За гълъбите, кучетата и хората

Спиро Стойчев

Живея до Борисовата градина. По-точно, срещу градинката с паметника на Съветската армия. Хубава градинка. С детски кът, няколко питейни заведения и прочие. И много, много деца. Малки в колички, по-големи с топки, кукли и балончета и още по-големи - с бутилка бира, вино и водка в ръце. Е! Има и гълъби, и естествено няколко, а може би повече безстопанствени кучета. Може би има и еколози, и разни там защитници, но те не са видими...
Децата играят. На люлките, на пързалките, на пясъка. Ритат топка, гонят балони и... хранят гълъбите. И кучетата. Онези кучета, на които ние викаме бездомни. А в случая техен дом е градинката. Те свикнаха с нас, а и ние с тях. Никому не пречеха и никой не им пречеше. В градинката се разхождат и домашни любимци. И те не ни пречат. По-скоро - радват ни
Та преди години...
- Деди! Виж гълъбчетата! Умрели са! - внучката сочеше умрелите гълъби. В очите й се четяха и ужас, и тъга. - И кучетата!!! Вижте ги!
На около десетина метра в тревата се виждаха три кучета, по-скоро палета. Тези, които хранехме, и с които децата играеха... И гълъби....
Ако това е политика на общината, ей Богу... Поне аз така мисля. И децата. И внуците. Въобще!
А вие как мислите?