Защо дебатът за имиграцията в Америка е така различен от този във Великобритания

Обещанието на Обама от миналата седмица да легализира статута на милиони имигранти в САЩ рязко контрастира с токсичния ефект, внесен в британската политика от срамната позиция на националистическата Партия за независимост на Обединеното кралство (ЮКИП), четем в редакционната статия на в. "Обзървър".
"Нима сме нация, толерираща лицемерието на една система, при която работници, които събират реколтата ни и оправят леглата ни, не могат да се надяват да бъдат признати от закона?" Така президентът Обама постави в четвъртък въпроса за тежкото положение на милиони нелегални имигранти, които всеки ден живеят в страх от депортиране и раздяла със собствените им деца американчета, в сянката на един експлоататорски черен пазар на труда.
Тази позиция е в рязък контраст с отровната атмосфера на дебата, която продължи да се нагнетява тук и миналата седмица, когато избирателите в Рочестър избраха втори депутат от партията ЮКИП. В крайна сметка обаче тези думи не можаха да бъдат чути в страната, защото: главните американски тв канали отказаха да излъчат обръщението на Обама. Това отразява силната съпротива от десницата в Конгреса и в медиите към решението, обявено от президента, да използва президентските си пълномощия и да разреши на нелегалните имигранти с американски деца легално да работят и да плащат данъци. Намесата му по този въпрос е в съзвучие с куража и увереността, демонстрирани от него в предишните му битки с неговите мощни опоненти от десницата - когато прокарваше реформите за разширяване на обхвата на здравното застраховане за американците с ниски доходи; когато утвърждаваше нови права и защити за хората с нетрадиционна сексуална ориентация; когато се бореше да се използват повече възобновяеми енергийни източници. Той неведнъж беше подлаган на остри атаки от враждебни медии или пък на критики от собствения му "лагер", че предава каузата, като не прави достатъчно. Но той ще остави в наследство САЩ като една по-равноправна, по-зелена и по-толерантна страна.
Твърдостта, с която Обама отстоява убежденията си, ни липсва в Обединеното кралство. Двете главни партии си позволяват да бъдат въвлечени в класически популистки дебат за имиграцията и Европа, въпреки че в реч главните им оратори в парламента се кълнат, че няма да играят играта на ЮКИП. Дейвид Камерън се впусна в битка, която не може да спечели, с ЕС относно свободата на движение - един от основополагащите принципи на съюза, която още повече ще разпали евроскептичните пламъци в средите на собствената му партия.
Миналата седмица лейбъристите обявиха нови мерки, които имат за цел да ограничат притока на имигранти от ЕС към Великобритания и да затегнат граничния контрол. Може би най-възмутителният момент в имиграционния дебат дойде миналия месец, когато коалиционното правителство оттегли подкрепата си за спасителните операции за мигранти и бежанци, давещи се в Средиземно море. В сърцевината на популисткия патос прозира един ужасен стереотип за имигрантите като използвачи, които доят системата и живеят за сметка на местните, алчно смучейки всякакви видове социални помощи и крадейки чужди работни места. Обама намери кураж да застане срещу това. Той не само намери смелост да постави имиграцията в положителна светлина като гръбнак на американската икономика, но говори с топлота и човещина за неволите на онези родители, които работят на три места, за да осигурят по-добро бъдеще за своите деца, които са толкова американци, колкото и неговите собствени дъщери. Тези хора живеят в постоянен страх да загубят всичко. Това не са имигрантите, които съществуват във фантасмагориите на Чаеното парти, а е всекидневната реалност на имигрантския живот.
Британският политически елит, обратно, безусловно прие светогледа на ЮКИП - нейния стереотип за имигрантите използвачи и нейното убеждение, че безконтролната имиграция е най-големият проблем пред Великобритания. Това обаче противоречи на фактите, които сочат, че мигрантите от ЕС допринасят финансово за страната повече, отколкото получават; че те използват обществените услуги по-малко от британските граждани, защото мнозина от тях са оставили семействата си в своите страни; и че съвсем малка част от мигрантите от ЕС са безработни. Това затвърждава убеждението, че се хаби излишна енергия в дебат за имиграцията, когато
Великобритания е изправена пред по-сериозни и по-важни проблеми: как да се грижим за нашите възрастни хора, как да постигнем едно по-справедливо съживяване на икономиката и каква роля да играем в един толкова променен след 11 септември свят. Британската политика се оказа много податлива на популизъм. Нито премиерът Камерън, нито опозиционният лейбъристки лидер Ед Милибанд правят достатъчно, за да оспорят фалшивите аргументи на ЮКИП. Хората се обръщат към ЮКИП, защото губят вяра в способността на главните партии да се разграничат. А опитите да се състезаваш на "територията" на популизма не са рецепта да си върнеш политическата подкрепа и жалките резултати на двете партии в изборите в Рочестър трябва да им послужат като предупредителен сигнал.
Ако лейбъристите спечелят следващите избори, за първи път двама синове на имигранти ще ръководят държави от двете страни на Атлантика, което ще бъде много важно признание за борбите и страданията на милиони родители, рискували всичко, за да изградят нов живот и нови възможности за своите деца на непознати и често враждебни места. Милибанд трябва да се вслуша в съвета на Обама от миналата седмица: "Трябва да се издигнем над обикновената политика, когато става дума за имиграцията. Имаме нужда от смислен, задълбочен и състрадателен дебат, в който главното да бъдат нашите надежди, а не нашите страхове".