За Борис Христов с възторг и преклонение

Божествен глас и още по-божествена душевност. Излъчването, обаянието те обгръща и възвисява. Срещите, допирите, докосванията до него, макар и краткотрайни, оставят трайно отражение, не се забравят, преливат в неповторимо изживяване.
Не знам някой друг би ли чел моите спомени за Борис Христов, но те за мен са скъпи, носят нещо неповторимо, веднъж изживяно. Винаги ще си спомням възможността да попадна в такива вълнуващи ситуации, които да ме доближат до човека, артиста, певеца. И тези срещи оставят незаличима следа. Преди всичко духовна, емоционална, следа, която прераства в незаличим спомен. С вълнение ще се връщам към този спомен. С голямо вълнение. Може би в непреходността е силата, значимостта на този спомен. На моите спомени. За няколко от тях си позволявам скромно да споделя.
В Българското радио, в неговото Концертно-записно студио, на 4 декември 1977 г. се състоя среща на радиоклуба на любителите на музиката с незабравимия Борис Христов. Среща, която премина в непринудено общуване, на която, отговаряйки на многобройните въпроси, той спонтанно и свободно разказа за себе си, за своя артистичен път.
Друго събитие, което оставя дълбока следа, бяха студийните записи на ораторията "Литургия Доместика" от Александър Гречанинов в храм-паметника "Александър Невски" с участието на Българската хорова капела "Светослав Обретенов", оркестъра на Българското радио с диригент Георги Робев, с внушителното участие като солист на Борис Христов.
Най-дълготрайно и оставила дълбока следа бе работата ми с филмовия и телевизионен режисьор Людмил Трифонов и телевизионен екип над сценария и заснемането на трите филма за Борис Христов в студио "Екран" на Българската телевизия в продължение на няколко години.
А има и една друга, по-особена история, индиректно за Борис Христов. Това е срещата ми с диригента Генадий Рождественски, разказаният от него спомен за съвместната постановка и изпълнението на операта на Модест Мусоргски "Борис Годунов" на сцената на лондонския театър Ковънт гардън.
И сега пред въображението ми е Концертно-записното студио, или както е добре известно, като Първо студио на Българското радио. Повече от 15 години вече като главен редактор на музикалните програми и музикалните състави работех в Радиото. Една от многобройните инициативи по това време е създаването на третата програма, редом с "Хоризонт" и "Христо Ботев" - програма "Орфей". Търсенето на по-близка и непосредствена връзка с радиослушателите бе организирането и създаването на Радиоклуб на приятелите на музиката. В дейността му бяха организирани срещи с известни певци, инструменталисти, диригенти, музикални дейци, които се превръщаха в разговори, беседи, свързани с техния творчески път, със споделяне на мисли, на виждания, на становища за музикалното изкуство.
И ето, един ден през 1977 г. стана известно, че Борис Христов е в България, в София. Потърси се възможност за връзка с него и за голяма радост на поканата да гостува в Българското радио и по-точно - на Радиоклуба на приятелите на музиката, той даде съгласие. Настана голямо вълнение. Бързо се разпространи тази новина...
На 4 декември 1977-а Първо студио е изпълнено с приятели и почитатели, с хора от нашия радиоклуб. Залата се вълнува, шуми, преживява в очакване на появата на човека и певеца Борис Христов. Как ли изглежда, как ли приема срещата с неговите ценители и почитатели, как ли ще се отнесе към присъстващите, вълнуващи се, изпълнени с почит и уважение към големия артист?
За щастие успях да запазя пълния документален звукозапис, който беше направен в Първо студио от екип със звукозаписната техника на БНР на тази паметна среща.
С появата, с влизането, с първите стъпки на Борис Христов в залата избухнаха възторжени аплодисменти, гласове на радост и вълнение.  Протягат се ръце, ръкостискане, прегръдка с познати, с близки... И в този кипящ и вълнуващ миг на преживяване прозвучава на всички добре познатият глас на певеца, на артиста: "Добра вечер на всички. Много благодаря за срещата."
Борис Христов, придружен от Франка (Христов), се отправя към сцената. Аз - нещо като домакин и водещ на тази среща, се обръщам към него, леко смутен, с опит да се овладея: "Моля, заповядайте, седнете." Формални, протоколни думи, които едва изричам. Отправяме се, качваме се и сядаме зад подготвената, разположена на сцената маса с поставените микрофони. Всичко това е видно от документалните снимки, които колегата, музикалният редактор Мирчо Сливенски, направи.
Мигове на затишие, на очакване, на трепет. Овладявам се, набирам сили и произнасям с вълнение: "Скъпи приятели и почитатели на голямото изкуство на нашия скъп гост, народния артист, световноизвестния оперен певец Борис Христов..." Залата гръмва от мощни аплодисменти. "Предполагам, че всички преживяваме вълнуващи минути, че имаме това изключително щастие, тази изключителна радост да бъде между нас прославеният оперен певец Борис Христов." Отново бурни аплодисменти. Обръщам се към Борис Христов в опит да поясня характера на нашата среща и обстановката, в която се намираме. "В Концертното студио на Българското радио, в това студио се извършват всички музикални записи на нашето радио, надявам се, и Вие ще дойдете да пеете и да Ви запишем." Неочаквано и спонтанно Борис Христов се отзова: "Сигурно, надявам се." Спонтанна реакция на публиката.
Опитвам се да обясня на нашия гост кои и какви хора присъстват в залата. "В момента тук са дошли членове на радиоклуба, на музикалния клуб на Българското радио... любители, почитатели на музикалното изкуство от различни професии. Те търсят непосредствена връзка, контакт, задават много въпроси, много любопитни са. Сега, очевидно, очакват Вие с Вашето голямо и топло сърце ще бъдете отзивчив да споделите с тях това, което ги интересува."
Последва задушевен и искрен отговор на Борис Христов: "Да, ще се постарая да бъда напълно във всяко отношение на разположение." Последните думи бяха погълнати, заглъхнаха в бурните ръкопляскания. Неусетно, постепенно, с неговото непринудено поведение беше преодоляна протоколната дистанция. Още при първите въпроси и отговори се създаде топла и непринудена обстановка, която преля в непосредствен, оживен, взаимообвързващ, преливащ разговор. Разговор, който прерасна в събеседване.
Пред поставения за въпроси микрофон застана млада радиослушателка: "Бих желала да запитам нашия многоуважаван гост какво го е накарало да избере пътя на музикалното изкуство, и ако може, да разкаже за първите си изяви в България." Спонтанно с приповдигнат глас прозвучаха първите думи... И досега звучи в ушите ми интонацията, вибрациите, резонансът на този чуден глас: "Мисля, че най-лекият въпрос за това да се отговори, това е натурата, естеството. Зародишът, който е бил в мен към музиката, към театъра, към всичко, което е изкуство. Най-важната пътека за мен е била тази на пеенето, това не са били цели, създадени, но така са излезли от душа и от сърце."
В последвалия разказ Борис Христов излага обстановката и условията в онези години за певческа, за артистична изява, за възможностите за учене, за условията и трудностите за придобиване на професионално музикално образование. Споделя трудностите и препятствията, които е трябвало да преодолее, за да замине за Италия. Тревогата на родителите, психологическите, материалните спънки. Решаващата помощ на диригента проф. Асен Димитров, на брата на Борис Христов, които са успели, както той се изразява, "да настояват до такава степен пред моите родители, че да ги съгласят, въпреки тяхната воля, да ме пуснат по странство." И продължава своя отговор: "Моите певчески прояви в София започнаха чрез хор "Гусла" и хора на "Александър Невски", където бях солист. Скромни прояви, обаче насърчителни, придружени с голям страх, без голяма отговорност, защото ако пеех зле, нямаше да има някаква последица. За мен обаче бяха решаващи, естествено."
След тези доста подробни обяснения последва нов въпрос: "Бихте ли разказали нещо за вашите педагози, за известния Рикардо Страчари, на когото, както често сте казвали, много дължите." "Първите месеци в Италия бяха много трудни, не знаех към кого да се обърна." След срещи с Бениамино Джили, с някои други учители, той се обръща към Джузепе де Лука, който, както сам се изразява, "ми даде съвет да пристъпя към Рикардо Страчари с ангажирането му да следи моя ход при учението". Борис Христов отделя специално внимание на ученето си при Рикардо Страчари. "Започнах с Рикардо Страчари, бях много доволен, имахме различни схващания по въпроса на гласа. Той мислеше, че бих бил по-удачен като баритон, отколкото като бас. Започнахме ученето в тази насока, докато един ден му казах: Маестро, този път не мога да го следвам, защото моите възможности са по-силно насочени по басовата партия, басовия характер на моя глас. Той беше много разумен, много вежлив и ме обичаше истински като собствен син. Каза ми: Добре, сега дай да видим какво ще стане с арията на баса. Започнахме да се трудим, да се приготовляваме в тази насока. След дву-тримесечно сериозно занимание той се съгласи с моето мнение и така се откри пред мен истинският път, по който чувствах напредъка ежедневно, ежеседмично, ежемесечно. Лошото беше войната. И един ден бяхме принудени всички студенти да напуснем страната (Италия)."
Последвалият продължителен период от живота на Борис Христов е свързан с много затруднения, с неимоверни препятствия. Но той е преодолян с много усилия, с вътрешна мобилизация, с преодоляване на възникналите житейски проблеми.
За радост войната свършва и отново настъпват мирни дни. Те позволяват на Борис Христов да се завърне в Италия. "Успях да се върна направо при Рикардо Страчари и отново да започна с него ученето. Докато един ден дойде моментът на излизането пред публика в Италия. Искам да отбележа, че докато съм учил, съм изучил всички баритонови партии. Това не е било загубено време. Заключението ми е, че един артист, за да бъде добре подготвен в една опера, трябва да знае партиите на всички, които пеят в този спектакъл, не само своята. Изцяло трябва да познава произведението и даже да го знае наизуст. Така че... Рикардо Страчари, без да иска, без да подозира, откри пред мен нов хоризонт, тоест да се занимавам отделно с всички елементи и всички артисти, които взимат участие в операта, която пея аз."
След този толкова прочувствен, емоционален разказ последва нов въпрос: "Бихте ли ни казали малко повече за първата Ви поява на сцената, с какъв диригент, с какви партньори, какъв спомен е оставила у вас?" Спонтанно, с много настроение Борис Христов отговори: "Естествено, първата ми поява в операта беше една от най-важните ми стъпки в моя живот на артист. Това стана в Неапол. Появи ми се възможност да се запозная с един импресарио, който ми каза - има възможност да дойдеш да пееш в театър "Адрианоти" арията в ролята на Колин от операта "Бохеми". След кратък размисъл Борис Христов се съгласява. "Диригентът беше един римлянин, маестро Мучи. Той при първите репетиции ме обикна и ми каза: Не се безпокой, ще видиш, ще направиш разкошен успех. Когато дойде време да излизам на сцената, помолих се Богу да ми дава спокойствие и междувременно казах: ако върви този път, ще вървиш напред, ако не тръгне, трябва да се върнеш обратно, времето за размисъл мина. И така се получи тази борба в мен. Излизайки на сцената, почувствах неимоверно спокойствие, веднага, моментално, преди да отворя устата си. Дойде важният момент, кратката песен на Колин. Взех палтото и се забравих напълно, пеех го и го не пях, като че ли го говорих. Свърши се, остана тишина за една секунда, кратко време и... театърът гръмна в аплодисменти. Маестро Мучи, чувствайки вече, че публиката почна да иска още от гласа на певеца, още един път тази ария, ми каза: Дай, веднага." И започна да дирижира, без да ме пита. Изпях втори път тази ария с малко по-висок глас, вече почвам да реализирам същността на атмосферата. Отново аплауз, още по-голям от първия път. И тогава той ми казва: "Борис, трети път!" Тогава изпях за трети път тази ария с едва чуваема сила на гласа. Като свърших, вълнението ми беше огромно, почувствах публиката, почувствах изражението визуално на хората, почувствах ентусиазма, задоволството си от това, което сърцето изпитва да вибрира достойно пред първия успех, който вече ме дърпаше към пътя, който бях поел. Тази сцена беше причината да започна този труден път на лиричен артист..."
...Ето това е пътят, по който оперният певец Борис Христов достига световна слава и международно признание.


Стоян Ангелов представя гостите и произнася встъпителното слово на срещата в Първо студио на БНР


С непринудено поведение великият оперен певец преодоля протоколната дистанция


Борис Христов в прочувствено, емоционално общуване с публиката
Снимки ЛИЧЕН АРХИВ НА АВТОРА