Задачата, която няма решение

Славчо Кънчев*

Ако се наемеш с роля, която не е по силите ти, не само ще се изложиш с нея, но също ще пропуснеш онази, която би могъл да изиграеш с успех.
Епиктет (ок. 50 г., Фригия, град Хиераполис, сега Памук тепе в Турция - ок. 120 г., Никополис, Северозападна Гърция) - древногръцки философ, стоик


Често демонстрираното в живота превъзходство на някои персони спрямо околните е чисто локално. То е възможно като проява не защото качествата им са значими, а понеже тяхното обкръжение е невзрачно. Ситуация, напълно съотносима към политическото пространство понастоящем в България. И най-паче към управляващото такова.
Какви са триковете, с които 

политиканстващите лилипути

се напъват да се самопроектират пред взора на електоралното тяло в обем на великани? Преди да отговорим на въпроса, нека първо да изясним понятието "политика".
Философът Жулиен Фройнд в произведението си "Що е политика?" определя термина така: "Политиката е (...) обществена активност, която цели да осигури чрез силата, основана обикновено върху правото, външната сигурност и вътрешното съгласие на отделна политическа единица, гарантирайки ред сред борбите, които се пораждат от разнообразието и различията в мненията и интересите." Терминът, дефиниран по този начин, е изпразнен откъм основното си съдържание, а именно мотивацията за провеждане на политика. "Политика" произхожда от старогръцките думи, означаващи държавни или обществени дела и държава, като съдържанието включва сферата на дейност, свързана с отношението между класите - ах, каква зловредна дума, според неолибералните тинк-танкове, нафъкани у нас като дюнер-кебапчийници, затова и непременно трябва да бъде посипана с пепелта на забравата. Политиката обхваща и отношенията между другите социални групи, а във външнополитически план - между нациите. Ядро на политиката се явява проблемът за завоюването, удържането и използването на държавната власт. Най-същественото в политиката е устройството на държавната власт. Естествено, в нечий интерес. Който и да е обществен проблем придобива политически характер, ако неговото решаване, пряко или опосредствано, е свързано с проблема за властта.
Всеки опит за установяване на нова система на обществена активност, тоест на нова политика, е бил - както показва Историята, основаван върху нова идея. И тази нова идеология е била легитимирана в публичното пространство от своите пионери чрез устното и писаното слово: монографии, есета, статии, памфлети, антрефилета, че даже и пасквили.

Вестоносците на новата държавна уредба

Такъв е и знаменитият памфлет "Здравият разум" на Томас Пейн (1737-1809 г.), вдъхновил американските колонисти в борбата им за независимост от английската корона; както и серията от статии "Записки на федералистите" на Александър Хамилтън, Джеймс Медисън и Джон Дей, публикувани, когато ратифицирането на американската конституция висяло на косъм; също и епистоларните произведения на Томас Джеферсън, президент на Съединените щати (1801-1809 г.). В по-късен период върху европейския континент, се открояват други личности, съчетали у себе си дълбочината на теоретичното мислене и активната политическа практика. Карл Маркс и Фридрих Енгелс със съчиненията "Нищетата на философията", "Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.", където за първи път се появява терминът "диктатура на пролетариата" и формулата за "обобществяване на средствата за производство", разбира се, и "Манифест на Комунистическата партия", както и фундаменталният труд "Капиталът". Цялата тази интелектуална изява е съвместно с непрестанната политическа дейност на К. Маркс и Фр. Енгелс - както в учредяването на Съюза на комунистите през юни 1847 г., така и в Революцията от 1848-1849 г. в Германия.
Установяването на новото държавно устройство в Русия след Октомврийската революция през 1917 г., а по-късно и в образувания Съветски съюз е неразривно свързано с теоретичните разработки и активното политическо участие на Владимир Илич Ленин, Лев Троцки и Николай Бухарин. Тази хронология на диалектично единство на преломните обществени събития с дейността на личности, които са съчетавали у себе си както широка обща култура и задълбочени философски и икономически познания, самите те творци на нови хоризонти в обществените науки, а също така са притежавали и необходимите личностни качества за практическата поява на нова идеология, може да бъде допълнена с още примери от историята. Периодът на Френската буржоазна революция от 1879 г. изобилства с подобни личности: Максимилиан Робеспиер (1758-1794 г.), Жорж Дантон (1759-1794 г.), Никола Шамфор (1741-1794 г.).

Има ли съответните аналози тук

на местна територия, за периода от 10 ноември 1989 г. насам? Период, в който беше извършена революционна промяна на държавното устройство в нашата страна и предимно общонародната собственост беше трансформирана почти изцяло в частна, а от държавно планиране на икономиката се премина към господство на пазарните принципи. Катаклизъм, който - ако приемем условно, че беше не необходим, а неизбежен, изискваше и дори императивно налагаше излизането на политическата авансцена на личности с голям потенциал и високи морално-волеви качества.
Реалността обаче ни се озъби в своето злободневие. Първо: най-моралните останаха най-далеко от проблема, понеже преднамерено бяха дистанцирани от държавното управление, за да не саботират изпълнението на многогласовия хор на папагалите, обърнал отворени уши в западна посока, пък нацелил човките си за клъв-клъв към общонародната собственост във всичките й финансово и материалноприятни изражения: реституционен процес, приватизационни сделки, държавен бюджет, обществени поръчки, и тези - колко сладки! - програми по линия на Европейския съюз, които съвсем не се явяват манна небесна, понеже България ежегодно плаща членски внос в ЕС, откакто е приета. Тези благини, поради техния дефицит, се оказаха достъпни само за отличниците по социалдарвинизъм.
Как успява нашият управленски елит (всъщност псевдоелит), да се предпази от реакцията на натрупания злополучен опит у българския народ от неизпълнени предизборни обещания и измамени надежди?
Като непрекъснато раздава безплатно на сънародниците си скъпоплатените - от самия суверен, билети за политическото театро, там, където реалността е прикрита зад целесъобразно изрисувани декори. Изкусителните визии за "неизбежното" бъдеще и съблазнителните и практически неосъществими обещания се сервират на шведска маса, а вината за тежкото всекидневно битие на българското народонаселение непрекъснато е в разфасовъчния цех, откъдето на безплатни дажби се адресира към политическите противници. Които днес може и да са такива, ала в утрешния ден е вероятно да се превърнат в необходими партньори в подялбата на абонамента за облагите от властта. И всичко това поднесено в сос от лъжи и измами, под рефрена на безграничната политическа логорея на партийните лидери, които си въобразяват, че с тях - и с никой друг, всичко започва или свършва в българската история.
Навремето си още Николо Макиавели съветваше чрез своята книга "Владетелят" всеки управник да се превърне в "голям симулатор и лицемер", да се научи "да манипулира с хитрост ума на хората", защото "който мами, винаги ще намери някого, който се оставя да бъде измамен".

Какви са възможностите пред българския суверен

Да търпи и по-нататък и да страда, или да промени ситуацията със сила или по мирен път. Как ли?... Преди столетия самураите в Япония опирали изявите на своя боен дух върху максимата, че "Ако една задача няма решение, то тя има поне две решения." В случая съществува поне един изход от апокалиптичното положение на българския народ. И той е властделегиращите, тоест съвкупният български гражданин като страна по обществения договор, да не го сключи на следващите избори, преди да наложи неговата промяна. И то не козметично, а да бъде променена изцяло философията на взаимоотношенията между властимеещи (суверенът) и властприлагащи (трите сфери на властта).
Още Жан-Жак Русо в "Обществения договор" заключава: "Английският народ мисли, че е свободен; той дълбоко се лъже, защото е свободен само докато избира членовете на парламента; свършват ли изборите, той е роб, той е нищо." Ето защо българските граждани е наложително да установят действен контрол върху трите управленски сфери. Този контрол, непрекъснат като действие по време на мандата, за да е и всеобхватен, е необходимо да бъде прилаган в две направления. От една страна, да проследява изпълнението на конкретните клаузи от сключения посредством изборния процес обществен договор, чрез съответния контролиращ инструментариум, включително и непрекъснат във времето санкциониращ потенциал. От друга страна, чрез съответна демократична процедура суверенът - по негова воля, да има възможност да възвръща властовите си ресурси, които са били делегирани, като може и да пренареди дотогава съществуващите приоритети пред държавните институции, а така също, ако суверенът прецени, внесе съответни изменения в основния закон.
Не е необходимо да бъде изобретявано колелото за втори път. Има достатъчно добри чуждестранни практики. Например отзоваване от поста преди изтичането на мандата, и то без да е налице извършено криминално престъпление. Ограничаване на възможността за заемане на изборна длъжност до два мандата. Право на отделния гражданин да се отнася до Конституционния съд. Изработване на основния закон и внасяне на промени в него единствено чрез национален референдум. Учредяване на независима институция под публичен надзор за противодействие на корупцията...
И това е само началото на решаването на задачата, която повече от двадесет и шест години нямаше решение. Задачата за благоденствието на българския народ - благоденствие духовно и материално. Задачата за издължаването на нас - съвременните българи, към дедите ни, мнозина от които са жертвали дори живота си за България. Задачата за въздаването на нас самите на това, което си дължим - достойнство!

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България