После той ме изпрати и започна нашата любов, заради която аз се озовах в България. След две години сключихме брак - аз бях във втори курс, а той - в пети. Сватбата ни беше студентска, в един градски стол, организирана от нашите състуденти. Антон замина за България и аз го последвах. От 30 септември 1958 година съм в България.
- Знам, че научаването на българския език не е толкова лесно за руснаците. Какви перипетии имаше с езика?
- И до днес ги имам! Езиците ни са близки, но си имат и препъникамъни. В началото на пребиваването ми исках да купя яйца и казах:
- Моля за 10 щуки яйца. 
Продавачът не ми даде, защото "щуки няма". Бях огорчена. В стола пък си поръчах "сутляш без камила". Не знаех, че това е канела.
- Разкажи за работата си у нас.
- Винаги съм работила с голямо удоволствие! Работих като учителка по руски език в три училища. Първото беше в Перник - след дипломирането си, където живяхме със съпруга ми. Второто беше 142-о училище с преподаване на руски език, а третото - Горнобанското - после Италиански лицей. Обичах си работата, разбирах се много добре с прекрасните си колеги. А с учениците ми и досега се срещаме. От 1998 г. преподавам украински език на студенти в Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Щастлива съм, че отново съм с украинската литература, с любимите си поети! Три години съм без обичания си съпруг Антон, но край мен са синът ми Сергей, дъщерята Елина, снахата Теодора, внучките ми Сара и Марина. 
Това е, Петра. Изповядах пред теб живота си в любовна емиграция...


Студентската сватба на Валя и Антон

Валя и брат й, отгледани в домове за сираци

Нашата героиня на 8 месеца с майка й

Родителите на Валя - войната й ги отнема

Валя със съпруга си в България. Облечена е с палтото, подарено от свекървата

Двамата с Тони - половин век съпружеска обич

С любимия във вихъра на валса