Защо стигнахме до олигархична демократура?

В броя на "Дума" от 10 ноември т.г. бе публикуван текстът "Десети ни върна в интензивното на историята". Като обосновка авторът цитира голяма поредица цифри за икономиката и жизненото равнище преди и след Десети ноември 1989 г. - не просто като статистика, а като "осветляващи и щрихиращи цели епохи". Но, както е известно, "сухите цифри" могат да служат и за обосновка на важни истини, но и като материал за тежки манипулации. Особено когато се лансират полуистини.

Какво всъщност бе 

състоянието на държавния социализъм

към края на 80-те години на миналия век, при това не само в България, но и в Съветския съюз и другите социалистически страни? Ето основните моменти от отговора на един от най-вещите с цифрите и данните за икономиката изтъкнат български учен и държавник - член-кор. проф. Иван Илиев (в "Икономиката на кръстопът", Партиздат, София, 1990 г., стр. 44-64): 

- исторически факт е, че след 9 септември 1944 година в Народна република България бе създадена голяма материална база, с каквато страната никога не е разполагала. Завоювано бе равнище на живот, непознато в досоциалистическа България. Значително бяха повишени образованието и квалификацията на заетите в икономиката; ликвидирана бе безработицата и бяха създадени гаранции за сигурност в утрешния ден. Сериозни социални придобивки бяха безплатното образование и здравеопазване, еднаквите условия за пенсиониране, грижите за децата и детските надбавки, платените отпуски при бременност и за отглеждане на децата;

- до към края на 60-те години на миналия век ликвидирането на безработицата и осигуряването на социалния минимум за всички съединяваше в едно ентусиазма, интересите и вярата в социалистическия идеал. Възможностите на това съединяване обаче в края на 60-те и началото на 70-те години бяха изчерпани. Ентусиазмът спадаше, а интересът непрекъснато отслабваше поради политиката на слагане на равенство между социалната справедливост и социалната уравниловка за хората както на физическия, така и на умствения труд. През този период държавната собственост се превърна в единствената съществуваща, като в нея се развиха силни деформации - основни характеристики на неосталинисткия модел на социализма;

- от началото на 70-те години започна тенденция към постепенно, но трайно забавяне в развитието на всички съставки на обществото и особено на икономиката, главната причина за което бе характерната за неосталинисткия модел тоталитарно-административна система; към края на 80-те години икономиката и обществото изпаднаха във всеобхватна криза, отчуждението на трудещите се от държавната собственост достигна критично състояние;

- производството, външнотърговският стокообмен и особено износът изпаднаха в стагнация; външният дълг в свободно конвертируема валута достигна огромната сума 10,5 милиарда долара - далеч над критичния минимум, неколкократно надвишаваща годишните постъпления в такава валута. Формира се всеобщ дефицит на стоки и услуги за населението, на суровини и материали, на високопроизводителни машини, при постоянен ръст на цените на всички продукти и услуги. Държавният бюджет приключваше с дефицит при нарастващи задължения към БНБ и населението. 

Относно външния дълг

на страната тези констатации бяха потвърдени и в редица изследвания на независими експерти със следните заключения: чистият външен дълг на България (брутните задължения минус валутните резерви), възлизащ към 31.ХII.1990 г. на сума над 10,932 млрд. щатски долара, представлява изключително тежко бреме за националната икономика. При очерталата се от средата на 80-те години тежка ситуация с външните задължения и явната опасност страната да изпадне в неплатежоспособност, вместо да се възприеме политика на ограничаване на вътрешното потребление и намаляване на темповете на икономическия растеж, през 1986 г., в изпълнение на политиката за "качествено нов растеж", бе поставена абсолютно нереалистичната задача националният доход и обществената производителност на труда до 1995 г. да се увеличат 2 пъти, а до края на столетието - 3-3,5 пъти.

Недвусмислено потвърждение точно на тези констатации е и обобщаващата оценка на самия Тодор Живков, съдържаща се в писменото му свидетелство от 1993 г., озаглавено "Това, което не успях да кажа на българския народ след 10 ноември 1989 г.: "Независимо от успехите, които постигнаха социалистическите страни, включително и България, в социално-икономически и културен напредък, този социализъм, който изградихме, се оказа едно недоносче както в материално, така и в духовно отношение. Така създадено и изградено, това социалистическо общество не можеше със съществуващата материална база да осигури на населението в границите на социалистическите страни изобилие от материални блага. В тези условия то се изроди в казармен тип социализъм. Това народите, прегърнали идеята на социализма, осъзнаха едва след смъртта на Сталин. Но, натоварен с атрибутите на тоталитарния модел, този тип социализъм не можа да се отърве от своите недъзи." (В "Дело №4. Икономическата катастрофа на социализма"; Изд. "Дамян Яков", София, 2011 г., стр. 362). Всъщност, това казва всичко.

След 10 ноември БКП бе изправена пред предизвикателството да се утвърди като водещата сила за по-нататъшния ход на процесите на дълбоки трансформации във всички сфери на обществото. В ръководството и в средите на партията обаче се проявиха същностни противоречия относно налагащите се решителни действия в условията на рязко променящата се с дни обществена среда. Тези противоречия станаха една от съществените причини за това 

БКП да догонва промените

настъпващи в обществото, вместо да ги направлява и развива в заявената от нея посока, като отстоява необходимостта от национално съгласие по основните въпроси на демократизирането на обществото и на налагащите се незабавни мерки за овладяване и изход от кризата.

От втората половина на ноември 1989-а и с нарастваща интензивност през следващите една-две години Улицата, намираща се под влиянието на определени кръгове в появилия се Съюз на демократичните сили, направи своята заявка като нов радикален фактор с амбицията да диктува развитието на разтърсващите обществото процеси. "Кауза" на СДС и вървящата след него част от обществото стана безогледното "разграждане на тоталитарната система" - пълно отхвърляне на призивите от страна на БСП за съвместни усилия за изход от всеобхватната и скоротечно задълбочаваща се криза на страната.

Първият непосредствен публичен сблъсък между тези два взаимно изключващи се подхода се състоя на Националната кръгла маса от януари-май 1990 г. Нейната дейност завърши с приемането на две декларации и девет споразумения, покриващи най-острите въпроси на момента - за мирния преход; за налагащите се промени в Конституцията и за гаранциите за свободни избори. Същевременно, на равнище на Работна група бе съгласуван проект "Основни принципи и съдържание на икономическата реформа", очертаващ рамките на по същество социална пазарна икономика. Той така и остана неприет, както поради безапелационния отказ на СДС да обсъжда и съгласува с БСП мерки на икономическата реформа, така и поради виждането в ръководните кръгове на БСП, че реформата изначално е дясна, поради което партията не следва да се ангажира с нея.

Спечелването на първите демократични избори на 10-17 юни 1990 г. от БСП 

бе уникално постижение

за цяла Източна Европа, даващо шанс на партията да възвърне водещата си роля за посоката и хода на промените и в обществото, и в икономиката. Резултатът от нейната работа в излъченото Седмо Велико Народно събрание се оказа двусмислен. Постижение с непреходно значение стана приемането на 12 юли 1991 г. на Конституцията на Република България. Същевременно партията се оказа неспособна да отстои и да се укрепи в изпълнителната власт, изправена пред разрушителната агресивност на опозицията в лицето на СДС и оказала се в изолация, в немалка степен и поради вътрешните противоречия в партийното ръководство. 

В статията в ДУМА от сряда магистрално ни се обявява, че "цивилизационният избор (т.е. от 10 ноември - б.а.) ни докара до свободно падане към дъното на историята, където лежат кокали и вкаменелости на други племена, етноси, държави и цивилизации". Нищо подобно! Истината е, че антицивилизационният диктат, наложен от взелите връх в обществото реставраторски и антидемократични сили (независимо дали "десни" или пък "леви"), ни срина до днешната олигархична демократура с тежките ѝ социални язви и корумпирана политическа система! 

Истина, която е задължително БСП да проумее, за да може да се превърне в истински търсен и водещ участник в налагащата се радикална социална трансформация на страната!

В основната си част текстът е резюме от доклада на автора "Един опит за обективна оценка на ролята и значението на 10 ноември 1989 година" на Националната юбилейна конференция "30 години от 10 ноември 1989 г. - политически, социално-икономически, военно-стратегически и културни трансформации"; София, 8 ноември 2019 г.)