Живот като писта

Д-р Радко ХАНДЖИЕВ,
Владимир НИКОЛОВ

Чакам на спирката на автобус 43 в Банкя, когато спира лекотоварен пикап. "Ако си за "Люлин", качвай се", предлага водачът. Пътуваме, а човекът споделя, че има двама сина и четирима внуци, изхранвал се с превоз на строителни материали... "Вие сте журналист!", заковава ме събеседникът. Оказва се, че съм попаднал в колата на някогашния световен шампион по борба Петър Крумов. При това колега - бивш спортен журналист в "Работническо дело".
Само преди дни Петър Крумов навърши 70. Фигурата му е стройна, излъчването - ведро. Продължава да се труди активно и това явно го поддържа. "Животът е като писта - всяко поколение трябва да я пробяга и да предаде щафетата. Трябва да има приемственост. Останалото е суета...", казва шампионът.
Петър Крумов е пробягал своята писта. Поел е щафетата от баща си Крум Петров, ученик на прославения Дан Колов, един от пионерите на спортната борба, петкратен шампион на България. "Баща ми искаше да стана борец, но не ме притискаше", признава Петър. "Накара ме обаче да заобичам спорта и съм му дълбоко признателен. В началото увлечението ми беше футболът, бях вратар на "Септември". Започнах да тренирам борба. И нещата потръгнаха..."
Крум Петров е сред първите борци у нас. Е, борбата се наричала кеч и правилата били по-особени, но така било в началото. По това време се учредява и Българската федерация по борба. На мода излязла т.нар. френска борба - днешният класически стил. Смесицата между американската и турската борба оформила свободния. Крум Петров бил от пионерите. Заедно с Райко Петров положили основите.

Червените гащета - комунистическа пропаганда

Крум Петров обичал да разказва на сина си как веднъж се явили на отборно състезание, но нямали екипи. Имали само едни червени гащета. Слагал ги всеки, който излизал да се бори. В края на деня всички от отбора се озовали в полицията с обвинение, че правят руска, комунистическа пропаганда. Едвам отървали кауша.
"След войната баща ми стана един от първите треньори по борба у нас. Под негово ръководство израснаха много талантливи борци. Водеше ме по състезания, попивах всичко. Моето време беше друго, макар че закачихме от мизерията. Борехме се само за да покажем, че сме по-силни, не за пари или за облаги, тогава никой не даваше такова нещо", спомня си Петър Крумов. Пътят му в борбата върви възходящо. През 1966-а е четвърти на световното първенство в Толедо, САЩ. През 1968 г. е европейски вицешампион във Вестерос, Швеция. Печели световната титла в Мар дел Плата, Аржентина, когато във финалната среща побеждава съперника си от СССР Омар Влиядзе. "Повечето от нас излизаха срещу съветските борци като обречени, но аз не се уплаших, че срещу мен е шампионът на Европа за предходната година и успях да го преборя", спомня си Петър. През 1970-а печели сребърен медал от авторитетния турнир "Иван Подубний" в Москва. "По време на схватките в съблекалнята дойде един руснак и ме попита дали познавам Крум Петров. Отговорих, че ми е баща. Той се просълзи и ме прегърна."
Така съдбата го срещнала с Лабко Донец, офицер от Съветската армия. Бил в България. На 12 март 1946 г. в тогавашния Дом на съветските офицери в София се организирал приятелски турнир по борба и бокс. Цената на билета била 1000 лв. - значителна сума за онова време, но залата се пукала по шевовете. Лабко Донец (80 кг) се борил с Крум Петров. Повече от половин час продължила схватката, но победител не бил излъчен. Накрая съдията вдигнал ръцете и на двамата. Историята има продължение. През 1979-а Лабко гостувал на съперника си в София. Срещата била трогателна. Ветераните, все още бодри, заявили желание да демонстрират силата си. На масата, не на тепиха... "Съблякоха се до кръста и започнаха да спорят кой има по-големи мускули", припомня си Петър.

Учихме се от руснаците

"В цялата ми спортна кариера се учихме от руснаците. Някои казват, че било политика. Тогава те бяха най-добрите. Така се създаде националната ни треньорска школа, прославила борците ни по целия свят. Особен принос имаше руският специалист Василий Зенин. Имали сме и други съветски треньори, но този беше безкористен, българската класическа борба му дължи много. Бързо набрахме скорост, дори в отделни категории конкурирахме руснаците, биехме ги. С методиката на Зенин и под ръководството на националния треньор Филип Кривиралчев спечелихме отборната титла на световното първенство в София през 1971 г., а Петър Киров, Георги Мърков и Александър Томов станаха шампиони в своите категории", спомня си Петър Крумов.
Борбата е оставила и горчилка в душата му. "Повече от година се лекувах от травма. Д-р Шолев и други лекари положиха неимоверни усилия, за да ме върнат на тепиха. През 1968-а, за учудване и на колеги, и на треньори, участвах на олимпиадата и взех пето място. Бях претендент и за първото, но правилата бяха стари, стана въртележка. А за световната титла

получих премия 100 долара

Сумата била впечатляваща за времето си. Две години по-късно световният шампион отпада от националния отбор тъкмо за световното първенство в София. "На два пъти бях надвивал новия фаворит в категорията - унгареца Чаба Хегедюш, и вече се виждах с медал. Появиха се едни сметки с левскарите. Треньорският труд се отчиташе по това колко борци ще участват на световното и как ще се класират там. Тези точки определяха и заплатите. Тогава "Левски" бяха много силни - Боян Радев, Слав Славов... И пуснаха техен борец в моята категория. Момчето се представи достойно и спечели бронзов медал", разказва Крумов.
Налага се да се преквалифицира. В коментаторската кабина го вика легендарният журналист от телевизията Людмил Неделчев - Люпи. "Няма да се притесняваш, ела тук". Стоеше до мен известно време, но аз познавах всеки от състезателите и започнах да говоря спокойно, дори не се замислях, че има микрофон пред мен. И така три дни, световното мина много добре. Хората останаха доволни от коментарите ми и моята

журналистическа кариера

започна", припомня си бившият шампион.
Канят го във в. "Отечествен фронт". "Христо Георгиев ми каза: "Идвай с мен, започвай да пишеш." Как да пиша? Гледам машината и търся буквите... С помощта на колегите тръгнах по стълбицата и на тази професия. С много труд, с безсънни нощи. Имаше жестоки графици, нямаше компютри, всичко беше на линопит..."
На олимпиадата в Мюнхен през 1972-а вече отразява силовите спортове като кореспондент на "Работническо дело". "Пишех репортажи за тежката атлетика - щанги, бокс, борба. След това ме пращаха на всяко световно и европейско."
В Мюнхен, докато Игрите са прекъснати заради арабски терористи, взели за заложници спортисти от Израел, му се обаждат по телефона, че е станал баща за втори път. И сега е горд със синовете си. Големият Крум е известен уролог, а малкият Явор завършва Медицинска академия, но като фармацевт. "Те не продължиха пътя ми - не защото съм ги спрял, а защото не ги насърчих. Исках да бъдат обаче в лекарската професия, да помагат на хората", горд е бащата Петър Крумов.
Гордее се и с целия си професионален път. А той минава и през Научния център на ЦСКА, който ръководи при създаването му. "Привлякох програмисти специално за спорта, които анализираха състезанията, техниките на съперниците. Всичко това се документираше, предоставяше се на треньорите. Тогавашният шеф на ЦСКА Георги Христов беше прозорлив човек. Отделяха се средства за техническа апаратура. Помагахме на федерациите, без да се притесняваме, че ние сме от ЦСКА, а другите - не. Провеждахме конференции, изложби. Хвалеха ни, че в ЦСКА науката е най-напред..."
През 1984 г. се възстановява в. "Футбол". Канят бившия борец да стане зам.главен редактор. И отново е новатор. "Предложих им да правим вестника на компютър - това за мен е като още един златен медал. Първият вестник в България, който излезе на компютър, беше "Футбол". Бяхме зелени, но само след година всички седнаха пред компютрите... Идваха словослагатели и хора от Полиграфическия комбинат, гледаха и не вярваха на очите си как правим страница на екрана... На демонстрацията как се прави вестник на компютър Краси Минев се спъна в кабела, токът прекъсна и цялата информация изчезна", припомня си с носталгия по миналото и младостта неотдавнашният юбиляр.
И днес обаче се радва на успехите на българските спортисти. "На световното по борба в Истанбул нашите изкачиха нов, много висок връх, като се има предвид жестоката и изостряща се конкуренция. Сега условията са други, измеренията - също. Спортът вече е на предела на човешките възможности. Той е комплексен труд на треньори, специалисти, лекари и състезатели. Трудно се постигат успехи, каквито записаха нашите в Истанбул... Може би за повечето българи е смущаващо, че натурализираният албанец Елис Гури спечели титла за България. Но спортът винаги е бил по-напред. Той е предвестникът, че границите между държавите ще отпаднат. Гури признава, че се чувства прекрасно у нас - тук има условия да реализира потенциала си. Защо да не може да избере къде да се развива? Какво значение има, че е албанец? Не е ли същото и във футбола", пита сам себе си Петър Крумов. И продължава: "Очаквам спортът пръв да прекрачи тези закономерности и спортистите да станат една общост, какъвто е олимпийският принцип. По същия начин и наши спортисти отиват да се състезават за други страни и отбори. Не само парите са водещи, но и условията за подготовка, за изява. От това печели спортът. Но всеки спорт се нуждае от дългогодишна програма за развитие", заключава ветеранът.