За едни сватба, за други брадва

Символична снимка за спомен си направиха двама младоженци минути преди да бъдат взривени силозите на комбината "Зърнени храни" в Благоевград в събота /стр 4/. Районът на разрушеното от 150 килограма амонит предприятие се превърна в атракция и за група тийнейджъри от Младежкия театър в града, които играха харлем шейк на фона на руините...
Не знам дали този дребен наглед пример предизвиква у някого философска аналогия за раздяла с миналото и "замяна на старото с новото", но е показателен за цялостното дередже на стотици наши заводи и фабрики, чиито останки и до ден-днешен стърчат като безмълвни скелети, пръснати из страната. А някога в тях е кипял живот, давали са продукция, хранели са цели семейства и са поддържали живи немалко градове и села. Сега, дори 24 години след голямата промяна, много от тях са оставени на пълна разруха или доизживяване и продължават като паметници на безхаберието да нагнетяват усещане за неспасяема деградация.
И тъй като подозирам, че някои ехидно биха ме обвинили в нездрава носталгия, бих им задал простичкия въпрос: а какво бе построено на тяхно място? Колко нови, модерни предприятия замениха старите, колко работни места бяха открити? Сигурно има и такива. Но е безспорен фактът, че цели райони в България застрашително обезлюдяват, а хората са принудени да търсят препитание я в по-големите градове, я в чужбина, поради липсата на перспектива. Доказват го и данните на Световната банка в последното й проучване отпреди дни, където се посочва, че Видин и Монтана например лека-полека се превръщат в градове-призраци.    
А иначе и при "Зърнени храни", както и при много други разсипани предприятия, схемата е една и съща - приватизация под благовидната форма за "ново начало", източване и препродажба за жълти стотинки през тази или онази офшорка и накрая - разчистване на терена за строеж на поредния мол или хотел. Виновни, както обикновено, няма, наказани - още по-малко.
Не виня младите, които днес посвоему купонясват над "трупа" на този или онзи отломък от соца, а любопитни туристи не пропускат да запечатат за спомен бетонните отломки тук или там. Поразителна е обаче крещящата безстопанственост и неглижираното отношение на държава и общини към тези грозни гледки. И ако за приватизация вече никой не говори, защото апетитните хапки свършиха и тя отдавна не е на мода, то къде е следприватизационният контрол? Или и той е оставен на доизживяване заедно с цяла една страница от близката ни история.