Втората граната (по действителен случай)

О.з. полк. Пирин Хр. Вачев,
с. Чирен, Врачанско

В мразовитото утро на 16 март 1945 г. след кратка артилерийска подготовка 57-ми Беломорски пехотен полк започна втората атака на село Драва Попконя. Полегнало върху замръзналото поле, обвито в мъгла, селото изглеждаше съвсем близо, сякаш с ръка можеш да го докоснеш. В него се спотайваха немците. Нашите войници се движеха във верига и също мълчаха.
Изведнъж тишината се наруши от картечна стрелба. Селото оживя - закуткудякаха кокошки, завиха кучета, засвистяха куршуми и мини от скритите в оврага минохвъргачи. Един от взводовете изостана. Бойците залегнаха, прилепвайки глави в изровената от снарядите замръзнала пръст. Отсреща немска картечница сееше смъртоносни откоси. Редник Иван Хр.Вачев-Табашки от с. Чирен, Врачанско, се надигна на лакти и обходи с поглед полуразрушените крайни къщи. Той пръв откри прозорчето, от което излитаха смъртоносните оловни оси. Командирът на взвода подпоручик Чурулийски от с. Вълкова Слатина (сега Д-р Йосифово, Монтанско) също гледаше нататък. Той свали бинокъла, подпря се на лакти, огледа залегналата войнишка верига, в която се появяваха сиви облачета дим, и викна:
- Юнаци, виждате, че и тази атака е пред провал, ще дадем още жертви! Кой ще пропълзи до къщата да унищожи картечницата?
- Аз, господин подпоручик! - сякаш това и чакаше редник Вачев-Табашки.
Бавно и спокойно той прехвърли манлихерата в лявата ръка, откачи една граната от поясния си ремък и прикривайки се зад купата сено, запълзя. Пълзеше бавно, оглеждаше се и се претъркулваше ту наляво, ту надясно. Фрицовете не го забелязаха. Стигна 15-20 крачки от къщата. Притисна се до замръзналата земя, отви капачката на гранатата, подпря се на левия лакът, замахна... взрив!
Не улучи прозорчето. Немецът се сепна и го забеляза. Около боеца заваля дъжд от куршуми, земята закипя. Той бързо се претъркулна десетина пъти надясно. Посегна за втората граната. В този миг нещо страшно засвистя над главата му. Минута-две не можа да разбере какво става.
Опомни се. На 5-6 крачки от него избухна мина. Беше слушал от ранени, че първите минути не чувстваш болка - затова се размърда, за да провери дали крайниците и кръста му са здрави. Левия пеш на шинела му беше разкъсан. Всичко се люлееше пред очите му. Тялото му сякаш беше приковано за вкочанясалия чернозем. Почувства силна жажда. Мислите му се разкъсваха. Най-напред го отведоха при чистия извор Божият мост, където мина детството му, после чуваше гласа на взводния командир: "Взвода... атака... жертви..." Картечницата отново забълва смъртоносен огън. Куршумите засвистяха в залегналата войнишка верига. Тогава боецът прехапа устни така, че от тях потече кръв. Откачи втората граната, изправи се на колене, изпъна се като пружина - сега не може да не улучи целта! Гранатата полетя и влезе в прозорчето.
Като в сън чу "ура-а-а". Немската картечница замлъкна. Взводът продължи атаката...
Боецът се завърна от фронта с тежко заболяване. Медицината му върна здравето. И фронтовакът Ваньо - така му казваха всички, отново е на фронта. Но сега като орач, домакин, бригадир в колективното селско стопанство. Така цели 50 години. Разрухата, грабежът и предателството след 1989 г. го сломиха физически, но не и духом. Натисна го тежка болест. Няколко месеца най-малкият му брат, преждевременно пенсиониран от "демократите" офицер, бдеше денонощно до леглото му. В едно ранно и мразовито утро фронтовакът стисна ръцете на брат си, пое дълбоко въздух и промълви:
- Немците победихме, но български изедници рушат, грабят държавата и ни обезкървяват... - и издъхна.
Беше утрото на 16 март 2000 г. Датата и часът, в които преди 55 години хвърли в немската амбразура втората граната и взводът продължи атаката.