Жива вода край Боснек разпознава неправедните

Лятна съботна утрин. Синьо, почти прозрачно небе, мека хладина, аромат на свежест, гальовно протегнати слънчеви лъчи. Как да не се гмурнеш в прегръдката на планината, да не се потопиш в бистрите води на бълбукащата наблизо рекичка, да не се отпуснеш доверчиво в хладните ласки на вятъра, да не вдъхнеш неземния аромат на билките.
Пътуваме за любимито си място, където природата е отвоювала своето райско кътче - пернишкото село Боснек. Идваме тук всяка свободна събота почти 10 години. И все още не мога да наситя очите си с красотата и уникалността, с която Господ е дарил това място. Плъзгаме се по сивия асфалт, а край нас се диплят вълните на пъстрия цветен килим. Тази година тук царуват жълтият кантарион и белият равнец. Миналата година се бяха набуили риганът и комунигата. А жълтите фарове на лопена и лилавите цветелистчета на мащерката всяка година са вплетени обилно в колорита на полянките.
 И ето. Пред нас разперва корона Дядо Дъб. Жилестите му клони с хиляди резки от времето са начупени като ръце на старец. Пролетта го е облякла в чудна резеда и въобще не му личи, че е на 600 години. Дървото, което е от вида "космат дъб", стои като страж на входа на Боснек. Диаметърът на стъблото му е 180 см, обиколката му е 565 см, а височината 15 метра. Хралупата му е полузатворена, сякаш за да скрие зловещи тайни. Вековният дъб е обявен за растителна забележителност на природен парк "Витоша". Срещу него, от другата страна на пътя се мъдри приветствана табела: "Добре дошли в Боснек - белият дроб на Перник".
Приближаваме първите къщи на селцето, сгушило се на южния склон на Витоша. Целунат от зората и погален от милувките на светлината, Боснек се протяга сънено, дръпва одеялото на нощта и се усмихва дружелюбно. Тук мирно съжителстват старите къщи и новите, модерни вили, предимно на перничани и софиянци. Жителите на селцето и на  съседното Чуйпетлово наброяват общо около 200 души. Името Боснек е дошло от стара легенда, в която се разказва, че двама братя са пристигнали на това място боси през зимата чак от Македония и са се заселили завинаги по пернишките земи.  
Приближаваме най-дългата и най-сложната пещера у нас и на Балканите - Духлата, която е само една от гордостите и талисманите на Боснек. В нея е разрешено влизането само на опитни спелеолози, докато туристите са допускани единствено до входа й, който е затворен със здрава решетка, след като през 2010 година в лабиринтите на Духлата останаха блокирани задълго възрастни и деца. Пещерата е с дължина 17 600 м и с дълбочина 53 м.  Представлява сложна многоетажна, лабиринтна система, разположена на 6 етажа. Името Духлата е заради звука, който вятърът издава при преминаването си през входа й. Пещерата е издълбана от подземните течения на река Струма. Тя представлява лабиринт от тунели, галерии, подземни езера, водопади и синтрови образувания.  В Духлата съжителстват 22 вида пещерни животни, сред които 6 вида прилепи. Тя е изключително природно богатство, а тръпката да я покориш е несравнимо екстремно приключение, коментира съпругът ми, който като млад е бил запален пещерняк. Красотата на Духлата се допълва от великолепните карстови образувания, които подсилват вълнуващата картина на подземния й свят.
Продължаваме нагоре в гората пеша. Тишината е оглушаваща. Чува се само пукот от счупени съчки. От време на време се обажда креслива птичка. Две катерички ни поглеждат стреснато и размахват опашки по клоните на елата. Лека мараня е покрила дърветата. Мистично и божествено, та чак нереално...
И изведнъж се чува звук на течаща вода. Не, това не е симфонията от лениво точещата се река. Изкачваме по пътеката и заставаме очи в очи с каменната глава на змея, от зеленясалите ноздри на която се излива жива вода. Идвали сме тук неведнъж, но винаги изпитвам странни чувства, когато застана пред това чудо на природата. А водата, течаща от устата на звяра, изведнъж се  усилва, явно усетила, че сме добри хора.
Уникалният древен извор е известен още от древността и е описан от османския пътеписец Евлия Челеби, който го  определя като Чешмата на щастието. Водата в него ту се появява, ту пресъхва на тласъци. Авторът на змеевата глава е каменоделецът от близкото село Кладница Негри Рангелов Будинов. Тъй като струята на извора изчезва и след определен период от време отново се появява, съществува поверие, че когато пред змея застане грешен човек, водата спира. Друга легенда пък гласи, че на върха, намиращ се над карстовия извор, е имало езеро, намиращо се в землището на Чуйпетлово. Там живеел воден бик, който нападал и ранявал  добитъка на селяните. Хората се опитвали да спасят животните си, като закачали ножове на роговете на своите бикове с цел да се защитят. И най-после водният бик бил ранен и се гмурнал в езерото. Водата се окървавила и изчезнала. Поверието гласи, че и до днес когато бикът се обръща в земните недра, спира и пуска притока към извора. Водата му се смята за много лековита и хора от цялата страна посещават чудотворния извор. Специалистите твърдят, че подобен природен феномен има още на едно място в света и това са Френските Алпи.
Изкачваме височинката, за да излезем отново на пътеката. На отсрещната скала се вижда избледняла от времето икона. Никой не знае кой е светецът, изписан на толкова голяма височина. Но винаги, като го погледна, имам усещането, че той ми показва двата чучура, от които се лее вода. Вярно е, че изворът не е толкова впечатляващ както змейската глава, но пък малко по-надолу е входът на пещерата Живата вода. Той е толкова нисък, че да влезеш в нея, трябва да пълзиш дълго и да внимаваш да не си удариш главата в ниския скален таван. Наоколо е пълен мрак, защото в пещерата няма осветление. Първите няколко секунди сме в пълен мрак, защото в тунела няма осветление. След като очите ти свикнат с мрака, изплува рисунка на иконата на Богородица. Местните жители  разказват, че откакто тя е там, нещата се подобрили за всички хора в селото.
Археолози пък пишат, че оброците по тези места били многобройни. За жалост съвременни иманяри са ровили в тях и някои вече съществуват само в паметта на възрастните. На живата вода обаче никой не е посягал и сигурно затова тайната й ще остане неразгадана още дълго. Кой знае, може пък това наистина да е чешма на щастието.
Уморени, но щастливи и изпълнени с благоговение, най-после се наставяме на "нашето място" край река Струма. Местните жители й казват "сиромашкото море" заради многобройните посетители не само през почивните дни. През топлите и сухи летни месеци реката изчезва под земята, в меандрите на боснешкия карст, малко преди селото и се връща отново в коритото си в края на Боснек...



Боснек

Входът на Духлата