За цар Самуил и още нещо

Каква ирония на съдбата! Тленните останки на воювалия срещу Византия повече от 40 години самодържец български цар Самуил се пазят в Музея на византийската култура в Солун. Намерени са в земи, които цар Самуил не само е владеел, но и отстоявал в безброй битки с мощния си, но и вероломен съсед. Исторически доказано.
По-интересно е, че без кой знае каква предварителна информация българска делегация начело с президента ни се е поклонила пред експозицията, където има и парче от златотъканата плащеница на българския цар. Посещението на високо ниво в Солун явно е част от програмата за 1000-годишнината от трагичната смърт на Самуил, посветил

дело и живот за отстояване на държавността

на Царство България.
Да се каже, че България не е успяла да отбележи по достойнство тази 1000-годишнина, е малко или много пресилено, независимо от крайно напрегнатата политическа и икономическа обстановка в страната. България направи това, което може на този етап, и отново доказа с проявите, че между управленски елит и народ има пропаст. Съвсем друг е въпросът дали отново по традиция повечето предвидени събития не са организирани в последната минута. Или че някак сме се притеснявали да извикаме на висок глас "Да живее цар Самуил, велик наш владетел", та да ни чуят българите по цялата българска земя и извън нея. Защо ли?
Проявите останаха някак в средите на първите управленци, сред академична общност и малко журналисти. Нямаше ги хората, нямаше ги младите, децата, за които делото и примерът на цар Самуил могат да изиграят онази роля, която би събрала парчетата от разпиления ни и обезверен народ. Пред малка плоча, която съобщава, че там ще има паметник на цар Самуил, на достойно за него място - в сърцето на столицата ни, хората ги нямаше. Имаше президент, премиер, министър на отбраната и на културата, кмет и техни малобройни сътрудници, телевизионни камери и отци, които освещават мястото. Липсва народът - онзи, който може да се обедини и да запази чувството си на единение само въз основа на гордост от славно минало. Защото настоящето му е плачевно и това го тласка към безверие, пошлост и изгнание. Хората може и да гледат управленците как славят великия ни цар Самуил от телевизионните екрани, но съпричастността към делото и трагичната му съдба в името на България и нейните воини няма да се почувства и разбере със сърцето. Ако бе намерен начин този красив като проект паметник на цар Самуил да се издигне в деня на кончината му, щеше да е по-различно.

Как ли го правят съседите

които за 24 часа издигат по пет паметника с чудовищни размери и превръщат центъра на столицата си в подобие на музей с наши национални герои? Може да негодуваме, да оспорваме, но не можем да направим така, че без да се съобразяваме с направеното извън България, да приобщим народа си с наши творения, на нашите исторически личности, направени на точното място, в точното време, които ще възродят гордостта ни в стил "И ний сме дали нещо на света".
Къде са хората, които, притиснати от неволи, често палят свещ в храмовете, когато патриархът отправя благи думи в панихидата за цар Самуил? Кой трябва да ги призове, да ги информира, да събере ученици и учители, за да почувстват величието на цар Самуил? Самотни пред камерите са управниците ни, самотни са учените ни, които правят сред свои колеги международна конференция "Европейският югоизток през втората половина на Х и ХІ век", отново посветена на цар Самуил. А колко може да се научи от докладите им за онези времена? Славен период, независимо от трагичната съдба, и неизтощим

източник на вяра в утрешния ден

Отбелязването на 1000-годишнината от внезапната кончина на един от най-великите ни владетели поставя редица други въпроси, пряко свързани и с нашата идентичност, и с нашето бъдеще като нация. Разединен народ трудно би преодолял проблемите на времето, в което живеем, а нарастването на кървавите конфликти в близки региони поставя на изпитание държавността ни.
Ако просперитетът и справедливостта не могат да се реализират като близка цел, тогава кое може да обедини народ и държава? С уроците, които дава, историята, особено когато е велика, винаги може да е в помощ не само на политици и дипломати, стига да я познават. С примерите, за добро или лошо, тя може да е спойката между нашето население, без значение на етнос и религия. Стига да се поднася умело и цивилизовано. Без чужди вмешателства и влияния, често подкрепени с финикийски знаци.
Защо трябва да остават само сред страниците на книгите факти, които биха стимулирали народа ни към градивност и съпричастност, към обвързаност? Ниското ниво на образование може да се преодолее, ако се правят достъпни информациите за това къде сме черпили опит, кои са водачите на народа ни и какво са правили във времето. Не става въпрос за насаждане на патриотизъм, а за гордост от факта, че си българин. И това се кове с години, ако искаш да те има.
Интернет е нещо различно. Политика за обединение се прави не само чрез социални мрежи. А те на практика правят ли я? Корените, които са пуснали воините на Алцек в Италия, както и сътвореното от тях, не е безсмислено. Както и фактът, че още през 1438 г. в италианския град Ферара се е състоял Събор на владетелите от Европа и представители на църквата, с участието на Вселенския патриарх в Константинопол, и целта е да се обединят усилията, да се намери начин за успешен отпор на ислямската опасност. България тогава вече е под османско робство, а столицата на Византия ще падне в 1453 г. За последен път папата и Вселенският патриарх от Константинопол - т.е. католици и православни, преодолявайки своите противоречия, се събират във Ферара, за да обсъдят как да отблъснат от Европа, от Балканите, исляма. Има достоверни сведения, че Вселенският патриарх от това време е българин, заболял и починал по време на събора. Надгробна плоча съобщава, че макар и в напреднала възраст, той предприема това дълго и изтощително пътуване до Италия, за да подпомогне избавянето на цялото християнство от нашественика. Пример, който малцина знаят, както и не много са тези, които познават и ценят

делата на достойните българи

Как да се изграждат такива люде, ако не се знае какво е имало преди нас и какво са ни оставили като наследство? Някой да е споменавал скоро изследвания на нашия голям учен проф. Йордан Иванов, който публикува данни, че през ХVІ в. в Скопие е имало българска книжарница, в която са се продавали преводни книги на български? Дребни факти, които могат да бъдат онези детайли, които много ни липсват в отстояване на позиции и доказване на принадлежност към нация, която иска добро бъдеще. За всички. Малко се знае и за писмото на Левски до П. Хитов (1871), където той казва, "че е дошло време да потърсим и ние своето право, защото господарите ни не щат нивга да ни го дадат сами, освен ако сами не си го вземем".
Дали е дошло време може да се спори, но ако сами не проумеем да използваме всичко, което са ни завещали предците, да го внушим на децата си, да го правим умно и навреме, няма как да оцелеем в този размирен и геополитически конфронтиран свят. Дори намирането на баланс изисква познания в исторически аспект.
Цар Самуил е не само пример, не само гордост, той е икона, в която трябва да гледаме с упование. Заедно и по възможност незабавно. 1000 години, представяте ли си? Имало ни е повече от 1300 години! Какво правим днес?


Росен Плевнелиев се покланя пред тленните останки на цар Самуил, които се съхраняват в Музея на византийската култура в Солун. За първи път, по молба на българската държава, те бяха изложени за поклонение по повод 1000-годишнината от кончината на цар Самуил


Как ли го правят съседите?