Вяра, невежество или прозрения

Икони, мощи, парчета от Христовия кръст, призиви за паломничество. Цяло лято. Всичко това не се прави от вяра. Ортодоксалните богослови твърдят, че вярата няма потребност от доказателства. Но дори да приемем тази теза, учудващо е идолопоклонничеството, особено що се отнася до предмети или предполагаеми късчета от Христовото наследство.
През 1122 г. един френски свещеник и философ  - Пиер Абелар, за пръв път поставя идеята "трябва да разбера, за да повярвам". Дотогава идеята е била "вярвам, за да разбера". Това е един от основните повратни моменти в разбирането на християнството и на религията изобщо. Има голяма разлика между вяра и религия. Религията е конкретизирана, вярата е, че в един прекрасен ден някъде ще срещнеш някого в отвъдния свят. Тя не е свързана с това, че, като върви св. Илия по облаците, небето гърми, трещи и има светкавици.
Има един разказ на Йордан Йовков, който се казва "Другоселец". Там в селската кръчма един непрекъснато не си плащал сметките, като показвал перце от кръста на Исус, защото бил хаджия, ходил бил в Ерусалим. Тази идея за чудотворното въздействие не е от вчера и няма да свърши утре.  Малцина могат да повярват, че Мохамед се е издигнал на кон от Аллаха или че ортодоксалните евреи слагат тези масури на главите си, за да може по-лесно Господ да ги издърпа за тях от небето. Във всяка религия дълбоко присъстват философията и суеверието, мъдростта и наивитетът. Но това не се отнася само до християнството и до религията изобщо. Нима преди 30-ина години момичетата не изпадаха в истерия, ако откъснат чорап от "Бийтълс" или дръпнат фланелката на Елвис Пресли? Хората са склонни към такива фетиширани съприкосновения по простата причина, че когато работи разумът, доказателствата изчезват. Но конкретно в нашия случай колкото по-безпомощно става едно общество, колкото повече то се намира в идейна безпътица и в битов упадък, толкова повече нарастват тези мании за чудотворства, за пророци.
Нека да не забравяме, че при дълбоката криза, в която се ражда християнството, е имало стотици пророци, които са се представяли за Исус Христос. Но само той е привлякъл хората и тази религия тръгва и стига дори до Нова Зеландия и Австралия. Тук има една поразителна смесица от базата на  разума и разум, базиран върху суеверие. Днес тази смесица се засилва, защото като че ли малцина от хората знаят за историческата същност на религиите и особено на християнството. Прказките за гласа на "ангел небесен от облака" са много странни, при положение че ние сме скептични към пилота, който кара самолета, скептични сме към хирурга, който утре ще ни оперира. "Ангелските гласове" в началото на ХХI век са в крещящо противоречие и несравними с технологическия напредък на цялото човечество.
От всички тези неща българинът не става по-вярващ. За да си вярващ, трябва да има две основания - или да си много прост, или да си много умен. Но и невярващият също е мотивиран. Историческият атеизъм на българите по-скоро е основан на невежество, отколкото на някакви прозрения, както е при истинските атеисти. Защото истински атеист е бил, да кажем, Аристотел, който не е вярвал в Исус Христос, защото него не го е имало. Можем да се замислим - нима всичките велики философи, преди да се появи Христос, са били наивни, защото са вярвали, да речем, в Зевс? Не, разбира се. Атеизъм не означава лична вяра, а лична конкретна вяра, въплътена в конкретна теория и конкретна личност. 
Затова в училище трябва да се засилят исторческите аспекти в изучаването на религията. Всичко задължително свързано с идеи и идеология не би трябвало да бъде представено като отделна дисциплина в училище. Историята на християнството може прекрасно да бъде вплетена в гражданската история и на България, и на Европа, и на света. И тогава, когато говорим примерно за религиозната Реформация, за селската война в Германия, за пуританската революция на англичаните или за протестантска Америка, тогава можем да осмислим този религиозен материал в гражданската, битовата история на цивилизования свят. А не да се изважда историята на християнството или на другите религии вън от контекста на общественото развитие и да се представя като някакъв оазис, вън от който е пустиня. Така навремето историята на БКП се преподаваше вън от гражданската и затова будеше толкова ирония.
Вероятно няма скоро да спрат споровете за религията в училище. Знам само едно - че доста хора са се запътили твърде делово, с готови учебници дори, към училището. Учебникарската издателска практика е и бизнес. Няма защо да крием, че има и хора, които вече са си приготвили учебниците, тиражите и хонорарите. И това няма нищо общо нито с религията, нито с вярата.