30 години от покоряването на Лхотце

Днес се навършват 30 години от успеха на първата българска експедиция в Хималаите. На 30 април 1981 г. в 13.55 ч. Христо Проданов стъпи на връх Лхотце (8516 м), четвъртият по височина връх на планетата и първият 8-хилядник, покорен от български алпинист. Той се изкачва на Лхотце сам и без кислороден апарат по опасния и труден "Кулоар на Райс". Роденият в Карлово Проданов става едва 25-ият алпинист, покорил този хималайски връх, но само трима преди него са го изкатерили без кислород.
Така денят 30 април 1981 г. стана исторически за българския алпинизъм. Експедицията включва най-добрите 21 български алпинисти по онова време, но след покоряването на върха от Проданов тя е обявена за успешна и прекратена, за да не бъдат предприети излишни рискове. Експедицията е част от националната програма за отбелязване на 1300-годишнината на българската държава и е обявена за най-важната спортна проява в нея. България постигна успех още при хималайския си дебют, при това на един от най-трудните и най-високите върхове в света.
На 13 юли 1981 г. в Народното събрание всички участници в експедиция "Лхотце-81" получават държавни отличия. За изкачването на връх Лхотце Христо Проданов е удостоен с голямо държавно отличие "Герой на социалистическия труд" и орден "Георги Димитров".

Участниците в първата българска хималайска експедиция до Лхотце (8516 м)
Христо Проданов (1943-1984) - ръководител, Иван Костов - пълномощник на Централния съвет на Българския туристически съюз, Методи Савов ("Народна армия" Сф), Огнян Балджийски ("Планинец" Сф), Димитър Бърдарев (ВИФ "Георги Димитров"), Кънчо Долапчиев (ВИФ "Георги Димитров"),Руси Дженев ("Кайлъшка долина" Пл), Тошко Лазаров ("Сините камъни" Сл), Кънчо Матеев ("Родни Балкани" Вн), Наско Ламбов ("Родни Балкани" Вн), Красимир Тасев ("Народна армия" Сф), Емануил Деянов (ВИФ "Георги Димитров"), Евгени Христов (1937-2005, "Иван Вазов" Сф), Слави Дерменджиев ("Планинец" Сф), Дойчин Василев ("Иван Вазов" Сф), Людмил Янков (1953-1988, "Осогово" Кн), Запрян Хорозов ("Иван Вазов" Сф), д-р Стайко Кулаксъзов (1949-2002) - лекар, Стефан Калоянов (1940-2007) - радист и преводач, Александър Пеев - кинооператор от БНТ, Иван Панайотов - режисьор и кинооператор от БНТ.

Лхотце (на втори план) с Кулоара на Райс, по който върви финалната част от класическия маршрут към върха - снимка от маршрута на Хилари и Тензинг към Еверест

30 години по-късно петима от участниците в експедицията - Иван Костов, Кънчо Долапчиев, Димитър Бърдарев, Огнян Балджийски и Руси Дженев, се събраха, за да отбележат юбилея й.
Други петима не са между живите - покорителят Христо Проданов, д-р Стайко Кулаксъзов, Людмил Янков, Стефан Калоянов и Евгени Христов. Двама пък живеят в Щатите постоянно - Слави Дерменджиев в Сиатъл, Вашингтон, и Емануил Деянов в Денвър, Колорадо, и не можаха да пристигнат за честването. Както участниците отбелязаха, експедицията е била немислима без съдействието на мнозина хора извън състава й. Те и досега са благодарни на д-р Петър Пенчев и полковник Обретен Обретенов, осигурили храната на експедицията и хляб, с който са се хранели само екипажите на подводниците, съхраняван почти като държавна тайна и абсолютно недостъпен за населението, на Андрей Изворов от тогавашния НАПС, Райко Цаков, Мишо Кубадинов и много други.  "Всички, към които се обръщахме за помощ, откликваха най-добронамерено, с огромна готовност да бъдат от полза и да имат свой принос в успеха на първия български хималайски щурм", припомнят участниците в експедицията. Почти цялата екипировка е произведена в български предприятия - нещо, което сега може да предизвика само умиление, но и законна гордост. Значителен принос в подготовката със своя споделен опит оказват и известните полски алпинисти Анджей Завада и Адам Милчевски, които пристигат в България вече ръководили и участвали в експедиции в Хималаите, и които безкористно, чисто по алпинистки споделят своите преживявания и поуки от пребиваването си в "зоната на смъртта". Анджей Завада е част от историята на световния алпинизъм, известен и като "баща на зимните изкачвания в Хималаите".
"Въпреки противоречивите спомени за развоя на експедицията всички отчитат и сега невероятните качества на Христо Проданов като алпинист, които се проявиха и 4 години по-късно, когато той качи и най-високия връх в света Еверест (8848 м) сам и без кислород, но загина на връщане от Покрива на света, припомниха беловласите алпинисти.

Кънчо Долапчиев, преподавател по алпинизъм в НСА "Васил Левски":
За тази експедиция трябва да се припомнят неща, твърде интересни за историята на българския алпинизъм. В онези години ние спечелихме много. Бяхме избранниците. Сега вестниците предимно отбелязват колко трудно е било да получиш разрешение да пътуваш, колко съдбата ни е зависела от благосклонността на една или друга номенклатура да ти разрешат да напуснеш страната. Така си беше. Не можехме да пътуваме свободно. При това имаше директива, че експедицията ще бъде прекратена, след като само един човек се качи на върха. На България й трябваше подобен връх, ознаменуващ 1300-годишнината от основаването й. След завръщането ни се понесоха мълви, че Христо Проданов като ръководител на експедицията и след като се качил на върха, я е прекратил сам, за да няма други, стъпили там. Истината е, че в групата имаше поне 5-6 човека, на които също беше по силите да стъпят на Лхотце. Историята не търпи недомлъвки. След години няма да ни има и потомците ще се запитат защо от такава внушителна експедиция само един човек е стъпил на върха? Но тогава такива бяха обстоятелствата и въпреки че времето беше хубаво и позволяваше и на други от нас да атакуват върха, експедицията беше прекратена, въпреки че бяха изградени парапети, което винаги е най-трудната част в една хималайска експедиция. Макар че там лесно няма. Или ако има, лесното е и опасно. Пътят беше прокаран. Имахме храна, вода, екипировка. Спокойно можеха още 5-6 души да се изкачат на върха.
Димитър Бърдарев, преподавател по алпинизъм в НСА "Васил Левски":
Между хората с особен принос за осъществяването на експедицията ни е и Иван Славков. Тогава той беше генерален директор на националната телевизия и ни оказа неоценима помощ. Експедицията се провеждаше в чест на 1300 години от основаването на българската държава със специално решение на политбюро на ЦК на БКП и беше определена като най-голямото спортно събитие на годината за страната. Иван Славков беше председател на организационния комитет за провеждането й. Ролята му беше неоценима. Просто решаваше със замах всички проблеми, които възникваха в тази сложна организация. Той заслужава нашата благодарност и признателност за оказаната ни помощ. Експедицията беше най-големият праг, който преодоля българският алпинизъм, за да пробие в световния спорт. Благодарение на нея светът ни чу и видя, че България е спортна нация. Една английска журналистка - мис Холи, която живееше постоянно в Непал, лично дойде да се срещне с нас след слизането ни от върха. Тя ни попита доста провокативно дали руските, съветските алпинисти са ни проправяли пътя кЪм върха и изрази учудване, как една малка България може да увенчае с успех първото си участие в покоряване на хималайски връх. Експедицията към Лхотце проправи пътя 3 години по-късно да покорим и Покрива на света - Еверест, по Западния му гребен. Романтиката от експедициите до Лхотце и особено до Еверест 1984 г. ще остане в аналите на българския спорт. Защото след нас по Западния гребен на Еверест няма други, дръзнали да изкачат най-високата тока на планетата. Оттогава са изминали 27 години, но няма ново успешно изкачване по Западния гребен. Това дава основание на всеки българин да бъде горд с нашите успехи тогава. Щастлив съм, че и аз попаднах в една романтична епоха тогава и взехме най-доброто от планината.
Огнян Балджиев: У всеки от нас имаше добра представа за възможностите на другаря му, колегата му като алпинист. Сега се събират различни хора и покоряването на хималайските върхове е въпрос единствено на дебела пачка пари. С тях можеш да си поръчаш и чай, и екипировка, и всичко. Но това са представители на богати фирми, производители на храни, добавки, екипировки, съоръжения, и т.н. Освен това те обикновено минават по маршрути с изградени парапети. По един стръмен склон, когато минат 30 души по него, вече не стъпваш на склон, а на хоризонтална, утъпкана пътека. Към Еверест има 15 маршрута, но само 2 се използват от комерсиалните експедиции. По Източната стена само двама души са го изкачили и другите дори и не се опитват. По Западния гребен след българската експедиция са се пробвали, но никой не се е качил. На Западния гребен българската експедиция остави 11 800 м парапети.
Иван Костов, пълномощник на ЦС на БТС в експедицията:
Разрешението да се проведе експедицията се забави, защото през 1971 г. на връх Ношак в Афганистан трагично бяха загинали 5 българи. След това изобщо и дума не можеше да стане за по-голяма експедиция, особено в Хималаите. Тогава се наложи да проведем национална експедиция, чиято основна задача беше да свалим труповете на сънародниците ни от Ношак. Открихме само един от останалите. Цялата ни тогавашна експедиция струваше 3000 долара. После за атаката на Лхоце беше определена група от 4 човека. Естествено е, всеки е тръгнал с мисълта да го изкачи. Всички участници бяха изключително подготвени. Към тях беше прибавен и Методи Савов - най-неподготвеният във физическо отношение, но с изключителен дух. Другите бяха Кънчо Долапчиев, Огнян Балджиев и, разбира се, Христо Проданов. По време на самото изкачване в лагер 3 проведохме разговор с всеки поотделно. Тогава се оказа, че при Кънчо е тръгнал оток на белите дробове и решението на покойния вече доктор Кулаксъзов беше Долапчиев да се върне в базовия лагер. На 30 април 1981 г. Христо Проданов се измъкна рано-рано и атакува върха сам. Методи Савов и Огнян Балджийски тръгнаха доста по-късно и им оставаха най-трудните участъци в края на деня. От ЦК на БКП ни бяха казали, че и един да стъпи на Лхотце, ще е успех. И ни бяха обещали експедиция на Еверест, така че не рискувахме повече. Балджийски и Савов стигнаха до 8200 м и се върнаха. Димитър Бърдарев, Слави Дерменджиев, Кънчо Матеев и Людмил Янков спряха до 7800 м, а Запрян Хорозов - до 7250.
Руси Дженев
За българския алпинизъм Лхотце беше класическа премиера, която отвори пътя за следващите български изкачвания в Хималаите. Сега при изкачванията се залага на бързината. Тя предполага много по-малко време за престой в т.нар. зона на смъртта. Човек не губи много време и организмът му не изпада в състояние да изчерпи собствените си възможности. Отиваш, бягаш и се връщаш обратно. А това означава, че и малките хубави моменти, прозорци, могат да бъдат използвани. Просто чакаш ден-два, бягаш до върха и се връщаш.