За плевелите в българския език

Петър Доневски

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди 

за радост не, за ядове отровни.

Иван Вазов

Защо бе хора, защо бе приятели добри, защо така лесно и бързо се подценихме с това европеизиране и допуснахме неусетно заплевеляване на родния език с толкова думи чуждици, които са не само трудно произносими, понякога цинични, а и мъчно обясними? Обидно ми е как ежедневно чета  вестници, списания, слушам радиа, гледам телевизии с филмови сериали, при които почти във всеки трети израз или реплика има чуждици и най-вече английски думи, които са лингвистичната основа на американския език. А тръгна ли по софийските улици, вгледан в надписите на фирми, представителства или ведомства, се чудя в коя държава се намирам. И се питам: "Боже мой, това ли е моята столица?" 

Не, не мразя чуждите езици... Напротив, уважавам ги... Всички народи си имат свой език, традиции, обичаи, които  ревниво пазят и грижовно предават на поколенията си. 

Но защо ние, защо ние така бързо се обезценихме, признахме се за второстепенни, вместо да се гордеем с нашия прекрасен матерен език? Езикът на нашите будители, патриоти и родолюбци, които го опазиха през съдбовните изпитания и робството? Език гордост, който се предаваше чист и неопетнен на идващите след нас поколения... 

А днес... Неудобно и неприятно ми е да чета, да слушам как списвачи на текстове, говорители по радиа и екрани, в телевизионни конкурси за млади певчески таланти започват да се превземат, кокетничат с чужди текстове и песни, мъчат се да ни се набиват в очите, показват чуждопоклонничество, подражателство, с което се смятат повече европейци и открито се хвалят с еврокултурието си пред останалите хора от околния им свят! И как, как можем да приемем поройно нахлуващите чуждици - думи в нашето ежедневие като: рейнджъри, тийнейжъри, уикенд, брокери, дилъри, килъри, бордове, кеш, номинации, мониторинг, гардове, промоция, окей, барбекю, брифинг и още други? Всички тия чуждици са опасни, неизкореними плевели в българския език, те не ни обогатяват с ценности, а само ерозират нашата българска реч. Но нека, нека сами преценим кои думи какво значение имат. Например "рейнджъри" - веднага виждам натруфен човек с груби цветни дрехи, като крокодил, с бронежилетка, бронекаска, с тъмен поглед, въоръжен отвсякъде, готов за бой, агресия, грабеж, убийство, тръгнал за пари да завладява чуждо, независимо къде ще е по света. И как, как да го сравнявам с нашето "войничета"? Стройно облечени момчета, момци с миролюбив поглед, очи, пълни с обич към род и Родина, с готовност да бранят Отечеството си. Велик е нашият войник - гордост за бащи и майки. Или пък да оценим и сравним думите "тийнейджъри", "тийнейнджърки" - трудни за изказване думи... без понятност и със съдържание, което не познаваме? И можем ли да го сравним с нашите звучни думи: "юноши", "девойки", "момчета", "момичета", "младежи" - думи, от които лъха младост, волност, обич, миловидност, вяра и надежда в бъдещето... А какво значи чуждицата "уикенд" - грозна, тежка за произношение дума. И може ли да се сравнява с нашата дума "отдих"? Дума с богато съдържание, с пожелание за отмора, спокойствие, среща с приятели и близки хора. Защо трябва да говорим за "борд" (на банка, фирма, корпорация) - дума, от която иде намек за пари и неизвестност, за баровци и тъмни хора? Докато си имаме думата "съвет", от която идва спокойствие, доверие, упование... Защо да казваме "промоция", от която дума усещаме, че се предлага стока с изтекъл срок на годност, позагубила си качествата, предназначена за бедни хора? Защо да казваме платено "кеш", вместо платено "в брой"? Или вместо "приключване", да казваме "финализиране"... И как да кажа "барбекю" пред нашата сладка българска "скара" или българско "чеверме"? Да ме прощават и италианците... Не бих предпочел тяхното "чао" пред нашата звучна дума "довиждане" - дума, пълна с пожелание за здраве, успешен ден, радост и вяра, че пак ще се видим,по живо, по здраво. И-и-и-... 

Да продължавам ли с примери? И с определенията, с които наши интелектуалци, някои  дейци в електронните медии и други институции, вместо да ги изключват от своята реч, не само ги използват, но и оправдават тяхната употреба. Те не пазят родния език, а го водят към езиково обедняване, загуба на български ценности, загуба на българска идентичност. Изтръпвам, като виждам, че това става преди всичко чрез засиления внос на американски филми от най-ниска проба, които  завладяха големия и малкия екран и почти прогониха европейското и руското кино.. Не по-различни са предаванията в българския ефир, където пошли американски шлагери се леят почти денонощно. 

И тук логично се питам: къде е държавната стратегия за развитие на националната ни култура и духовност... Къде е крещящо нужният ни закон за запазване и съхранение на българския език? Питам, защото, доколкото знам, в повечето страни от ЕС има отдавна приети закони, правилници, наредби, защитаващи националната им култура и език. Достойните общества в самоуважаващите се страни не допускат никакви компромиси с такива ценности като роден език и духовност. 

Страхувам се и от нещо друго... Особено в последно време сме свидетели на още по-насочени действия на определени хора да налагат чуждия стандарт на общуване като модернизъм, свързан с времето, в което живеем, без да усещат пристъпа на голямата угроза от унищожаване на националната ни самобитност, бит и традиции. Американизацията на българската реч е обида за многовековния ни майчин език и духовност. Защото идва логичният въпрос - докъде ще стигнем, ако така продължаваме... Е, ясно е... Ще дойде залезът. 

Но така се получи. Прекалено бързо си  отворихме  границите за всичко, в това число и в душевния си мир. И питам се в моята скромна душевна обител, откъде и защо споделям тая човешка тревога? Това ли сме ние, българите, в  една от най-старите държави в Европа? И ще  останем ли безмълвни към днешното ни говоримо и книжовно ежедневие? Езикът ни да бъде претопен и след време да бъде втори език в Отечеството ни, та даже да бъде и забравен? Ще каже някой: глобализация... Глобализация ли? Подтекстът е ясен... И очевиден... Вече живеем в духовна мизерия, която е по-страшна от материалната. 

И тук подкрепям напълно становището на нашия литературен анализатор Панко Анчев. Люшкането към един или друг покровител и оправданието му всеки път с нов цивилизован избор, извършено от държавата и нейната власт, обезсилва националното ни самосъзнание. Националният ум и българските писатели са длъжни да разобличават постоянно ежедневната вече практика на постмодернистите да очернят българското и да насаждат така наречените европейски ценности. Аз не разбирам тия ценности, които ни водят към унижение и духовен разпад. Нека да мислим, нека се стреснем, докато още не е станало късно. Докато сме родолюбци и се гордеем  със звучния си и мелодичен майчин език.