2020: Годината на пандемия, но не само

Пандемия е думата на годината според създателите на речниците “Мериам-Уебстър”, които ежегодно се опитват да архивират историята в едно слово. Целият свят наблюдаваше като на кино опашките от хора, нуждаещи се от медицинска помощ, строителството на болници за 10 дни, паниката  и лицата, закрити от маски в  китайския град Ухан. Малко след Нова година цялото човечество стана част от мизансцена, при която инфекцията достигна за седмици Европа, Австралия и постепенно обхвана всички континентите, включително Антарктида. На 11 март Световната здравна организация обяви разпространението на вируса SARS-CoV-2 за световна пандемия. За година тя погуби над 1,7 милиона души, заразените вече са 1% от населението на Земята, а животът се промени до неузнаваемост.

Хората стояха зад прозорците в домовете си, училища и театри затвориха, заводите спряха, фирми фалираха. 2020-та беше изпълнена със страдания, неудобства, ограничения, локдауни, триажи, протести. Милиони хора загубиха работата си, световната икономика замръзна, депресиите се увеличиха, а здравните, психологическите, социалните и икономическите последици от пандемията тепърва ще пренареждат световния ред.

Година след първите сигнали за необяснима двустранна вирусна пневмония Световната здравна организация изпрати мисия в Ухан, за да потърси произхода на вируса като изследва хипотезите за прехвърлянето му от животни върху човека, както и за неволното му изпускане от научна лаборатория. Неизвестностите около новата болест, наречена КОВИД-19, породиха небивал бум на фалшиви новини и конспиративни теории, сред които, че вирусът е биологично оръжие, ефект от 5G технологиите и опит за чипиране на световното население. Но учените настояваха за естествен произход на вируса.

Налагайки драстични ограничения, страната от която инфекцията тръгна Китай, успя за няколко месеца да локализира епидемията и да я задуши. Към декември официалните жертви на КОВИД в Китай са 4764 при малко над 90 000 случая, а това е по-малко отколкото в България. В Сингапур, Нова Зеландия и Исландия агресивните програми за тестване и проследяване, съчетани със строги мерки за изолация, помогнаха за почти пълното елиминиране на вируса, като позволиха връщане към нормалното. Но в повечето държави властите закъсняха с мерките или не следваха експертите, което доведе до две вълни на разпространение, а един он най-многолюдните държави като САЩ, Индия, Бразилия и Русия трябваше да се справят с най-много заразени и жертви. Заради демографската си картина и гъста населеност, Европа също не беше пощадена с 1,6 милиона инфектирани и над 400 000 жертви.

Но 2020 г. стана и годината на небивал подем в науката, комуникациите и установи нови модели на общуване и труд. Китайските учени успяха да установят само за месец причината за инфекцията, а на 20 януари публикуваха генетичната последователност на вируса SARS-CoV-2, което позволи търсенето на лечение и на ваксини. В момента 61 от тях са в различни етапи на клинично изпитване, а 170 се разработват. Ваксините на “БиоНТех”/“Пфайзер” и “Модерна”, вече се прилагат, като надеждите са, че към края на 2021 г. пандемията ще бъде поставена под контрол. Създаването на ваксини даде старт на надпревара за дози, в която богатите държави изкупуват милиарди ваксини.  Европейската комисия сключи договори със 7 производители за над 2 милиарда дози, като обяви, че част от тях ще бъдат раздадени на по-бедни страни. 171 държави се обединиха в инициативата “Ковакс”, която да осигури разпределението на 2 млрд ваксини до края на 2021 г в най-бедните страни, но рисковете това да не се случи са твърде големи заради огромното търсене.

Без евроскрупули

В края на 2020-а доживяхме да видим как българската държава, след 30 години безгръбначно поведение на международната сцена, най-после прояви характер, отказвайки да вдигне ръка за старта на преговорите по присъединяването на РС Македония към ЕС. Позицията ни по историческия спор със Скопие ядоса Брюксел и Вашингтон, които скочиха срещу България и едва ли не ултимативно поискаха от нас да вървим напред, да не пречим на евроинтеграцията, ами да отделим от нея историческите проблеми със Скопие. Макар че от памтивека мъдрите глави са оставили завещанието да гледаш и назад, за да не кривнеш по пътя напред.

И точно заради тази реакция на ЕС се набива на очи извода, че май сме изтървали питомото и сега гоним дивото с подписването през 2017 г. на двустранния Договора за приятелство и добросъседство с РС Македония. Ако бяхме заложили на гръцкия подход и бяхме изчистили исторически въпроси като условие за договора, сега нямаше да си блъскаме главите как да защитим националната си идентичност и цивилизационната си памет.

Заради спора се озовахме в нещо като евроизолация, но това не означава, че сме беззащитни. Явно ще трябва да подемем дипломатическа офанзива за разясняване на позицията си, която да не зависи от изборите у нас. Известният български интелектуалец, публицист и издател Иван Николов, чието родословие е от Ресен в югозападна Македония, вече предложи София и Скопие да организират в Брюксел съвместна изложба, на която да бъдат показани някои исторически документи от различни епохи, включително до началото на ХХ век. Ако не в Брюксел, такава изложба може да бъде организирана и в София с  покана към посланиците на ЕС и европейски медии. Ако Скопие се отметне от такава инициатива, това може да го стори само нашето правителство. И с участието на лица именно като Иван Николов, който е живата „енциклопедия“ на българо-македонската история и може неопровержимо да опровергае манипулациите на македонизма.

Защо също български посланици в страните от ЕС да не дават пресконференции по спора ни със Скопие и историческите му фалшификации. Платените публикации  дори на цели страници, във водещите европейски медии също могат да свършат работа.

Страната ни не е  безсилна и като контрадоводи пред ЕС. Защо Гърция цели 30 години не бе подложена на натиск да се откаже от своята историческа идентичност в името на евроинтеграцията, а сега това се изисква от нас? Да не би България да е на резервната скамейка в ЕС?

Другият ни коз е добросъседството като евроценност. Ще има ли добросъседство, ако в Скопие фалшифицират и крадат от историята и идентичността ни, ако в македонските учебници продължават да ни наричат фашисти, варвари, ако не се изчисти езикът на омразата от двустранното общуване.

По ред причини с имиджа на ЕС не всичко е наред. Ако продължава с досегашната си политическа линия, нищо чудно да ни превърне в евроскептици. Това също е коз в българските ръце и не е в наш интерес да не го разиграем. 

Изпитанията на Евросъюза

КОВИД-епидемията свари неподготвена Европа и разкри колко крехко е единството ? при форсмажорни обстоятелства. През март Шенгенските членки затвориха границите си, износът на маски и медикаменти беше едностранно забранен. Стотици хиляди бяха изоставени по летищата, лекарствата недостигаха, опашки от камиони бяха блокирани по пътищата. Ирландският еврокомисар Фил Хоган трябваше да подаде оставка, “хванат” да нарушава забраните за събирания.

Евроинституциите обаче се съвзеха бързо, преминавайки в рекордни срокове към електронен режим на работа и дори срещите на върха и заседанията на парламента станаха виртуални. Еврокомисията даде на правителствата право да пренасочат непохарчените еврофондове към справяне със здравната криза, правилата за достъп до финансиране бяха облекчени, за да се подкрепи бизнеса. Комисията резервира на зелено ваксини, купи тестове и организира обществени поръчки за защитни средства, за да улесни националните власти. През юли след 90-часова извънредна среща в Брюксел европейските лидери постигнаха съгласие за бюджет на ЕС от 1,1 трилиона евро за 2021-2027 г. и за небивал по размер фонд за икономическо възстановяване от 750 млрд. евро. Макар с огромно закъснение Еврокомисията представи нов законодателен пакет за миграцията, създаването на здравен съюз, нова индустриална стратегия и зелен пакт за постигане на въглеродна неутралност чрез модернизиране на енергетиката до 2050 г. Държавите членки приеха по-високи цели за намаляване на въглеродните емисии от 55%, като беше създаден Фонд за справедлив преход, чрез който да компенсират разходите си. Въпреки трудната година Брюксел работеше бързо и заради факта, че през втората й половина Германия пое решително председателството в Съвета.

Солидарността и ефективността едва не се разпаднаха в края на ноември, когато Унгария и Полша обявиха, че ще наложат вето на бюджета и спасителния фонд, ако не бъде отложено въвеждането на договорения вече нов механизъм за върховенството на правото. Чрез него за първи път еврофондове ще се спират при системни нарушения на законността, ощетяващи бюджета на ЕС. След тежки преговори Будапеща и Варшава отстъпиха срещу обещание да могат да поискат тълкуване за законността на механизма от Съда на ЕС. Механизмът влиза в сила от 1 януари срещу джентълменско обещание от Еврокомисията да не предлага блокиране на средства до решението на магистратите.

След дълго прекъсване състоянието да демокрацията в България отново влезе в полезрението на Брюксел, след критичния доклад за върховенството на правото на Европейската комисия и острата резолюция на Европейския парламент, която призова властите да извършат отлагани реформи. Трусовете през годината оставиха на заден план тревогите около Брекзит, след като Обединеното кралство напусна Съюза на 31 януари. 10-месечните преговори за уреждане на бъдещите отношения от двете страни на Ламанша завършиха с успех часове преди Коледа и седмица преди последните въжета от 47-годишното членство на Великобритания в ЕС да бъдат отвързани от пристана на континента

Раздорите със и заради Турция

Евросъюзът и Турция приключиха годината с надвиснали нови санкции за Анкара заради нарушаването на изключителните икономически зони на Кипър и на Гърция от турски кораби, които търсят газ в Източното Средиземноморие. През декември лидерите на ЕС поръчаха на Еврокомисията да предложи нови ограничения на лица и компании, но без икономическите санкции, за които настояваха Гърция и Кипър. ЕС не можа да постигне консенсус сред членовете си как да отговорят на засилващото се международно присъствие на Турция и отделните страни продължиха да се водят от националните си интереси. С изключение на инцидента по турско-гръцката граница, при който хиляди бежанци се опитаха от Турция да проникнат в ЕС, когато Европа показа решителност и солидарност с Гърция, държавите членки прекараха месеци в обсъждане на отношенията с Анкара, без да успеят да формулират единна позиция. Това важеше и както за искането на Кипър да се санкционира агресивното поведение на Турция в зоната на неговия икономически интерес, така и за навлизането на турски части в Северна Сирия и Либия. Разногласията в ЕС станаха причина въпросът с военното ембарго за Турция да бъде прехвърлен към НАТО, след като ЕС не можа да се обедини около общ отговор. Конфронтационната политика на Турция и отслабения глас на Европа в Анкара допринесе за превръщането на кризата в регионален проблем, увеличавайки рисковете за сигурността на ЕС в непосредствена близост до границите му. Преговорите пък за членството на Турция останаха замразени.

Хегемонизмът се завръща

Очаквано в САЩ за президент бе избран кандидатът на Демократическата партия Джозеф Байдън. Очаквано не само, защото той бе вицепрезидент на предишния държавен глава Барак Обама, но и защото смятаният за несистемен политик Доналд Тръмп не можеше да прекърши гръбнака на ламята, наречена "дълбоката държава". Нищо чудно след години и десетилетия да бъде разкрито, че сегашните избори са били фалшифицирани чрез гласуването на пощите заради коронавирусната пандемия или пък, че самият КОВИД-19 бил пуснат не на последно място, за да се провали преизбирането на Тръмп. Политическата история обаче не се прави със "задна дата" и политиката на Тръмп няма как да бъде върната, дори той да е все още сред живите. Така или иначе от 20 януари Америка ще бъде управлявана от Байдън.

Той несъмнено ще води по-социална политика от предшественика си, най-малко заради КОВИД-последствия върху икономиката. Като представител все пак на едрия капитал, Байдън не крие симпатиите си към дигиталните му представители и към новите технологии. 

Немалко коментатори и анализатори очакват със свито сърце действията на САЩ на международната сцена. Ако се съди по външната политика на Барак Обама, който размъти водите на международната стабилност (Русия, Украйна, Сирия, Либия, Йемен), светът не го очакват спокойно бъдеще. Да, Байдън вече увери, че неговият първи мандат няма да бъде третият мандат на Обама. Но съмнения в тези уверения предизвикват както възрастта му (на 78 години човек не си сменя мисленето), така и назначенията му на хора от екипа на Обама. С голяма доза вероятност при него Америка ще преговаря с Русия за продължаване на договора за стратегическите ядрени оръжия, но това едва ли ще означава затопляне с Русия. По-скоро Вашингтон ще продължи старите фронтове за конфронтация с нея (Украйна, Източна Европа, още по-дълбоко замразяване на отношенията ЕС-Русия или "цветни революции"), а може и да потърси нови фронтове като правата на човека, демокрацията или екологията. Като цяло амбицията на Байдън да върне лидерската, което означава и хегемонистичната роля на Америка в света, трудно ще се съчетае с успокояване на международната обстановка

Трусовете на Америка

2020-та ще остане в историята на САЩ като годината на политическите урагани: последният от тях бяха президентските избори на 3 ноември, но преди това имаше масова протестна вълна срещу полицейското насилие спрямо чернокожите и последвалия земетръс на националната памет с разрушаването или оскверняването на паметници на исторически личности.  На 25 май в град Минеаполис, щата Мичиган, сваленият на земята чернокож Джордж Флойд издъхва от полицейско коляно на Дерек Шовин, затиснал врата му и блокирал дишането. Без Флойд да е застрашава служителите на реда. Последва няколкомесечна  масова вълна, задвижена от действащото от 2014 г. Движението срещу расизма и насилието „Животът на чернокожите има значение“ (Black lives Matter). Под неговите лозунги и знамена се стекоха между 15-26 млн души (според различни източници).  Движението постигна целта си: то привлече вниманието към расизма в американското общество. А според анкета на Центъра за изследвания Пю мнозинството от хората във всяка етническа група на страната подкрепяха движението.

Но смъртоносното полицейско коляно на Шовин отприщи още по-страховита стихия. Тя отнесе паметници на исторически личности, смятани за безспорни в националната, пък и в общочовешката памет. Но свързани с геноцида над коренното население, робството и насилието след откриването на Америка. Така бяха премахнати или осквернени паметниците на нейния откривател Христофор Колумб (33 негови паметника), на военноначалници и политици, защитавали робовладелчеството по време на Гражданската война в САЩ (1861-1865), че дори и бащите-основатели на американската държавност като Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън, Бенджамин Франклин, защото и те били робовладелци. Дори в Камарата на представители премахнаха 4 портрета на проробавладелчески законодатели от миналото. В същото време в страната се надигна и контравълна срещу оскверняването на историческите символи, чийто участници дори грабнаха оръжието, за да ги опазят. Оказа се, че Америка не бе изживяла докрай расизма си. Вълната се прехвърли и във Великобритания, където бяха осквернени паметници на кралица Виктория и премиера Уинстън Чърчил, в Белгия и чак Нова Зеландия. 

Така убийственото полицейско коляно спря не само дишането на Флойд, но извърши нещо като ексхумация на историята и разполови нацията. Застанала пред костите на историческата истина, Америка се пита как от тях да сглоби националната памет, да стигне до правдата за себе си, да намери равновесието между полюсните ценности и все пак да остане единна. На новоизбрания президент Джозеф Байдън се падна участта да направи това, но за целта само той или или само един президентски мандат едва ли ще са достатъчни.

Карабах – първата война с дронове

През годината пламна „горещата точка“ Нагорни Карабах, която не само опари  засегнатите Армени и Азербайджан, но разчисти терена пред регионални и геополитически играчи. През 1991 г. населеният с арменци, но намиращитя се в Азезербайджан регион Нагорни Карабах обяви независимост благодарение най-вече на задаващия се разпад на СССР. Азербайджан загуби последвалата война с Армения през 1992-1994 г., в хода на която арменската стана завзе азерски територии извън Нагорни Карабах, които граничеха с Армения и му осигуряваха пряка връзка с нея. Азербайджан бе загубил общо 20% от територията си. Войната приключи с примирие, който обаче не доведе до мирен договор, въпреки международното посредничество на Минската група, начело с Русия, Франция и САЩ. Пред всичките тези 26 години между двете страни припламваха спорадични престрелки, които обаче не прерастваха война. Статуквото се задържа до 27 септември, когато пламна истинска война, за чието начало двете страни взаимно се обвиняват. В хода на близо 45-дневните военни действия Азербайджан си върна южната част на Карабах и седемте негови региона, завзети в предишната война, включително  стратегическите райони, свързващи региона с Армения. Сегашното поражение премиерът Никол Пашинян обясни с намесата на Турция на азерска страна и изпращането на терористи от Близкия изток. Всъщност причината е, че Ереван високомерно бе подценил Баку и се е надявал на лесна победа както през 1992-1994 г. Пашинян бе проспал модернизирането на азерската армия и въоръжаването й с модерни средства най-вече безпилотници. Сегашната война е първата в историята на човечеството с масово използване на безпилотници, които наистина осигуриха военния триумф на Баку.  По данни на Ереван загинали са 2400 арменски войници, Нагорни Карабах обяви за 1770 убити войници и 50 загинали мирни жители. На свой ред Баку съобщи за гибелта на 2783 войници и 93 мирни жители.

Руското посредничество в конфликта спаси Армения от пълен разгром на армията й, спести й също завземане на столицата Степанакерт, но не и поражението, заради което арменците винят соросоидния и поради самонадеян премиер Никол Пашинян. Това че според примирието воювалите страни остават на позициите си донякъде разрежда арменската горчилка от загубата. Ереван остава в мача, макар да губи резултата. В геополитически  план несъмненият победител е Кремъл, който не позволи на Запада да му мъти водите в Кавказ. Но казано пак на футболен език, допусна гол като домакин, защото не можеше да предотврати намесата на Турция, която не крие амбицията да продължи в следващата фаза от регионалния, че и геополитически турнир.