За войната и свинските работи

Доц. Илия Четроков

Попадат ми тези дни разни писания. Смели хора, като Ботев герой в кръчмата, сега заменили това традиционно българско поприще с фейсбук, пишат ли пишат. И повечето голям страх ги тресе. Спорят виртуално за отминалия 9 май, а реално се снишават пред гласа на началника и на чужденците.
Слава Богу, аз съм от това поколение, което не е преживявало война. Но съм слушал разкази на очевидци. И много ми се ще да започна с онези разказани думи от Рангел Вълчанов за това, което отговарял дядо му на опитите да го заговори за битките и войната: "Войната е една много свинска работа". И го карал да повтори, та да го запомни. Това е поредно доказателство, че българският народен гений е нещо голямо, за разлика от акъла на българските политици и чуждопоклонници. Въпросът е кой ги прави свинските работи?
Хайде сега да го повторим и да го запомним "Войната е една много свинска работа".
Явно съм израснал сред свестни хора, защото от малък знаех, че войната е свинска работа. Не се страхуваха преди промените да ми разказват. Баща ми - за немските войници, които настанявали в тяхната къща. Как нощували за по една нощ, пристигали от дълъг поход, вдигали крака на стената и така спели. На другия ден пак тръгвали и идвали други. Показвали снимки на семействата си, далече там в Германия. Явно тъгували, явно не им било и на тях по вкуса да умират. За онзи Ханс, който се задържал за по-дълго време, явно такава му била службата. Радвал се на баща ми - вероятно русолявото българско момченце му е напомняло за неговото, което показвал на снимките. После тръгнали и не се върнали. Повечето вероятно никъде не са се върнали, така казва баща ми.
И други работи ми разказваше - за бомбардировките, за онзи случай, когато незнайно защо летящите крепости изсипали бомбите си около малкото родопско градче и как имало един загинал в улучена от бомба овчарска колиба. За падналата "летяща крепост" която ходили да гледат. Разказваше и за играчките, които пускали американските и английските самолети, дето избухвали в ръцете, ако ги вземе някой. Имахме си и един чичо Стоян на съседната улица, чиито пръсти на ръката ги нямаше от такава играчка.
Други разкази имаше, ама те не са толкова за войната, а повече са за народопсихологията, за онези, които докъм първи септември вярвали как Райхът ще се съвземе, ще обърне войната и ще победи. И как същите на десети септември излезли с червени ленти на ръката "ОФ"...
Явно не се е страхувал да ми ги разказва тези работи баща ми, пък беше член на БКП по убеждение. В убеждението явно е проблемът, защото той до ден днешен не тачи келепира.
От майка ми и баба ми пък знам разни други истории - за избитите гръцки партизани например. За онази бомбардировка от немски самолети на ешелон с бежанци на гара Валовища в края на септември 1944 г. За онзи шрапнел от бомба, който ударил майка ми в крака, но за късмет само я ранил, без да счупи костта. Добре, че не е била метър по-встрани, че другите нямали нейния късмет. За ужаса от убитите и ранените, които са видели очите на едно 9-годишно дете. След това за руските санитари от полевата болница, за руските военни лекари и медицински сестри, които помогнали на ранените. Баба ми обичаше да казва как онзи войник, който им дал чай и канчета с войнишка чорба, казвал: "Кушай, кушай".
Слушах аз и явно без някаква специална цел ме караха да разбирам, че войниците не са виновни за войните. Вероятно затова гледам на глобалните политически въпроси не като фен от агитка на футболен отбор. Вероятно затова не разбирам защо така си размахват виртуалните шпаги разни хора. Русофили, американофили и кръчмарски псевдопатриоти... обаче българофилите къде са, се питам, но няма отговор.
Иначе е ясно - най върлите русофили навремето, сега се страхуват някой да не ги разконспирира и затова толкова мразят Русия. Напомнят ми за един комсомолски активист от Пловдив, който даже беше май някъде на щат в Комсомола. Май и другаде на някакъв картон го били водили. Та този юнак се гордееше че знае руски език по-добре от английски. След промените стана громител на руския ботуш и комунизма и оказва се, е забравил, че въобще е знаел руски. Гледам разни бивши офицери на "Нейно Величество Партията" как громят руснаците и комунистите. Да де, ама аз помня, че за приемане във военно училище се минаваше проучване и няма как човек да не е бил примерен комсомолец и да не е от правилно и правоверно партийно ориентирано семейство, за да бъде приет там.
Разбирам ги, на тях такива истории като моите не са им разказвали, явно са ги учили да бъдат верни на господаря, няма значение кой е той. То има хора, които без господар не могат.
А откъде ми тръгна разказът? От едно мое поздравление към приятел и колега московчанин. Дядо му стигнал до Берлин. Човекът почти се изненада, че го поздравих с Деня на победата и ми благодари, че разбирам това. Ами, разбирам го. Явно не искам да съм модерен и първо чествам Деня на победата, след това Деня на Европа. Какво да се прави, имам си професионални изкривявания, нали съм си само един прост доцент и все търся причинно-следствена връзка. Ако нямаше Девети май, най-вероятно нямаше да я има тази Европа, чийто ден да отбелязваме. Всъщност и нас, дето не сме арийци, можеше да ни няма. И нямаше да има нужда и от българофили тогава.
Но все пак да им повторя на онези от фейсбук, дето вече 10 дни не млъкват - за да запомнят: "Войната е една много свинска работа"