„Не съм най-добрия адвокат на самия себе си”

„Ако един адвокат защитава самия себе си по време на процес, то значи, че неговият клиент е глупак”. Генри Резник спазва това правило-афоризъм на английските адвокати.

Валерий Вижутович

Просто няма как да си най-добрия защитник на самия себе си. Много по-ефективен тук може да е твой колега, на когото да се довериш. Ето например, веднъж ми повериха да представям интересите на известен съдия. Нивото на неговата юридическа квалификация бе просто възможно най-високото. Въпреки всичко, той сметна за необходимо да си вземе адвокат. Това се оказа правилният избор, защото спечелихме процеса.

Вие сте защитавали от съдебно преследване началника на службата за сигурност на президента на СССР Юрий Плеханов, предприемачите Борис Березовский и Владимир Гусински, еколозите Александр Никитин и Григорий Паско, журналистите Вадим Пегли и Олга Китова, политика Валерия Новодворская. Представяли сте в граждански процеси интересите на президента на Русия Борис Елцин, държавните и политически дейци Сергей Филатов, Егор Гайдар, Анатолий Чубайс, известните писатели и музиканти Андрей Синявский, Николай Петров и Юрий Темирканов. Кажете, за вас от значение ли е делото да е с голям отзвук и клиентът ви да е известен човек?

Това не е от значение за мен. Защитавал съм много хора, за които другите не са и чували. За мен е важно друго – делото да е интересно и да събужда в мен професионална страст.

Какво преди всичко взимате под внимание, когато обмисляте дали си струва да се заемете с дадено дело?

Общо взето, има три стимула в адвокатската дейност. Първият от тях е...
... хонорарът?
Точно така, няма какво да се преструваме. Възможността за добро възнаграждение винаги е от значение, тъй като ние все пак живеем от хонорарите на нашите клиенти. Вторият стимул е амбицията. А третият стимул е общественото внимание към процеса.

Защото дава възможност на адвоката да се изтъкне пред телевизионните камери?
Правилно сте разбрали.
Доволен ли сте от развитието на вашата адвокатска съдба?

Моята съдба не е от най-типичните. Аз станах адвокат на 47 години. Повикаха ме на т.нар. „адвокатско дело”. По онова време се провеждаха, както днес се казва, акции срещу адвокати. И аз, както се изразяват адвокатите, „се закотвих” в тази работа. Интересното беше, че след това станах известен. На други адвокати са им нужни години за да си спечелят слава, а при мен стана мигновено. Затова казвам, че моята адвокатска съдба не е от най-типичните. Буквално от първото ми дело имах възможност да си избирам клиентите. Аз направих избор в полза на професионалния интерес. Това беше през 1985-та година, когато арестуваха всички узбекистански лидери. Сигурно помните това известно „памучно” дело.

Процесът наистина имаше огромен отзвук. Кажете честно, усещахте ли, че той ще има подобен резонанс и че това ще е възможност за вас да станете известен?

Нямах подобни идеи по това време. На мен ми беше изключително интересно самото дело. Останалото просто са последствия.

В процесите по делата за защита на честта и достойнството вие сте представлявали интересите на Егор Гайдар, Анатолий Чубайс, Борис Елцин, Сергей Филатов... Лесно ли се съгласихте да им помогнете?

Лесно.

Защото те бяха известни и заможни клиенти?

Не, не заради това. Или, така да кажем, не само заради това. При тях имаше какво да се защитава. Имам предвид честта и достойнството им. Никога няма да се заема да защитавам честта и достойнството на хора, които по мои наблюдения не притежават подобни качества. За сметка на това, в углавни дела мога да защитавам и най-изявения мерзавец.

За един адвокат по-лесно или по-трудно е да се работи в процеси с участието на съдебни заседатели?

Разбира се, че е по-трудно, неизмеримо по-трудно! В процес със съдебни заседатели адвокатът трябва да прояви и качества на психолог. Той трябва да построи изказването си с оглед на психологията на обикновения човек, да си представи, как този човек ще прецени едно или друго престъпно деяние. Защото „виновен” за съдебните заседатели означава едно, а за съдията – съвсем друго. Съдебните заседатели могат да оправдаят човек дори при абсолютно доказана вина. Да речем, мъжът на порядъчна съпруга се прибира вкъщи и я заварва в обятията на любовник. Той веднага вади пистолет и го застрелва. Този човек няма да бъде оправдан от нито един професионален съд. Но съдебните заседатели може да го направят, защото всеки от тях се поставя на мястото на човека, когото съди и си представя, какво сам би направил в подобна ситуация. Ето за пример един конкретен случай, станал в Рязан. Там една жена била замислила отдавна да убие мъжа си и накрая го осъществила. Десет години поред този субект е издевателствал над нея и децата – пиел е, биел ги е, гонил ги е от дома им. Тя се е обръщала за помощ към милицията, прокуратурата, градската администрация, но отвсякъде са я натирвали. Когато за пореден път мъжът и я пребил и заспал с мръсните си ботуши в леглото, тя го убила. Съдебните заседатели оправдаха тази жена. 
Ако имат някакви съмнения, професионалните съдии винаги ги тълкуват в полза не на обвиняемия, а на обвинителите. Докато при съдебните заседатели е обратното.

Ако шансовете за спечелване на дело са много малки или направо близки до нулата, предполагам, че не се заемате с него?

Ако си мислите, че съм станал заложник на своите адвокатски победи и сега волю-неволю винаги гледам да се застраховам от загуби, то това е заблуда. Има, например, различни хирурзи. Някои пришиват пръсти. Други оперират ракови образувания. При кого рискът е по-висок? Предполагам, че при първите той на практика не съществува. Те пришиват добре пръстите и затова се ползват с хубава репутация. Човек може да ги препоръча, ако някой има нужда от зашиване на пръсти. Разбира се, вие никога няма да ги препоръчате при нужда от премахване на раково образувание. Хирургът, който оперира онкоболен, може да постигне успех, а може и да се провали. Същото е и при адвокатите, когато те се заемат с тежки, на пръв поглед безнадеждни дела, и се стараят да помогнат все едно на пациент без изгледи за успешна операция. Разбира се, всички ние се самооценяваме, меко казано без самоунижаване. Още повече, ако всички те хвалят, ако ти вече не си просто „известен”, ами „знаменит”. Като препрочиташ речите на Плевако, Андреевский, Спасович, разбираш, че ти въобще не си венецът на адвокатското творение. Същевременно, даже и тези велики адвокати не винаги са печелили делата. И на мен ми са се падали тежки дела, в които успехът не винаги е бил на страната на защитата. Обаче, няма нито едно дело, в края на което да ми се случи да си кажа: „Знаеш ли, друже, ти тук не положи много усилия, не направи всичко, което можеше и беше задължен да направиш”.

Че не сте положили достатъчно усилия? Все пак, нали може да става дума просто за грешки.

Какво представлява адвокатската грешка? Това е неправилен избор на позиция. Позицията обаче се задава от клиента. Той или се признава, или не за виновен. В зависимост от това адвокатът създава линията на защитата.

Как трябва да се чувства съдията, в чийто процес присъствате вие? Той усеща ли вашето интелектуално, юридическо превъзходство?

Случва се да участвам в дела в районни съдилища. Съдията – най-често това е жена – вижда, че в залата влиза известен адвокат, публична фигура, който редовно се показва по телевизията и т.н. Аз си представям реакцията и, затова в моето поведение не трябва да има и сянка от някакво превъзходство. Абсолютно уважение към съда. Разбира се, без угодничество. В нашите среди един адвокат може да предизвика уважение само с професионализма и добросъвестността си. Аз трябва да си знам делото най-добре от всички. Трябва да го знам по-добре от прокурора, по-добре от съдията, по-добре даже и от подсъдимия. Аз трябва да си служа само с обосновани аргументи. Когато съдията вижда, че този „звезден” Резник не и приказва някакви глупости, а е проучил добре делото, тя не може да не се съгласи с мен. А когато съм на дело във Върховния съд, то там е съвсем друга работа – там са невероятни професионалисти!

Случвало ли се е адвокат да предаде интересите на клиента?

Да, случва се. Например, на адвоката се предлагат пари и от противниковата страна и той започва да работи за обвинителите. Или пък адвокатът получава хонорара си, а пък не прави нищо или пък не изпълнява задълженията си по нужния начин. Има и „джобни” адвокати, които са готови винаги да застанат на страната на властта. В адвокатските среди, както и навсякъде, има и порядъчни хора, и подлеци.

С какво си обяснявате високата корпоративна солидарност във вашите среди?

С вековните традиции.

Истина ли е, че съществува такъв закон сред крадците – да не се пипат адвокатите?

Навремето е имало такъв закон сред крадците. Сега обаче е пълен хаос. Ние се намираме в положение на нравствено подивяване. Затова никакви норми, даже и по-специфични от рода на този закон, не се спазват. Адвокатите нямат никакъв имунитет, който да ги защити от посегателствата на престъпници.

Влиза ли цинизмът в професията на адвоката?

Здравият цинизъм – да. Аз го наричам професионален мазол – той е нужен за работата на сърцето. Без него то ще се пръсне.

ДОСИЕ
Генри Резник (роден на 11 май 1938 г. в Ленинград) е съветски и руски адвокат, заслужен юрист на Руската Федерация (1998), член на Обществената палата, президент на Адвокатската палата на Москва. Завършва юридически факултет в Казахския държавен университет. През 1969-1982 работи в Общосъюзния институт по изучаване на причините и разработване на мерки за предотвратяване на престъпността към Прокуратурата на СССР. През 1982-1985 завежда лабораторията на Общосъюзния институт за усъвършенстване на служителите от сферата на правосъдието. Той е автор на около 200 публикации по проблемите на наказателното право. Вицепрезидент на Федералния съюз на адвокатите на Русия, вицепрезидент на Международния съюз (сдружение) на адвокатите. Директор на Института по адвокатура към Международния съюз (сдружение). Член на Обществената палата на Русия. Член на президиума на Националния антикорупционен комитет. Награден със златен медал „Ф.Н.Плевако”.