Йордан Ръсин: Иска ми се качественото изкуство да преобладава в българския театър

ЙОРДАН РЪСИН е роден в село Студена, област Перник. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Снежина Танковска в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". По време на следването си участва в различни уъркшопове и международни форуми. Играл е в спектакли в Театър НАТФИЗ, на сцените на Театър "Сълза и смях", Младежкия театър "Николай Бинев", ТР "Сфумато", Театър "Българска армия", а от 2014 г. е назначен на щат в Театър "Възраждане". 
За своите актьорски превъплъщения е удостоен с наградите: "Аскеер 2017" за поддържаща мъжка роля във "Вуйчо Ваньо" от Чехов, реж. Григор Антонов; "Икар 2019" за поддържаща мъжка роля за ролята на Глигор в "Нова Библия", Програма "Ноев ковчег", по Йордан Радичков, реж. Иван Добчев, Театрална работилница "Сфумато"; "Икар 2020" за водеща мъжка роля за Андрей в "За едно явление от електричеството" по Чехов, реж. Стилиян Петров; "Аскеер 2021" за поддържаща мъжка роля за Той в "Портокалова кожа" от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев; "Аскеер 2025" за водеща мъжка роля за ролята на Мосю Бонифас в "Убийствена комедия", реж. Венцислав Асенов, Театър "Възраждане". През 2026 г. е номиниран за "Аскеер" в категорията "Моноспектакъл" за "Викове от подземието" по "Записки от подземието" на Достоевски, реж. Стоян Радев. 
Снимал се е в киното, като най-голяма популярност му донася ролята на полицая Камен Почекаин в 12-серийния филм, излъчен по БНТ в началото на тази година - "Мамник", по книгата на Васил Попов, режисьор Виктор Божинов. 
Йордан Ръсин и приятелката му - актрисата Златина Димитрова, имат син и дъщеря.

- Господин Ръсин, преди дни се завърнахте от турне с Театър "Българска армия" - в кои градове гостувахте в края на сезона?
- Пътувахме с "Много шум за нищо" на Шекспир, постановка на Красимир Спасов, светла му памет, която скоро ще навърши 30 години от поставянето й. Бяхме в Троян, Хисаря и Пазарджик.

- През февруари излезе премиерата на Вашия моноспектакъл "Викове от подземието" по "Записки от подземието" на Достоевски. До самия край на сезона много трудно се намираха билети. Не за първи път се срещате с Достоевски на сцената. По-лесно ли Ви беше, след като вече този автор е минал през Вашата душевност и актьорско превъплъщение?
- Като човек, който се занимава с творчество, с изкуство, със създаване на нов свят, срещата с нещо дълбоко, като смисъл, вечно, като тема, силно, като мисъл, винаги е предизвикателно. А Достоевски е точно такова предизвикателство. Всеки път срещата с него е среща за първи път. (Всъщност всяка среща с големите творци е такава!) Това, че си се докоснал веднъж до него, че те е допуснал до себе си, не значи, че следващият път ще бъдеш допуснат. Но когато се изправиш пред такова мощно нещо, готов си да дадеш най-доброто от себе си. И то не за да наподобиш или угодиш на автора и неговия свят, а да се изправиш челно с него, за да се роди ново същество, в случая, наречено представление, театър, и това ново същество да има нуждата да общува с човека! Така че, това, дали сме имали предишен опит, може да изиграе лоша шега, но и може да даде силен старт. 
Двете ми срещи с Достоевски са се случили в Театрална работилница "Сфумато" с Иван Добчев и в "Топлоцентрала" със Стоян Радев. В "Сфумато" представлението е "Бесове" и излезе, ако не се лъжа, 2018-а, а "Виковете..." е от съвсем скоро - 2026-а. Първо, представленията са правени от два различни човека, а това вече е предпоставка за огромни разлики. Второ, това са Иван Добчев и Стоян Радев, които творят и мислят в други поетики, а това, от моя гледна точка, е прекрасно и вдъхновяващо, защото имам щастието да работя с тях, имам вълнението от това да работя силни текстове, имам възможността да се уча и да надграждам себе си като актьор, а като човек - там вече не знам. Това, че споменавам само хубавите неща, не значи, че те са били дадени наготово, всъщност доста работа и пот са хвърлени вътре. И в края на краищата - по-лесно ли ми беше? Не, няма как да ти е лесно, когато се изправяш пред Достоевски. 

- За първи път посягате към моноспектакъл. Трябва ли актьорът да събере опит с различни автори и творби, преживявания на сцената, за да се почувства готов да излезе сам пред публиката?
- Опитът е важен, но не и наложителен. Ако се "намерите" с даден текст, ако се "срещнете" с режисьор, които може да ви преведе "отвъд", нещата могат да се получат, въпреки че горните две точки изискват време и правилно подреждане на планетите. Общо взето, ако гориш в това, което правиш, без да се интересуваш от резултата, или поне резултатът да не те води, всичко е допустимо. И това е валидно и за спектакъл, и за моноспектакъл. Тъй като ми се случва за първи път да съм сам на сцената, може би ми трябва повече време, за да осъзная какви са разликите, приликите на тези разновидности на театъра. Къде се крие магията на това да си сам на сцената и това да имаш партньор.

- Бихте ли изиграли "Викове от подземието" например след 20 години, когато може би ще сте натрупали още неща, които "не са за споделяне"?
- Наистина би било интересно... След толкова време всяка дума ще трепти по съвсем различен начин. А може, след неизбежните щастливи мигове и неприятни трусове, да не искаш тези думи да ги изричаш вече.

- Трудно ли се излиза от образ след този спектакъл?  
- Представлението за мен е като един енергиен поток. Аз съм като някакъв проводник, на който му се спуска отнякъде "нещо", превежда това "нещо" на публиката до една определена точка; енергията, потокът стигат своята кулминация, развръзка и т.н., и всичко изведнъж свършва. Така че излизането се случва почти веднага след края на спектакъла. Обаче влизането от своя страна е по-активно. 
"Записки от подземието" е изключително силно и дълбоко произведение. Там, вътре, има неща, в които човек може да се открие и разкрие. Има външни теми, тоест за света около теб; има теми и за вътрешността. И тъй като съм човек в света, а в света се случват безбройно много неща, вътре в мен също бушуват силите на живота - неизбежно се опитвам да заложа, като мисъл в текста и представлението, тези нови виждания. Това още повече уплътнява представлението, което предстои да бъде изиграно.

- А какво да правим с "тъмната същност" на човека? 
- "Тъмната същност", колкото и да е неприятна, дори отвратителна на моменти, тя все пак е част от човека. А може би не е просто някаква странична част, някакво допълнение към същността на човека, а си е направо основна жизнена тяга. Тогава какво да правим с нея? На това не мога да отговоря. Трябват дела, и то лични, но какви точно...

- Снощи играхте премиерно "Кислород" на Иван Вирипаев, който поставя актуални въпроси за същността на човека, за отношенията помежду ни в съвременното консуматорско общество, за способността да изпитваме емпатия, любов, преданост и да живеем пълнокръвно. Кое е предизвикателството за актьора в тази пиеса?
- Това, да накараме публиката да бъде с нас. Текстът е специфичен, формата - също. Най-вероятно не всеки би откликнал на такава материя, но и тук се крие вълнението и интересното: да накараме или да допуснем, че това, което правим, е за всеки, че всеки е част от нас, а и ние сме част от тях, че ние сме едно. Радина Боршош написа, като пост във фейсбук, нещо много точно, което ни дава основата на представлението: "Днес нашият "Кислород" за първи път ще се срещне с вашия кислород." Това е по повод на премиерата, но това "за първи път" е валидно за всеки един път, в който групата "Кислород" ще се среща със своята публика, и там е предизвикателството: в това "за първи път".

- Смисълът на стойностния театър е да ни накара да мислим, но съществуват и други постановки, които имат по-развлекателен характер. 
- На мен ми се иска да преобладава качественото изкуство, но постановките от развлекателен характер все пак са нужни, защото играят ролята на лошия герой във филма - нужни са.  

- В Театър "Възраждане", където сте щатен актьор, интересен момент е изключителната близост със зрителите, към която театралното пространство предразполага. Това прави общуването по-искрено и по-истинско, но е и малко рисковано, защото публиката усеща всичко - умножено.
- Това е точно така. Близостта е изключително коварна към фалша, особено на сцената. Това, да видиш отблизо очите на актьора, или, по-добре да кажем, на човека, ти вече си в интимна близост, а там всеки един дъх, всяка една промяна на мисълта се уголемява и се вижда. Сцената е една огромна лупа, а сцената, която предполага още по-голяма близост, се превръща в микроскоп, затова трябва да бъдем изключително бдителни към това, което правим, и към това, което искаме да кажем. Например "Викове от подземието" няколко пъти го играхме в Театър "Възраждане", играли сме го в зала 2 на "Топлоцентрала", а във Варна и Бургас - на голяма сцена. На трите сцени е различна енергията, както и жестовете, защото пространството предполага други изисквания, звук, движения и т.н. Реакциите на публиката също са различни. Приспособяване...

- След вече десетки роли, три "Аскеер"-а и два "Икар"-а, още една номинация за "Аскеер" тази година - за "Викове от подземието", както се казва, за една вечер станахте толкова популярен с ролята на Камен Почекаин в сериала "Мамник". Телевизията е много голяма трибуна.
- Това си е непоръчков маркетинг.

- По мрежите още от първата серия започнаха да цитират Ваши реплики, да коментират, да правят разбор на диалози, ситуации - очаквахте ли това?
- Не очаквах, че образът на Камен Почекаин ще предизвика такива реакции. Това все пак е в сферата на резултата, за който говорех по-горе. Единствената ми цел беше да изградя един истински, честен, реален образ... човек. От създаването на сериала са изминали година-две, а през това време другата работа не спира, така че това, което се случи, е нов феномен за мен и го наблюдавам с голям интерес - като събитие вътре в мен и като събитие извън мен.

- Играе ли Ви се в киното, в телевизионни сериали?
- Разбира се! И то много! Съотношението между театър и кино е 20% за киното и 80% за театъра. Искам поне да ги изравня. Страшно много ми се снима. Тук изпадам в емоционалност, защото съм все още "зелен" в тази сфера, а имам още много да уча, но това ме кара да не спирам да мечтая, а и да работя.

- Роден сте и сте раснал в село Студена. Като сравнявате Вашето детство с това на Вашите деца - от какво ги лишава днешното време, животът в големия град, темпото, ограниченията, опасностите... 
- Наистина не мога да си представя как преди 30 години нашите са ме пускали по цял ден навън, животът ми е бил из горите, в игри с децата. Сега да пусна така детето си навън... не знам. Те още са малки - на 5 и на 3 години, но отсега ги мисля... Ще ги пускам само с електронни верижки с вградени камери и локации. Шегата настрана.
Забелязвам, че на моите деца безкрайно много им харесва да са на село. Тук, в кубчето на апартамента, на детската градина, на площадката за игра трябва да им измислиш някакво занимание, но пак са в ограничено пространство. А като отидеш на двора на село, въображението започва да работи по друг начин, има кучета, котки, кокошки, насекоми, пеперуди, растения, градина, береш чушки, домати, копаеш, помагаш на баба и на дядо, имаш свободата за пълноценна игра. Отиваме на реката, събираме камъни, пускаме лодки, ловим риба - прекрасна работа!

- Какво Ви предстои от днес нататък?
- Край на сезона за мен, напускам София чак до септември! След този сезон - 2025-2026, имам нужда от почивка, но не каква да е, а с деца! Което почивка ли е!? Или забава!?