ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ИМПЕРИЯТА?

Доц.д-р Иво ХРИСТОВ

Въпреки клишето, че историята се повтаря, точно историята сочи, че това никога не става. С пълна сила това важи за новата роля на Турция в началото на 21 в. Какво се случва с тази страна, поне за нас, българите, въобще не е въпрос само на любопитство или предмет на специализиран научен интерес. Това става особено важно в условията на продължаващо стремително сриване на България и българското общество в последните 20 години до нивото на периферна територия, което се осъществява успоредно с протичащата драматична трансформация на югоизток от нас. Накратко, там се заражда нов полюс на регионална сила.

И така: завръща ли се империята?

За мнозина турският икономически и политически възход не е нищо друго, освен реализация в нова форма на стари паносмански аспирации. Не че такива не липсват, но всъщност историческите обстоятелства са коренно променени. Което важи както за самото турско общество, неговия потенциал и интереси, така и за геополитическото позициониране на Турция. То се определя от два ключови фактора: елиминирането на блоковото противопоставяне от ерата на Студената война (междувременно обаче заменено с нови, още по-жестоки разделителни линии) и внушителната промяна на турското общество, водеща до превръщането на Турция в регионален център на силата. Тези процеси налагат изоставяне на доминиращите представи за нейната роля в началото на 21 век. Поне доскоро се смяташе, че тя винаги е била важен, но несамостоятелен фактор в нечий чужд геополитически и цивилизационен проект. Което означава, че на Турция й се отказваше възможността да бъде субект на собствената си история. Това в значителна степен бе вярно за постимперския период и за периода в годините на Студената война. Понастоящем обаче такъв подход не съответства на реалностите. В последната си книга "Strategic Vision: America and the Crisis of Global Power" Збигнев Бжежински изрично подчертава ключовата роля на Турция през 21 век, особено за района на Близкия и Среден изток, но като съставна част от един "голям" Запад, за който Анкара си остава "момче за всякакви поръчки". Това е особено видно от опитите Турция да бъде вкарана в блатото на Близкия изток като военен фактор за разчистване на чужди сметки. Вероятно за нейна сметка.
Всъщност алтернативата може да бъде коренно различна: страната да се трансформира в самостоятелен геополитически и цивилизационен център със собствени интереси и поведение, но дали и доколко тя притежава такъв потенциал, предстои да видим. Понастоящем в Турция се реализира особен социален експеримент: свързването на едно ислямско по генезиса си общество с последните достижения на модерността. Видно е, че с "кемализма" в познатия му вид е свършено. Той все още намира много солидна социална опора във военния, административния и политическия елит на големите градове в западните части на страната. Но никога не е бил популярен сред широките маси. Кемал Ататюрк продължава да е икона за турците - навсякъде стоят портретите му, но той е икона за тях, защото не е позволил страната да бъде разпарчетосана, да се превърне в колония.
 
За разлика от кемализма

който е особена прагматична идеология на разнородни секуларистки елити, целящи уестърнизиране и модернизиране на бившето османско общество чрез едно развитие "отгоре", реализирано от свръхмощната държава и нейния военен и административен корпус, ролята на исляма в модерна Турция е далеч по-сложна и нееднозначна.
Преди всичко, погледнато в историческа перспектива, въпреки теократичния й характер Османската империя никога не е била държава, в която религията и ислямските улеми са играли доминираща роля, каквато е историята на съседен Сефевидски Иран например. Ето защо ислямът и ислямската религиозна върхушка винаги са били под контрола на военно-административния елит на империята, който ги е използвал за вътрешна или външна мобилизация и употреба. Второ, типична османска (тюркска) традиция, водеща своето начало още от Селджушкия султанат и неговите държави - наследници в Анадола, е наличието на своеобразен "народен" ислям в лицето на многобройни религиозни братства (суфийски тарикати - ордени), обединяващи разнородни социални елементи. Тази многобройна и сложна мрежа наред с непосредствените религиозни задачи изпълнява и много фина и незабележима роля за социална интеграция на различни социални слоеве. Трето, съществува едно много солидно религиозно и социално малцинство в лицето на алевитите (турските шиити), които споделят многовековна традиция на дискриминация и подчертана опозиция по отношение на държавата, както и на своеобразно вътрешно социално и икономическо подпомагане и солидарност между своите членове. Четвърто, въпреки авторитарната модернизация, провеждана от Кемал Ататюрк насам, която цели да неглижира ролята на религията и да постави под стриктен държавен контрол култа и неговите служители, сунитският ислям в неговата анадолска версия запазва своята роля на своеобразен културно-религиозен корпус и код за голяма част от анадолското аграрно общество, като своеобразен контрапункт на светските военни, административни и бизнес елити, концентрирани в големите градове.
От много съществено значение е модернизацията на страната, водеща до няколко успоредно течащи процеса: урбанизация, свързана със сериозни стратификационни промени в Турция, и оттам до придобиване на ново социално качество на това общество. Тук виждаме и мащабно движение по посока изток - запад, в часност - презаселване на големите градски центрове в централна и западна Турция със селски маси, привлечени от динамично развиващата се индустриализация на страната. Прави впечатление и появата на нова анадолска "буржоазия", която едновременно е привързана към традиционната култура, в това число и традиционния ислям, и едновременно с това търси адекватни културни и институционално-политически канали за представителство и налагане на своите интереси. Тъкмо този особен социален коктейл от разнопосочни социални групи и интереси, наред с постоянстващия кюрдски проблем в Югоизточен Анадол, създава специфичния устойчив гръбнак на турския политически ислям от възникването на Milli Gurus до сега управляващата АКП на Ердоган и Гюл.

Турският модерен политически ислямизъм

класифициран като особен синтез от "османизъм, уестернизъм, ислямизъм и тюркизъм", няма аналог в други мюсюлмански страни и неговото актуално институционално и политическо развитие е исторически експеримент, който в значителна степен ще предопредели жалоните за евентуално развитие на целия останал ислямски свят. Доколко, как и в какви форми това би било успешно, е проблем с отворен засега финал.
Според една от широко застъпваните версии неоислямизмът обаче не е нищо друго, освен "преоблечен" в нови модерни дрехи стар ислямски фундаментализъм, който, използвайки псевдодемократична реторика и практика (такава, каквато се харесва на Запад), всъщност подмолно тласка турското общество обратно в мрачното средновековие. По същество на неоислямистката вълна се гледа като на пълзяща антисекуларна контрареволюция, поставяща кръст на светските реформи на кемалисткия режим.
Според други интерпретации новият курс, развиван от Ак парти, дава възможност както на секуларистките сили, така и на доскоро потисканите проислямски обществени движения да изявят идентичността си и да отстояват своите интереси в едно партикуларистично общество.
Всъщност основен дефект на значителна част от анализите на модерна Турция е, че те се опитват да вкарат спецификата на страната в предварително зададени a priori и ценностно рамкирани интерпретационни схеми. Т.е. те допускат възможно най-грубата грешка за един анализ, претендиращ да бъде обективен, каквото и да означава това - да не бъде адекватен на своя предмет, като представя желаното за действително. Новият обществен режим в Турция, който е в процес на много противоречиво конституиране и развитие, е една сложна комбинация между неоосманизъм, неоислямизъм и неомодернизъм. Гръбнакът - икономическият, финансовият и най-вече социалният, на Ердоган е Анадола, т.е. големите анадолски концерни и холдинги. Западният термин "холдинг" в случая не е точното понятие. Когато Ататюрк идва на власт, той забранява формите на религиозна самоорганизация сред турците. Бидейки обаче форма на социална самоорганизация, на самоинтеграция, те въпреки забраната продължават съществуването си. Играят ролята на възли на една социална мрежа за взаимно подпомагане - наред с изучаването на Корана се предлага и взаимопомощ във вид на кредити, намиране на работа и други. Постепенно на базата на тези дервишки квазисоциални организации започват да се създават различни институции - банки, вестници, списания, телевизии и свързаните с тях бизнеси. В момента зад т.нар. неоислямистка вълна в Турция върви точно този процес на синтез - от една страна, ислямът ое е запазил като норма за турската идентичност въпреки 70-годишните опити за прозападна модернизация, а от друга страна, се наблюдава рязка социална, икономическа и религиозна активност и автономност на хората. Това са хора, които разчитат на свои социални мрежи, на собствено социално подпомагане и на много мощен икономически гръбнак. Затова имат и самочувствие - индивидуално и общностно.
Разбира се, ясно трябва да бъде заявено, че процесът въобще не обещава гарантиран успех и шансовете да се провали засега са повече от позитивите. Няма никакви гаранции, че отричането на авторитарния кемалистки модел няма да отведе в другата крайност - до формиране на неоислямистка диктатура, реализирана тъкмо чрез демократичните процедури. Тази реална опасност очевидно не се разбира от мнозина анализатори и политици от стара Европа, които са сред най-настойчивите при демонтирането на кемалистката държава като условие за влизане в ЕС. Европа най-сетне трябва да разбере, че светът не се върти около нейните процедури и ценности и че тъкмо по пътя уж на демокрацията и чрез демокрацията може да бъде произведен резултат, нямащ нищо общо с демокрацията. Делото "Ергенекон", гоненията на опозиционни журналисти, употребата на държавния апарат за смазване на политическата опозиция са реална част от днешния турски общественополитически пейзаж. На този етап Турция и турското общество все още показват пътя на икономическата трансформация и демократизация, съчетана с наследената, но и решително обновена ислямска социална традиция. Съчетаването на исляма с успешния икономически и социално-политически модел дава основа за новата роля и самочувствие на Турция в регионален мащаб. В този контекст трябва да се разглеждат и направените заявки от страна на турския управляващ елит за тази нова роля на страната в Изтока и на Балканите. 
Три са ключовите фактори, които определят новата роля на Турция в Близкия изток: впечатляващият икономически модел, специфичната демократизация на турското общество и преоткритата в синтез с модерността ислямска традиция. Тези фактори в съчетание с наследения имперски престиж от времената на Османлиите дават реален ресурс за нова турска стратегия в арабския и мюсюлмански Изток. И ако в Ориента турският обществен модел придава допълнителна тежест на геополитическата заявка на Турция да бъде ключов фактор в арабския и мюсюлмански свят (най-вече сред сунитските общества),

   ситуацията на Балканите

е коренно различна. Тук опитите на Турция да се "завърне" в Европа се натъкват на комплекс от противоречия и противодействия от съвършено различно естество. На първо място, Балканите са регионът, който е възел на поне три мащабни съперничещи си геополитически проекта: този на Европейския съюз, този на Русия (чрез Евразийския съюз) и доминиращата (засега) геополитическа роля на САЩ. Въпреки привидното покриване на интересите на западния проект в лицето на ЕС и САЩ, явно е, че между тях съществуват сериозни различия, свързани най-вече с опитите на ЕС да играе самостоятелна роля. Последната системна европейска криза, която далеч не е само икономическа, ясно показа, че амбициите на ЕС въобще не съответстват на неговите реални икономически и военнополитически ресурси. В тази светлина трябва да се разглеждат и фактически замразеното по-нататъшно разширяване на ЕС в Западните Балкани, институционалната и икономическа криза на Гърция, както и цялостната дълбока и системна слабост на новоприетите България и Румъния. ЕС се разшири по "хоризонтала", но липсата на действителна вътрешна интеграция и невъзможността и нежеланието такава интеграция да се осъществи на практика, в т.ч. и на Балканите, поставят под много сериозно съмнение перспективите за една нова европейска "империя". Не е изключено, в най-песимистичения вариант, Европа да се свие до едно тясно "Каролингско" ядро (А.Фурсов) на интензивна интеграция около Германия, заобиколено от хлабава европейска периферия. В периферията на тази периферия, в най-добрия случай, ще пребиваваме ние. А видимият социален хоризонт неумолимо показва, че може и да не пребиваваме поради пълзящия социален, политически и демографски колапс на България и българите.
На второ място, Русия чрез серия от енергийни и други икономически проекти, както и чрез запазеното си влияние в политическата сфера - най-вече в Сърбия, България, Гърция и Черна гора, прекрати своето стратегическо отстъпление, свързано с поражението на Съветския съюз в Студената война.
На трето място, дългият процес на кандидатстване на Турция за членство в ЕС вероятно няма да завърши успешно поради това, че и двете преговарящи страни имат съвършено различни крайни цели. От гледна точка на ЕС Турция във възможно най-добрия случай може и да стане редови член, но без специални условия. Един от многото. За Турция влизането в съюза при тези условия ще означава страната да се откаже от възможността да играе самостоятелна роля. Мисля, че те вече са преосмислили желанието си за членство в ЕС. На повърхността европейците непрекъснато изтъкват цивилизационни и религиозни причини: че това е огромна държава с многомилионно бедно население, с чужда, враждебна религиозна идентичност и т.н. Но ако нещата опрат до реалполитик, Франция и Германия всъщност си дават сметка, че приемането на Турция в ЕС няма да е като аншлуса на държави като България и Румъния. Членството на Турция би означавало да делят геополитическите дивиденти в най-добрия случай на три, защото Турция не просто иска да влезе в ЕС като периферна територия, предоставяща пазари и работна сила, а иска да влезе като страна, титуляр на собствена воля и със свои условия. Турция не желае да бъде обект на глобализацията, а неин субект, с всички произтичащи от това последици.
Същевременно съществуващият своеобразен турски стратегически "комплекс" за несигурност, дефиниран чрез различните визии на турската национална стратегическа култура и идентичност, разкрива едно общество, което все още е по-скоро във възходящата линия на своето модернизационно развитие, включително и в областта на изграждането на нацията. Болезнената сетивност на турските военни и политически елити по отношение на статута на малцинствата и близката турска история разкрива липсата на увереност в социалната кохезия отвъд административните механизми на "произвеждащата" нация турска държава. Точно тук се крие и дълбокото и трайно разминаване между визията на ЕС и Турция по ключови въпроси, свързани с европейската интеграция и идентичност на партньорите. Това разминаване притежава особена

социално-историческа геометрия

докато турското общество и държава се намират по-скоро във възходящата крива на модернизационното развитие, включващо като ключови компоненти националния интегритет и конституирането на нацията от твърде разнородни културни, езикови и пр. елементи, ЕС е по-скоро обединение на предимно "стари" общества, отдавна преминали горните граници на модернизационното развитие във всичките му измерения - индустриално, национално, институционално, културно. В този смисъл мотивационните логики на двамата партньори в преговорите се разминават съществено и отвъд конкретните технически диспозиции на преговорните глави. Просто става дума за общества в различни фази на своето съществуване и движещи се по съответните адекватни на това съществуване социални логики. Ето защо различните хипотези за изхода от преговорите, както и възможните алтернативи на членство в ЕС само очертават в детайли евентуалните изходи от така очертаното базово социално противоречие, което е отвъд техническата конкретика на преговорния процес. Нещо повече - очевиден е подходът на сега управляващия в Анкара екип за една поетапна еманципация на турската външна политика във всичките й измерения. Тази сериозна тенденция, подплатена със солидни икономически постижения от последните десетилетия, все повече преобръща базисните модели за матрицата от възможни разрешения на преговорния процес между ЕС и Турция.
Оттук са възможни две версии за турският "Drang nach Osten", като не се наемам да кажа доколко едната или другата отговаря на действителността. Първата е, че заиграването с ислямската, близкоизточна и арабска карта, т.е. източното преориентиране на Турция, е всъщност опит за натиск върху Европейския съюз с цел да бъде по-отстъпчив в преговорите за влизане на Турция. Но на мен лично ми се струва, че турският управляващ елит, който, за разлика от нашия (всъщност ние нямаме такъв), като наследник на стара империя, гледа в много дълга перспектива във времето и последователно провежда тази линия. Всъщност Турция действително се е ориентирала към реалността, а тя е да бъде доминираща сила в Близкия изток. Те го правят умно, хитро, бих казал, използвайки често модните технологии на soft power, на меката сила, в прикрита конкуренция със сунитските си "колеги" - Саудитска Арабия и Египет. Турция се опитва да реализира доминация чрез използването на своето геополитическо положение, ставайки пресечна точка на всичките енергийни проекти - и по този начин поставяйки в шах доставчиците на енергийни суровини. От друга страна, Турция се превръща пред очите ни в работилницата на Близкия изток, използвайки трудолюбивия си народ. Тя прави мощни инвестиции в образованието - ние просто нямаме представа за какви обеми и за какво качество става въпрос. И не забравяйте все пак потенциала на турската емиграция, която има набран значителен опит за тези години в Западна Европа, в Северна Америка, в Австралия. Тези хора в момента имат огромни шансове за реализация именно в Турция като растяща икономическа и политическа сила.
Разбира се, трябва да си даваме сметка, че турската модернизация прилича на българската модернизация от 60-те или на съветската модернизация от 30-те - 50-те години. Т.е. едно изостанало селско общество, което по пътя на мощната мобилизация на огромни селски маси се задвижва по възходящата линия на индустриализацията, модернизацията и всичко, което е свързано с тях. Турция обаче прави всичко това, като за първи път използва исляма (след кемализма) като моделираща и мобилизираща сила на това общество. Нещо, което според мен арабските "общества" нямат никакъв ресурс да направят, тъй като се намират на съвършено друго цивилизационно ниво. Същевременно нито един от ключовите фактори, които обезпечават новата глобална роля на Турция в арабомюсюлманския свят, няма същата тежест на Балканите. Демократизацията на турското общество е специфична и дълбоко зависима от конкретни вътрешни фактори, за да служи тя като своеобразна емблема на една нова Турция в балканския регион. Преоткритата в синтез с модерността ислямска традиция няма адекватна социална почва в един преобладаващо християнски (поне засега!) по своя социоцивилизационен характер регион. Още повече, че османското "наследство" се третира твърде разнопосочно в различните балкански общества: от възторжено апологетично в Босна и Санджак, селективно през призмата на новия албански национализъм в Албания и Косово, колебливо отрицателно в България и Македония до рязко негативно в Гърция и Сърбия. Прегледът на турската стратегия на Балканите през последните 20 години сочи, че тежестта се поставя върху плътната интеграция на турските и мюсюлманските общности на полуострова, в която стратегия албанският фактор - поради неговата възходяща демографска и геополитическа тежест - играе ключова роля. Ходът с албанската "пешка" може да постави в шах поне четири държави в региона. И точно тук е един от най-тежките проблеми пред успешното "завръщане" на Турция в региона. Залагането предимно върху мюсюлманския фактор е разбираемо и обяснимо за една мюсюлманска страна, но ако Турция си поставя по-амбициозни задачи, това е стъпка, която води по-скоро към задълбочаване на конфронтацията и напрежението между общностите, между цивилизационните кодове на християнството и исляма, които си дават историческа среща тук.

Така ли ще изглеждат Балканите според представите на ислямистките ръководители на Турция?


Европейските лидери едва сега започват да усещат желязната хватка на турския премиер Ердоган