2. Пред-уведомление за Паисий

Проф.д-р Надежда ДРАГОВА


Сменят се и поръчителите (които възлагат или заплащат преписването на "История славянобългарска"): не само игумени и църковни епитропи, пътуващи монаси-таксидиоти. Още в началото на ХIХ век са вече и търговци, и занаятчии (куриозно е, че преобладават кожухарите - вероятно заможност, свързана с повишено търсене на продукцията им на османския, а може би и на европейския пазар).
Уникалната същина на ръкописното разпространение се представя и в редица случаи на съавторство от преписвачите: анонимни вмъквания на отделни детайли в текста и персоналистично в заключителни пасажи. Появяват се и преписвачи, които се изживяват като автори на историята, след като в задължителния пасаж за информация са съобщили името на Паисий.
Преписването на ръка се утвърждава за всеки образован възрожденец като единствен жест на съучастие към престижното културно движение за опознаване на родната история. Толкова е неотменно, че са стигнали до нас и шест преписа по печатното издание "Царственик" на Христаки Павлович от 1844 г.
Дори чужденци, европейски образовани католически духовници, изпратени за свещеници при пловдивските павликяни - селяни и занаятчии - също ръкописно (при това с азбука латиница) превеждат печатания "Царственик" на павликянски диалект. При безспорния им достъп до книгопечатане!!! Павликянският ръкопис е знаменателен за предпочитаната рецепция тогава: преписване!
Медийната мрежа се разширява и чрез стотици бележки на читатели (приписки): летописни, автобиографични, оценъчни, допълнящи... Грамотният читател търси празно поле в обложките на кориците или недописан лист вътре в текста да докаже своята съпричастност (понякога само с подпис), а по-често с информации за текущи събития - със съзнанието, че и те имат стойността на градиво за бъдещата история.
Преписването придобива документалността и актуалността на публицистика. Повечето от приписките започват с израза "ВЕСТНО БУДЕТ", с което предвещават и името "ВЕСТНИК" на бъдещия периодически информатор.
А книжното тяло ръкописна "История славянобългарска" се налага като място на честта.
Продуктивната информационна мрежа на преписите науката днес определя като "историографско движение на Българското възраждане". Документирано е по протежение на 117 години: 1765 г. от Котленският препис до Банския в 1882 г. Реализира се спонтанно. Няма регулативен център!
При общата нагласа, че преписването е и терен за индивидуално участие и поради продължителността на тази практика - съвременна на бурни политически и духовни събития - се формират четири основни редакции. Помежду им разликите са структурни, съдържателни, езикови и стилови. Но вътре в микросистемата "редакция" зависимостта е близка, много често "едно от друго".
Установяването по редакцията прояснява иновациите за всеки препис, определя го и хронологически, ако не е датиран.

* * *

I. Основна редакция (за нея се употребяват и термини: първообразна, първоизворна, зографска). Съпоставя се с редакцията на Паисиевия автограф в Зографския манастир с предвидими езикови или ортографически разлики между извод (подложка) и препис. Първа група образуват: Котленският от 1765 г., Жеравненският от 1772 г., Лазаровият - Русе 1811 г., частично познатият от Сава Доброплодни по Котленския... Втора група образуват Самоковският от 1771 г., Никифоровият от 1772, Музейният (недатиран).
Те са опазили първообраза на Паисиевия текст.
II. ВТОРА РЕДАКЦИЯ (за нея се употребяват термини: Софрониева от 1781 г., Втора Софрониева, Софрониев учебник по "История славянобългарска".
Когато свещеник Стойко Владиславов (бъдещият епископ Софроний) открива свое частно училище в Котел - за учениците си подготвя учебник по "История славянобългарска". Най-ярката му особеност е, че не е на черковнославянски според оригинала, а е по-близък до говорим. И живият език, и дидактическите правила за учебна книга, и дарбата на Софроний да разказва увлекателно, въвеждат в наратива много детайли. Историческият текст вече не само информира и поучава, но и постига художествена картинност, емоционални внушения. Тази редакция придобива необикновена популярност и в българските земи, и всред емиграцията и преселниците в чужбина. В преписите по нея са въведени най-много придружаващи иновации: рисунки на гербове и образи на царе, икона на св. Иван Рилски, стихотворения и др.
III. Трета редакция (за нея се употребяват термини "Рилската преправка", "Рилската сглоба", "Рилският царственик").
Първото й появяване е в 1825 г. с обстойно себепредставяне от автора Паисий Николаевич, духовен син - ученик на Йеросхимонах Спиридон в постницата "Черней" на Рилския манастир.
Оригиналното й заглавие е според История славянобългарска "О царствие болгарское" и повторено като "О царствии болгарстем". В науката бива определена от В. Н. Златарски като "преправка", "сглоба", тъй като споява съдържателно и идейно "История славянобългарска" и "История во кратце о болгарском народе словенском" (1792 г.) на Йеросхимонах Спиридон.
Това обаче се установява при текстуален анализ, а не е обозначено в текста. А двете истории нито са преправени, нито сглобени. Те са използвани като извори - затова и ги няма имената на двамата историци.
Съставена е една нова книга, съответстваща по насоченост на националната драма за непостигнатото освобождение след руско-турските войни на Балканите, в които българите участват всеотдайно и жертвено и военните действия се водят само на българска територия с всичките им разрушителни последици: От мира в Кючук Кайнараджа Дунавските княжества получават облекчителен статут на васални; с изтегляне на османската администрация и на турската армия; от Букурещкия мир в 1813 г. се узаконяват исканията на Сръбското въстание да има свое княжество.
През 1825 г., когато Паисий Николаевич за едно лято подготвя текста си, вече е предстояща нова Руско-турска война и се работи за съучастие на българите. (С военачалник Дибич Забалкански сраженията отново ще се водят през цяла Тракия. А в Одринския мир от 1829 г. пак няма нито един параграф за български свободи (нито духовни, нито политически). Това активира рилските монаси- тaксидиоти, които събират помощи за монументалното построяване на своя манастир - да разгърнат с голяма енергия и популяризирането на своя "Рилски царственик". Те правят по два преписа, монах Харитон и три, разпространявани от юг от Балкана: в Змеево, Чирпан, Кесарий - в Пазарджик и в Панагюрище, Найден Геров - в Пловдив и после го изпраща в Русия; три - в Стара Загора от неназован занаятчия - преписвач... Преминават през Балкана в Търново, Плевен, Свищов, където учителят Христаки Павлович (възпитаник на Рилския манастир) го редактира и успява да го отпечата в Будим със заглавие "Царственик" (1844 г.). Патосът на тази книга не е толкова национален, колкото международен, което се подсказва от премълчаването на българските съвременни й историци и изтъкването само на утвърдена в славистиката плеяда: Мавроубир (Мавро Орбини) Зонара, Евтимий Търновски, Димитър Ростовски, Буфиер французский... Интенцията е - да се изясни на Русия и другите велики европейски държави, а специално и на новоформираните сръбска и гръцка страни (макар и в миниатюрни граници), че българските земи не са територия на Османската империя, която подлежи на разподялба. Аргументира се не само чрез историческият наратив, а и със специална статия, прибавена в заключение "Болгарска земля на четири части ся разделява: Мисиния или Задгорие, ... Тракия, ... Макидония... Дардания, Охрид, старая столица болгаром..." При ясно определяне на границите им се изброяват и "колко градове има болгарски" - общо имената са на 170 български градове, което подчертава страната като цивилизована и производителна. А в преписа на монах Харитон е добавено: "Возбуждение болгарскому народе к добродетели", за което има предположение, че е по написаното от Софроний "сведение за характера и обичаите на българите", поискано му в 1809 г. от главнокомандващия руско-турската война Кутузов.
За да не остане неразбран този умисъл на рилските историци, в края на Чирпанския препис монах Харитон повтаря: "Летопис болгарский... който чите, с внимание да чите, да познай какво са имали болгарите царство".
В нашето изследване употребяваме термина "Рилски царственик", за да се откроява отпечатаният "Свищовски Царственик", с който има различия не само съдържателно, но главно езиково-стилни:
Отпечатаната в Будим, 1844 г. история от Христаки Павлович е на красив новобългарски език, вече възприеман като литературен в българските училища през средата на ХIХ в., докато Рилският царственик (1825 г.) е на традиционния за манастира църковно-славянски.
IV редакция: Габровската сглоба от 1833 г. (без изяснен автор). Вероятно е учител, ако се съди по отбелязването на листовете с цифри, а не с традиционните черковно-славянски букви. А и езикът й е новобългарски - църковно-славянско влияние е забележимо едва в последната й част. Съставителят познава Рилския царственик и Рилската история в кратце на Йеромонах Спиридон, намираща се отдавна с препис в Габрово.
Ръкописът споява три исторически книги: с умисъл да представи българското царство "старо колкото света" (както е записал върху друг препис непознат читател). Разделя съдържанието хронологически на два "типика", които оприличава на Стар и Нов завет. Започва с български превод на новопубликуваната на румънски език "Александрия", която тук обхваща 110 листа и е "първи типик'. "Втори типик" следва по преписа на Влад Гладичов на "История славянобългарска", а и авторството на Паисий. Завършва с повече данни от Спиридоновата, която хронологически удължава българското царство чрез сръбското деспотство, прието в нея като българско.
Амбицията е да стане всеобемаща история на българското минало - просто една енциклопедия върху 270 листа = 540 страници.
По отбелязаната дата 1833 г. на завършването Габровската енциклопедия - история на македонците и на българите - съвпада с откриването на Новото взаимно училище от Априлов и Палаузов. Тя се съгласява и по концепция за модерно образование. Това ме подготвя да не бъда изненадана, ако намеря ЗНАК за участие на първия учител - Неофит Рилски (било с идея, било с великолепния превод на новобългарски на Софрониевия учебник по "История славянобългарска"). Не по-малко е близка до духовническата нагласа на Неофит Рилски и композицията на два ТИПИКА, съответстващи на Стария Завет с Александрията и на Новия - след Христа: Българското царство с християнската му вяра и мъченичеството срещу завоевателите-иноверци.
От този впечатляващ корпус, пребивавал известно време и в Дряново - засега са установени трима продължители: Поп Йовчо от Трявна в своя списъчен летопис много пъти основава информацията си по Габровския Царственик. Пирдопският преписвач-професионалист Даскал Тодор подготвя по поръчка на одеския българин Стефан Димитров Тошкович съкратен вариант. Не е в наличност, за да преценим подхода на съкращенията, но следващ притежател - Ангел Менекович Цветанович - го записва като "александриче" т.е. малка Александрия. Ако запазеният препис в Народна библиотека (Nr 314) отразява протографа на Даскал Тодор подготвен за Одеса, можем да приведем споделения от преписвача умисъл: "История българская, яже ест от древних великах князах и царях...", "Написахми тука малко в кратцех заради болгарских народ да разумеют како са биле древните великих царех болгарских".

* * *

Като извод на нашата изследователска програма се налага убеждение, че "История славяноболгарска" не е само Паисиевият автограф в Зографския манастир, а е и движението й - преосмисляне в преписите през следващите 117 години - продължаващо робски.