За вярата и знанието

На отчето в малката черквичка в моя квартал му забраниха да събира дрехи за бедните и да им раздава храна. Можел да посее зараза.
Светият синод завчера пак поиска държавата да направи от религията задължителен предмет в училище. Щяла да възпита добродетели.  
Не знам дали се вижда абсурдът на тези два факта, поставени един до друг.
В останалите европейски държави църквата е тази, която обгрижва бедните и се опитва да даде поне малко успокоение и радост на изтерзаните им души, да върне неправедния към Светлината, отваря съботни и неделни училища за невръстните души, грижи се и за най-малките храмове, поддържа домове за болни хора, раздава помощи за нуждаещите се, храни гладуващите. Намира се там, където има страдащи и заблудени.
В най-бедната и най-болната страна в Европа такова нещо няма. У нас отците се подреждат  редом с първенците на държавата по празник, освещават спортни и всякакви откровено светски събития, където присъствието им е по-скоро нелепо. И отчуждават себе си от обикновените българи, които започват да ги възприемат не като сподвижници на душата и сърцето, а като атрибут на вече повсеместния обществен бутафорен ритуал и на псевдоелита, възседнал държавата. Но щом се отвори и най-малката възможност да се възползват от същата държава, църковните ни дейци стават твърде чевръсти. Стигат дотам да виждат Бога в щението за нови и нови имоти, и натискат държавата да вмени на децата като задължение приобщаването към лоното на религията, разбирана като вероучение.
Вярата е едно от най-съкровените и интимни неща за човека. В много страни се смята за неприлично да те питат за нея. Тя се ражда и се възпитава в семейството. И в храма. Цинизъм е да бъде превръщана от личен избор в "държавно образователно изискване". Изучаването на религиите е друго нещо - знанието за тях е богатство на образования. Нека всеки да върши своето. Църквата най-сетне да се заеме с вярата и да остави училището да гради знанието.