Зрителят е нашият главен съдия

НАТАЛИЯ КРАПИВИНА е млада, но доста известна руска балерина. Родена е в семейството на Галина и Михаил Крапивини - легендарни звезди на Театъра на К.С. Станиславски и Вл.И. Немирович-Данченко, където сега танцува и дъщеря им. Тя е приета в престижната трупа веднага след завършването на Московското хореографско училище. Възпитаница е и на Московската държавна хореографска академия. Гастролира с известни спектакли, в които показва виртуозност, лекота и обаяние, в Западна Европа, САЩ, Япония, Египет... Част е от експертното жури на I международeн балетен конкурс в Рио де Жанейро, Бразилия. Съпруга е на българина Георги Смилевски, чийто талант на балетист също е високо оценен в Русия и по света.

Каквото и да правиш, не може да се харесаш на абсолютно всички

- Наталия, вие наследихте от вашите родители прочутата в балетните среди фамилия - Крапивина. Този факт попречи ли или, напротив, помогна на артистичната ви кариера?
- Мисля, че по-скоро ми помогна. Много е важно родителите да имат отношение към балета. С пълна сила го разбирам именно сега, след като със съпруга ми Георги Смилевски записахме големия ни син в балетното училище. Струва ми се, че се чувствам по същия начин, както навремето моите мама и татко, когато правих първите си стъпки в балета. Родителите ми винаги са се опитвали да ми предадат своите знания, които са придобили по време на дългодишната си работа в тази област. И аз като тях се опитвам да предам любовта към балета на децата ми. Е, малкият ми син още не разбира, но с големия работим в тази насока. А моите родители са ми помагали именно с факта, че самите те най-добре знаят всички тънкости на това изкуство и постепенно са ме посвещавали в него. Така се случи, че моята майка ми стана и преподавател в театъра. И от самото ми раждане, та чак досега тя е мой наставник - и като родител, и като педагог.
- А това, че и съпругът ви е балетен артист допринася ли за по-голяма хармония в семейството ви?
- Е, хората са различни. Но за мен, безспорно, е голям плюс, че и Георги се занимава с балет. Честно казано, не си представям живота, подреден по друг начин. Често наблюдавам и други семейства, където и двамата съпрузи се занимават с едно и също - с балет, с танцово или оперно изкуство, но работят примерно в различни театри. И аз не мога да разбера: как те толкова много време прекарват един без друг?! Особено ако са на гастрол, в различни градове или дори страни. А когато мъжът или жената имат професионална реализация в сфери, далечни от балета, не мога да проумея как разбират човека, който се е посветил изцяло на това изкуство?! Без да си наясно с всички нюанси на балета, много е трудно да се поставиш на мястото на другия.
- Какви бяха вашите първи стъпки в балета?
- Трудно ми е точно да си спомня на колко години съм била тогава. Зная, че от съвсем малка родителите са ме "проверявали", дали имам дадености за балета, водили са ме на различни кръжоци, още преди да тръгна на училище. Сега децата започват да учат сериозно балет по-късно, отколкото например ние с Георги, който на 10 години е трябвало не просто да се премести в специално хореографско балетно училище, но и да го направи в друг град - от София да дойде в Москва, в друга страна - да напусне толкова малък България, за да следва в Русия.
- Класика или съвременни интерпретации - какво ви е по-близко до сърцето?
- Повече танцувах класически балет, но и съвременните интерпретации са ми интересни. Макар че предпочитам сюжетните спектакли, те са ми по-близки. И тук обаче има определена цикличност в симпатиите ми. Но като цяло публиката десетилетия наред гледа "Ромео и Жулиета", "Лебедово езеро", "Жизел" и те не омръзват. Това е нещо повече от загадка. Това е магия.
- Танцували сте в доста страни по света. На коя сцена ви се иска да се върнете?
- Много са. Но ми се иска да танцувам балет в Австралия - там не съм била още. За съжаление гастролите напоследък са намалели. Били сме обаче и в Япония, и в Америка, и в Бразилия - къде ли не. Но сега това е рядкост и всяко пътуване е радост.
- По различен начин ли реагира публиката на изявите ви в различни страни? Или има все пак нещо, което обединява зрителя и в Русия, и в Бразилия например?
- Навсякъде балетът е приет много добре. Струва ми се обаче, че публиката, няма да кажа странна, но е доста различна в Китай. Там зрителите като че ли са по-сдържани, не проявяват много емоции, може и да ги крият, не зная (усмихва се).
- Ими ли спектакъл, в който сте себе си, все едно разказвате за собствените си чувства или живот?
- Никога не съм се опитвала да танцувам себе си. Винаги става дума за образ, за актьорско превъплъщение. Вживяваш се, разбира се, но това не е твоят живот, емоциите са различни от личните ти.
- Доколко, според вас, са важни балетните рецензии, публикувани в пресата?
- О, това е доста тежък въпрос. Особено сега, когато всяка дума се разпространява още по-бързо благодарение на интернет. А и самите зрители, присъствали на различни спектакли, също често публикуват отзивите си в социалните мрежи, изказват понякога немного ласкави мнения. Когато рецензиите са положителни, разбира се, всичко е наред, чувството е забележително. Но когато четеш негативни мнения, е ужасно неприятно. Въпреки че, смятам, че и отрицателните отзиви могат да бъдат поднесени по различен начин. Не е нужно непременно да обиждаш или наскърбяваш някого, ако не си харесал или не си разбрал постановката. А това, уви, се случва доста често. И е много обидно, когато нещо подобно е насочено към добрите артисти. Смятам, че никой няма право да оценява крайно негативно изключително тежкия труд на балетните танцьори, особено ако нямат пряко отношение към тази професия. Понякога ми се струва, че рецензиите не са професионални, а в тях се изразява субективното любителско мнение на лаици. И кому е нужно нещо подобно да бъде натрапвано на публиката?! А негативните отзиви действат изключително отрицателно на артистите, като не просто им развалят настроението, но и докарват тежки депресии. От една страна, разбираме, че не бива да обръщаме чак толкова голямо внимание на подобни рецензии. А е добре да продължаваме да си вършим работата. Винаги има хора, които, каквото и да правиш, не може да им се харесаш. Но, слава на Бога, съществува и публика, която е готова да ти прости, когато образно казано, се спънеш. Разбира се, трябва да има критика. Понякога тя действа стимулиращо, поражда и определена конкуренция. Но е напълно човешко балетните артисти да се радват на хубавите думи и да им става неприятно от лошите. Мисля, обаче, че не бива нито на едното, нито на другото да се обръща прекалено внимание и да му се приписва особено решаващо значение. Защото нашият главен съдия е зрителят - неговите аплодисменти и това как е приел спектакъла.
- А колко често се случва да има разминаване между реакцията на публиката в залата и рецензиите на критиците?
- Доста често. На пръв поглед, се създава впечатлението, че спектакълът е добре приет от зрителите, а публикациите в пресата въпреки всичко са безмилостни. Понякога това е насочено срещу конкретни балетни артисти, хореографи или режисьори. И е много трудно да се разбере защо става така? Но каквито и да са причините, артистите не бива да се очернят. Отдаваме на работата си толкова много любов, сили, време, че изпитваме болка, когато трудът ни не само не се оценява, но и бива обругаван.