Живот на ръба

Едни лекари получиха присъди заради немарливо отношение към дете, което впоследствие почина. Вече десетки дела се водят срещу лечебни заведения и медици за недостатъчно внимание към пациентите. По-лошото е, че малцина знаят правата си, когато отиват на лекар или в болница, а мнозина са убедени, че никой не защитава правата им (стр. 2). Въпреки многобройните пациентски организации, създадени именно за да защитават правата на пациентите. И въпреки контролните органи, създадени от самата държава, които по презумпция трябва пак да защитават правата на гражданите (в случая - на пациентите).   
Други лекари са спасявали средно по двама кандидат-самоубийци дневно (стр.5). Повечето са посегнали на живота си от отчаяние. Същото отчаяние, което дебне кажи-речи всеки българин от 2 години насам - липса на работа, отсъствие на перспектива, невъзможност човек да разчита някому, пътища, които водят за... никъде. Ако и психолозите, позовавайки се на статистиката да твърдят, че най-критичните сезони за самоубийства са пролетта и есента, в България сякаш няма такава сезонност - целогодишно на еднакви обороти работи суицидният конвейер. Все пак да не забравяме и другата статистика, според която България е страната с най-висок дял на успешнни самоубийства.
Дали знаенето на правата (все едно в здравеопазването или изобщо) би намалило тази черна статистика? Не е ли сам по себе си отчайващ фактът, че малцина знаят, че всеки трети смята, че ако една бременна не е здравноосигурена, не й се полага безплатна медицинска помощ? И сякаш пациентът остава във вихъра на отчайващия кръговрат: пациент съди болница-болница съди здравна каса-здравна каса глобява лекари и болници.