ЗА СЪРЦАТА, ЩО СЕ ЛЮБЯТ, И СМЪРТТА НЕ Е РАЗДЯЛА

Палаво и буйно дете бил Пенчо. Баща му, Петко Славейков, пише за него стихотворението "Малък Пенчо":

Пенчо бре, учи!
Пенчо си мълчи.
Пенчо бре, чети!
Муси се, сумти.

Пенчо бре, чети!
Пенчо не чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак не ще...

Дребен на ръст, мургав, с къдрава коса, той приличал на Пушкин по външен вид, а бил и умен, и стихоплетец като него. Такъв е бил в Пловдив, където повече от две години (1882-1884) пребивават Славейкови. Пенчо учи гимназия в Жълтото училище, където учители са били баща му, Петко Каравелов, Трайко Китанчев и други големи дейци на нашето просвещение.
В 1883 г. той е инициатор на ученически бунт против лошото преподаване на някои предмети, защото "достойните учители били заменени с парфюмирани контета" и с "умствено боси възпитатели". 
През 1884 г. става нещастието с Пенчо. От уморително пързаляне с кънки той припада или заспива на пързалката на река Марица. Става жертва на неудържимата си игривост, на необузданата си палавост. Боледува тежко. Парализира се и се учи отново да ходи и да говори. Осъден на заседналост, той остава трудноподвижен, хром.
Но преди да започне за него и за близките му този тежък живот, Пенчо е участвал в "бащините експедиции", където баща с децата си заедно са в един своего рода "народен университет" - събират, записват народни песни, умотворения. Синовете Иван, Райко, Пенчо придружават баща си Петко в обиколките му из България за събиране на народно творчество. Голямата част от безценните тетрадки изгарят, други се "удавят", но важното е, че Пенчо вече е вкусил от първоизвора на българското поетическо слово.
Сега, когато започва животът в усамотение, той потъва в света на книгите, на бисерите в световната литература. Сам казва за този период така:
"Падането на леда ме направи поет".
Голяма роля за запазването на духа му изиграват някои книги. Като прочита разказа "Живи мощи" на Тургенев, той възприема героя и автора като свои спасители.
                                    
Творецът Пенчо

Славейкови вече живеят в София. От 1885 г. системните и целенасочени занимания на Пенчо с литература дават плод - през 1886 г., двадесетгодишен, той издава първата си стихосбирка - "Момини сълзи". За нея Вазов му пише, че е "струя от нова, игрива и нежна поезия".
Зареждат се и други стихосбирки. Родил се е голям поет, наследил е бащин талант, повлиян е и от западните големи автори, но и черпи от народното ни творчество. Оформя се един самобитен, оригинален творец!
Впечатлителен, с необикновено силна памет, Пенчо е "акумулирал" в душата си много красиви любовни истории, за които е чул вълнуващи народни песни. Така се раждат поемите му "Чумави", "Бойко", "Ралица". През 1895 г. (тогава умира баща му) той публикува за първи път
                                    
"Неразделни"

Поемата е вълнуваща, възторжена песен за силата на любовта, която живее и след смъртта. Възпята е двойка влюбени - те след смъртта си, причинена насилствено, продължават да се търсят, да "живеят" задружно. Поетът е познавал много добре народни песни, в които влюбените са "живи" като Бряст и Топола или като други дървета, като цветя. Сега, когато е на 29 години, Пенчо пресъздава народните поверия и сътворява песен за "сърцата, що се любят", за които "и смъртта не е раздяла!"
Тази великолепна песен, която и днес се пее от мало и голямо, която звучи като неувяхваща градска мелодия, е свързана с едно китно село близо до Пловдив - Белащица. То е на 12 км от Пловдив и днес се е превърнало в негова вилна зона. Но така е било и някога, когато в града - столица на измислената от Берлинския конгрес Източна Румелия, са живели и творили Иван Вазов, Петко Каравелов, Константин Величков, Петко Славейков.
Синът, Пенчо Славейков, пише в спомените си за Пловдив така:
"Престоят от живота на баща ми в Пловдив е бил един от най-щастливите в семейно отношение. Средствата за живеене бяха достатъчни и ние си позволявахме лукса дори да излезем на летовище в близкото село (в полите на Родопите) Белащица, дето в компания прекарвахме интимно много весел живот".
Ако посетите това красиво село, гушнало се в топлите пазви на Родопската яка, където на завет расте средиземноморска растителност: лаврови дървета, нарове, райски ябълки, бадеми, хинап (джинджив), бели и черни смокини, грозде, ще ви посрещне... Пенчо Славейков. Бюстът му - каменен, стои в центъра на селището, където са кметството, пощата, училището, читалището, които също носят името на поета, прославил селото с красивата си песен "Неразделни".
На края на селото все още стоят останките от къщата на Рустем бей. Стърчат останките и от старата кула, оцеляла от големия дворец-крепост (съществувал до 1650 г.) на пълководеца Никифор Скифи, назначен от императора на Византия Василий Втори за управител на тогавашната Филипополска област със седалище Филипополис (Пловдив). И тъй като плодородните пловдивски полета се нуждаели от работници, за да ги обработват, Никифор Скифи поискал от императора да му изпрати 15 000 войници от пленените Самуилови войни при Беласица, за да работят земите наоколо. Дошли тези войни от Беласица и малкото селище, в което се настанили, се наричало отначало Беласица, а после станало Белащица.
 
Никифор Скифи бил българин

и се именувал Николай. Една нощ византийците нападнали селото му, изгорили къщите, откарали в плен много мъже, жени и деца. С тях бил и Николай, когото отвели в Константинопол, изучили го, той забравил произхода си, името си, но запомнил родния си език. Станал военен началник и в 1014 г. се явил неочаквано в тила на Самуил при Беласица. Той, с военните си знания и умения, решил победата за император Василий Втори.
Но никой не подозирал, че той има тайна голяма, известна само на живата му майка и на пленения му брат, който попаднал сред войните, ослепени от него. Когато палачът доближил нажеженото желязо до окото на брат му, той дума не издумал. Но това станало пред очите на майката, която била сред селяните, оставени да наблюдават жестоката сцена. Разярен от омразния поглед на едното око на брат си, който Скифи вече не помнел, той заповядал да му бъде извадено и другото око. Незабавно посегнали да изпълнят заповедта му, но в това време се чул писъкът на майката, която не издържала:
- Сине, Николай! Това е брат ти! Проклет да бъдеш!
Не разбрали нищо нито българите, нито византийците, но от този ден нататък Никифор нямал нито сън, нито сладък залък! Кошмарите го преследвали - виждал навсякъде ослепените войници! Затова и срещу замъка си съградил манастир - да успокои гузната си съвест! Посветил го на светеца Георги Победоносец.
Манастирът "Св. Георги" и днес е там. Обявен е за паметник на културата. Черквата, параклисът, жилищните и стопанските сгради се стопанисват добре. Посещават го туристи и поклонници, които са привлечени от широколистните гори наоколо, от силата на преданията, свързани с манастира, с Пенчо-Славейковата Белащица.
А край останките на замъка на Никифор и сега 
 
извисяват стволи вековните чинари

Как е израсла тая чинарова гора? Шумят листата на дървесата-великани и разказват на свой си език тайната.
Близо до чинаровата гора е била къщата на Гайдарови. Старата къща сега е заменена с нова. Има само паметна плоча за някогашните летувания на Славейковата фамилия. У Гайдарови е отсядал Петко Славейков с многобройната си челяд. Тук, около чинарите, е играл Пенчо. Тогава е бил на 15-16 години. Там е бил и големият чинар-баща, и старата кула, за която по-късно той пише в спомените си:
"В пловдивското село Белащица, при полите на Родопите, има един величествен явор (чинар, б.а.). Едно време аз често съм стоял под неговата сянка, там на хълмът над малката речица, гледал съм съсипните наоколо - мълчаливите съсипни на някогашния турски чифлик - и, отвъд реката, млада хубава горица явори: пълното с живот, шум, движение и колорит младо поколение, което стареца, там горе на връх хълмът, е отвъдил и стои та го гледа сега и с наслада, и с немалка тъга".
 Първото посещение на Пенчо в Белащица е било през 1883 г. Тогава той се разхожда из околностите на селото, заседява се край  чинаровата горичка и останките от Кулата, сараите на Рустем бей.
 По-късно, в 1888 г., отново посещава Белащица и впечатленията си отразява в своя пътепис "Поляк", който е публикуван в 1891 г. в редактираното от Вазов списание "Денница". През лятото на 1895 г. Пенчо пак е в Белащица, защото студената вода и прохладният климат действат добре на здравето му. С него на почивка идва и Мара Белчева и

тогава той "сякаш се подмладява"

Тя си спомня, че Белащица е любимо място за Пенчо, който често си почива под дебелата сянка на чинарите и на пейките под старата върба. Надвечер се разхождат, а нощем до късно поетът пише.
Първата редакция на поемата си "Неразделни" написва в 1895 г., а на следващата година в Германия дооформя творбата окончателно. Величественият явор от Белащица остава в душата му и го възпява в песента си:

          Стройна се калина вие
          над брегът усамотени,
          кичест явор клони сплита
          в нейни вейчици зелени.
 
Пенчо Славейков обичал много това дърво с мощна корона. Приемал го е като символ на сила, а в песента на листата му е чувал поезия. Затова и той става "кръстник" на друг свой събрат по перо, на поета Пейо Крачолов - Яворов.
Пенчо му казвал:
"Ти, момче, преди да почнеш да пишеш, вземай бром!"
и му дава поетичното име Яворов!
В Белащица Пенчо наистина се е любувал на красивата гледка, на прегръдката на Явора с Калината! Красиво дърво е калината! Издига се стройно, грациозно, с нежни разперени зелени листа, на чийто фон се открояват оранжево-червените кичести гроздове на плода. С естетическия си усет Пенчо е съхранил в лиричната си душа красивата картина на явора, "който е прегърнал с клони калината", а тя "е в него вейки свряла"! Тази картина го вдъхновява и той я възпява:
    
    Дълго аз стоях и слушах,
    там под сянката унесен,
    и това, що чух, изпях го
    в тази моя песен.

През 1912 г., далеч от България, Пенчо умира в Брунате, край езерото Комо в Италия, където вярната му "другарка скъпа" Мара Белчева затваря неговите очи. В същата година изсъхва и калината в Белащица...
 Днес в Брунате къщата, в която умира Пенчо, е хотел. На нея Съюзът на българските писатели е поставил плоча - в памет на знаменития автор на поемите "Ралица" и "Неразделни". Надписът на български и на италиански гласи:
"Дано ми Бог даде тук аз да доживея последните си дни, далеч от роден край!"
Пенчо е погребан в селското гробище, а през 1921 г. тленните му останки са пренесени в София и са препогребани заедно с тленните останки на съратника му Петко Ю. Тодоров. От 24.тХ.2007 г. в градинката пред библиотеката в Брунате се издига и бюст-паметник на Пенчо Славейков.
А чинаровата горичка в Белащица и днес шуми! И песента на Пенчо все тъй се пее у нас от млади и стари! Обичана е и с мелодията си, и с текста си, защото:

      Верни думи, верна обич,
      има ли за тях развала?
      За сърцата, що се любят,
      и смъртта не е раздяла!

Животът е доказал, че голямата, силната  любов не умира! Вечни са и истинската любов, и истинската поезия!   

           

Знаменитият 1100-годишен чинар в Белащица, за който легендата разказва, че е посаден от Самуилов воин

Кръгът "Мисъл": Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, д-р Кръстьо Кръстев (от ляво на дясно)


Мара Белчева
 

Къщата в Брунате с паметната плоча за Пенчо

Родната къща на поета в Трявна

Златни страници от наследството на поета