Явление отвъд фактите
"Нищо измислено, нищо случайно. Народният съд. Някъде в България" на Васил Т. Василев е книга за непосилния кръст на властта
/ брой: 134
Бойка АСИОВА
Книгата на Васил Т. Василев* "Нищо измислено. Нищо случайно. Народният съд. Някъде в България" (изд. "Валентин Траянов") трябва да се почне отзад напред. Върху 50 страници са изписани източниците, ползвани от автора. Респектиращи по обем и разнообразие, внушаващи доверие. Архиви - централни и регионални, на държавата и различни институции, музейни сбирки от национални до селски и читалищни, сборници с дневници и мемоари, периодичен печат - от многогодишни издания до такива, просъществували с по няколко броя. Литература - историческа и правна. Авторът сам е записвал спомени на партизани, политзатворници, ятаци, полицаи, жандармеристи, охрана, свидетели - представители от двете страни на изследвания процес. Дълго, последователно, прецизно е изпипвал този труд. Не е оставил шанс на предубедените да омаловажат, подминат или отрекат фактите. Книгата издава съзнанието на автора за историческа отговорност.
Василев признава, че е избрал 3-ти състав на Плевенски съд, защото е благодатен за изследване на темата в пълнота.
Отвъд факта авторът търси явлението.
Това е същностният подход в работата над тази книга.
Актуална ли е темата на този труд? И защо?
Непознаването на фактите според Василев е причината за неразбиране смисъла на правния акт "Народен съд" в същността му. "Умни хора в държавата тогава много скоро съзнават, че трябва да се канализира отговорността за случилото се в "1941... 1942... 1943... 1944... 1945... Години на поредна кървава схватка между българи" - пише в книгата си авторът.
Сълзите на майките, скръбта по убитите, физическите страдания са еднакви по своята биохимия. Но вината на хората е различна. Тя е друга категория. И Василев разнищва тази категория.
Това е книга за властта. За изкушението в образа на властта. За роднинството с властта. Въпроси, остро актуални и днес. "Защо броят на "спасителите" в 9-а Плевенска жандармерийска дружина през късното лято на 1944 г. става все повече и повече? Осъзнали са мерзостта, несъгласни са с побоищата, наричани разследване? "Спасеният" Димитър Найденов, предаден на жандармеристите в село Ябланица, Тетевенско, отговаря само с две изречения: "Напоследък се държаха добре с мен. Питаха ме, когато дойде новата власт, какво ще правим с тях."
Четем за този случай на стр. 476, но за сродни пазарлъци можем да научим и от сутрешните ни вестници дори.
Това е книга-напомняне за непосилния кръст на властта. Едно предупреждение с днешна дата към всички ни колко опасна е лекомислената употреба на гражданското ни право да избираме кой да ни управлява. Да не забравяме никога, че лекомислието е опасно и с продължителна възвръщаемост на злините, произтичащи от него.
Още корицата внушава респект към достоверността и непреходността на проблема. Че нищо не е измислено и нищо не е случайно. Цитатите от военни комюникета или вестници в началото на всяка глава като контрапункт от световната сцена на събитията в Плевенска област илюстрират диалектическата взаимозависимост между световната история и случая някъде в България. Неотразимите със своето въздействие документални снимки придават особена неоспоримост на изследванията.
Книгата на Васил Т. Василев не ме изненада. Когато бяхме заедно в ДУМА, не беше трудно да открия в него непосилно висок мерник в работата му като журналист. Той имаше съзнание за личен принос за това, което върши. Не прехвърляше отговорността върху вестника. Не се затулваше зад широкия гръб на Стефан Продев, фигура с огромен политически и професионален авторитет. Не е високопарно да се каже, че всекидневната си работа вършеше тихо, ненатрапчиво и сериозно. Вестникът тогава беше хляб и вода за читателите и Васил участваше в удовлетворяването на тази потребност. В пълна мяра отговаряше на максимата, зададена от главния му редактор, че професионалният морал трябва да стои по-високо от партийния.
Според Васил правните термини нямат синоними. Той не пише, за да се чете леко и забавно. Той пише, за да доказва. Не обича съседните думи, а точните, и си дава сметка, че написаното остава.
Затова и книгата излъчва самочувствие на компетентния правник и хуманист и заявката: "Аз, долуподписаният, отговарям..."