Живот на вересия

Васка Пергелова

Неотдавна в една от телевизиите възрастен човек размаха смачкана ученическа тетрадка с думите: Живеем на вересия. Ето, това е животът ми.
Част от пенсионерите, които взимат над 150 лв. на месец, кандидатстват за бърз кредит. Някои прибягват и до заложни къщи, за да закърпят месечния бюджет.
В по-малките населени места жителите се възползват от кварталните магазинчета, където пазаруват на вересия. А когато вземат пенсия или заплата, си връщат борча.

Двете баби и бедността

Квартална градинка. Две баби седят на една от пейките и си говорят така, че всички да ги чуят. Едната се оплаква от мъжа си, който бил по-възрастен от нея и вече болен.
- Ще го гледам. То е ясно, че ще остане на моите ръце. И както нямам пари... Не ми се мисли.
Другата не се забави с отговора:
- Ами ясно е, естествено. Ти ще го гледаш.
- Ама той яде като прасе - каза първата. - Само че сега си купува сам храната. А после, като трябва аз да я купувам. Той какво си мисли. Ще ми изяжда по половинка салам на ден от онзи пресния. Сещаш ли се, дето го продават в магазина за по 2 лв.
Другата кимна в знак на съгласие:
- Аха.
- Точно този - каза първата. - Аз това ще го ям цяла седмица. А той за един ден го изяжда. Как може такова нещо - заклати глава тя и зацъка с език, за да подсили ефекта.
Потресаващо е да се види как хора в двадесет и първи век се карат за храна. За двата лева на ден, които давал мъжът на една от бабите. За двата лева на ден, които някоя баба дава, за да си купи прясно мляко веднъж на две седмици. Обикновена гледка в големите търговски вериги е старец, стиснал в едната си ръка хляб, а в другата кисело мляко от най-евтиното (от онова, в което не се знае какво точно има). Прегърбен не от възрастта, а от накърненото си достойнство, което го е привело почти до земята заедно с погледа му. И баби, които връщат продукти, защото жълтите стотинки в портмонето не стигат за нищо друго освен за пакет леща и хляб. И бабички, обсъждащи храната на мъжете си, стопени до неузнаваемост от недоимък.

Просия до живот

- Моля ти се бе, како! Ама много ти се моля! - повтаряше детето, като при третата молба падна на колене. Купи ми де, моля те!
Детето беше на около 9 години, с изрусена на кичури коса и зацапани дрехи. Заедно с него имаше още едно момиче - едноръко. От години то просеше с майка си пред кварталния магазин. Тъй като всички го съжаляваха, даваха пари за майката. Години по-късно, вече попорасналото дете... се движеше с още едно в района на пазара. И двете просеха, но детето с една ръка беше малко по-притеснително и не толкова нахално.
- Дай ми пари да купя лекарства на сестра си! Само 6 лв. ми трябват. Не и 4 стават. Капки за нос да й купя и за очите.
- Много съм гладна, ще ми вземеш ли нещо за ядене! - повтаряше сакатото дете. Докато другото молеше да му купя семки.
Искаше ми се да им кажа, да не обикалят улиците за да просят. Да не падат на колене пред непознати, както ги е учила майка им. Искаше ми се да им кажа, че когато пораснат, ще могат да си намерят работа и сами да изкарват прехраната си. Че няма да им се налага да просят.
Не им го казах, просто защото това беше пътят им, преди да застанат на улицата и да продават телата си. Исках да им кажа, че всеки човек има достойнство, което трябва да пази и всеки има шанс да подобри живота си. Само че за тях тази възможност беше абсолютно невъзможна.
Детето без ръка се усмихна, преди да пресека улицата. Другото просто продължи към поредния човек, от който щеше да проси.
А парите, които щеше да събере, щеше да даде на безработната си майка.
Дали вече сме в ХХІ век, или още сме в Средновековието...