Вярата се отнема, когато ти забулят хоризонта

Владимир Георгиев

Ние вярваме, че Жирардели е собственик на "Юлен". 

Вярваме, че банките работят много, щом тъй безделно печелят. 

Вярваме, че правителството се бори с корупцията, щом я създава: велико единоборство е това. И че държавните органи ще тръгнат срещу самовластието в държавата. 

Вярваме също, че вървим напред, защото обратно огледало на времето не е създадено, само е хубав спомен. Вярваме, че пенсионерите ще живеят по-добре с осемте (не бяха ли девет дори?) лева добавка към пенсията, защото искаме да е така. Вярваме, че няма безработица, въпреки че 80 на сто от хората с трудов договор живеят повече от скромно. У нас вярата е всичко. И надеждата покрай нея.

Какво е животът без вяра и без надежда?

Реалност. Това е. Това трябва да е животът, прекършен по този начин.

Защото нищо от това, в което вярваме, не е вярно. И не е реално. У нас се краде като за последно. Работодателите се хвалят с унижението, на което подлагат работещите. Профсъюзи не съществуват. Възрастните хора умират от изтощение, от недоимък и липса на лекарства. Охранената Здравна каса точи парите като бъчва без канелка. 

И нови болници се пръкват у нас - само в София са повече отколкото в цяла Холандия. А здравеопазване няма. Няма и справедливост - законът въстана срещу правото и го превърна в безплодна умозрителност. Това е характерно за автократичните държави, където самодържецът определя правата и създава законите. Правото няма нищо общо, то е измислено от хора с неравностойно, а всъщност с неравноправно положение. Крепостните вече нямат крепост, зад която да се скрият от бедността и стремглавата псевдоаристократична арогантност, която я създава.  

Но ние още вярваме.

Какво друго ни остава? Бог е близо, властта е все по-далеч. Цар нямаме, той дойде за 800 дни и си замина с имотите. Но царедворци - колкото щеш. Те сега се иначе наричат. Едни им викат депутати, други - комисионери или партийци, трети само ги наричат на майка и никак другояче. 

И не цените на горивата, не на хляба, не на бензина (този дафинов ореол на господстващата монополна публично-частна каста), не на окрадения асфалт, който управляващите не припознаха като своя евтаназия, ще отнемат вярата. Не. 

Вярата се отнема, само когато ти забулят хоризонта. И наденат надеждата в цървула на еднодневието. И така отнемат смисъла да се движиш в забатачения ход на чуждото ти време - онова изкривеното, замърсеното, присвоеното.

Отнетата вяра е последното, което си имал. И тази последна кражба парализира морала, прегражда задръжките на съвестта, възбужда гнева и помпи мускулите.

Ето това се случи. И се случва всеки ден.

Тежко и горко на тези, които усетят гнева на невярващите. Бих казал - Бог да им е на помощ. 

Но няма да го кажа.