Защото тази нощ съм принц...

Става дума за Иван Пейчев. Може би думата "гигантски" да не е най-точната, може в израза да има нещо детински наивно, но в основата си всичко това е вярно. Малко са поетите, за които можем да направим тази "грешка".
Интересно е, че големият поет написа една от най-хубавите пиеси, посветени на антифашистката борба. Имам предвид "Всяка есенна вечер" (1964 година). Навремето тя се игра от почти всички театри и постановките й бяха между най-добрите...
Иван Пейчев написа и други пиеси, една от тях - "Ковачи на мълнии" (1959) - според мен също много интересна, беше поставена в един-два театъра, но не тръгна като "Всяка есенна вечер"... Останалите две заглавия - "Трите прилепа" (1942) и "Денят след най-кратката нощ" (1958) не са поставяни - навярно авторът не е пожелал.
Пиша тези редове, защото се навършват сто години от раждането на поета и драматурга Иван Пейчев. Той е роден на 16 декември 1916 година и умира на 9 юли 1976.
Лириката на Иван Пейчев го прави още по-голям. Много от поезията на Иван Пейчев е посветена на морето. Инак приживе е издал доста стихосбирки. Ето кои са най-важните от тях: "Стихотворения" - 1948 година, "В минути пред атака" - 1955, "Начало на деня" - 1956, "Далечно плаване" - 1962, "Лирика" - 1964, "Лаконично небе" - 1967, "Есен на брега" - 1968, "Знамената са гневни"- 1973...
Иван Пейчев е заслужил деец на културата - 1967 година, и лауреат на Димитровска награда - 1974 година. Сътрудничи на вестниците "Отечествен Фронт", "Работническо дело", "Стършел"...
Особено точно пишат за него Тончо Жечев: Висок, тънък, накуцващ като Рембо, дългокос, безработен и непрактичен, той олицетворяваше тая безполезна мания, наречена поезия. В неговото декадентство имаше нещо органично и естествено. В него имаше някакво несравнимо съчетание на бруталност и нежност, дързост и мекота, разпуснатост и стеснителност.
И Здравко Петров: Този надарен поет го обладаваха нестандартни привички и това го правеше своего рода бяла врана в обстановката на еснафа си.
И Ганчо Мошков: Този чист романтик и бохема, невероятен бард на скандала и бунтарството, редом с поезията беше щит против насилието, простащината и демагогията в живота и в изкуството.
Влюбен в морето и неговите безкрайни природни вариации, Иван Пейчев му посвещава много стихове. Един от тях завършва така: "Бели чайки и бели вълни/ вместо поздрав ни праща морето...". Или: "Когато ти решиш да си заминеш,/ недей си взема сбогом нито с мен,/ нито с морето!/ Иди си без да се сбогуваш!/ Отплувай!..."
Ето и някои от заглавията на стихове от един от сборниците му, по-точно "Далечно плаване": "Среща", "Изгнание", "На път", "Следи", "Далечно плаване", "Напътствие", "Отплуване"... Много често в куплетите на поета се срещат "морски" думи. Това сякаш е истинската среда на този голям автор. Тези думи, както и поместените в други книги, не означават нищо особено, обаче съдържанието на стихотворенията говори много.
Неслучайно Иван Пейчев е наричан Принцът на поезията! Това идва от едно негово стихотворение - "Гротеска", където той казва: "Защото тази нощ съм принц!"
На негово име е и специална Национална награда, учредена през 2004 година.

...Помня — неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята - и може би затова - невероятно стабилна. И най-вече - дълбоката клавиатура на неговите жестове - резки, брутално отчетливи - скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други - изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие... Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя - една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота.
Христо Фотев за Иван Пейчев