Всеобщата скръб

По предложение на двама президенти 1 февруари - датата на разстреляните регенти, министри и депутати, е обявен от правителството за ден на националната памет към жертвите на комунизма. Така обявяваме за мъченици само едните жертви от стогодишна политическа драма.
Откога историята е подвластна на правителствено правосъдие? Една разбираема, но ограничена, скръб придобива държавна регламентация като всеобща. Едностранчивото възпроизвеждане на вътрешен и продължителен конфликт е подложен на оценка по селективния принцип на текуща конюнктурна. Откога съществуват разрушителни конфликти у нас и откога безсмислено падат толкова значими българи? Само след септември 1944 г. ли?
Един хърватски журналист написа книга с показателното название "Кървава България" за годините след края на Първата световна война. Тогава се търсеха виновници за "престъпното безумие" не с цивилизованите методи на едно стреснало се от провалите общество, а с убийства и атентати, които не бяха патент само на една партийна сила. Малко са спокойните граждански времена у нас след 1918 г. Губехме съюзници, не само защото се превръщахме в държавата инвалид на Балканите. Бяхме непривлекателни за света поради хоризонталната омраза и подбраната истина, доминираща над всичко друго. Именно тя, а не външните ни врагове, парализираше нашите способности за мирен реваншизъм. Няма да напомняме всичко онова, което се случи далеч преди комунизма. Именно защото не търсим контра аргументация и преднамерена селекция. А как върви по-нататък?
По време на Втората световна война България се намира в договорни отношения с Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония), независимо от оправданията, че това обвързване е принудително. По зависимостите на това съюзническо предпочитание тя е в състояние на война с девет държави - Великобритания, САЩ, Югославия, Гърция, Чехословакия, Индия, Австралия, Нова Зеландия и Южноафриканския съюз. Косвено в такова състояние тя се намираше и спрямо страни като островите Фиджи и Ямайка. Би изглеждало комично, ако не бяха бомбите... Дипломатическите отношения с много други неутрални страни бяха демонстративно прекъснати. На 6 септември 1944 г. правителството на Константин Муравиев обяви война сега пък на Германия, след като предишния ден Съветският съюз декларира война на България. На 22 октомври българското правителство подписва съглашение за примирие със СССР, Англия и САЩ. Тя започва да възстановява дипломатическите си отношения с Франция, Италия, Югославия, Полша, Чехословакия и Албания. При такова положение най-важната задача на прокомунистическата власт у нас бе преодоляване на разностранната изолация, в която се намираше държавата, за да се избегнат катастрофите от предишни войни, които още гнетяха българското общество. На Парижката мирна конференция през 1947 г. България бе обявена за трети път през века за агресор. Пак с контрибуции, но този път без териториални ампутации. Отново се търсеха виновници. Това беше рецидив, а не новост.
Влиянието и силата на признатия от останалите Велики сили съветски фактор в българското развитие обяснява общите черти на нейния следвоенен облик. Но имаше и специфични особености. Останалото е ясно. Наред с характера на общите репресии в Източна Европа, у нас се прилагаха нашенски похвати при тях, които не бяха непознати в политическата история на България. Традиционното битово приложение на политически репресии придоби нови измерения. Отново, а не за първи път, българи бяха противопоставени на българи. А съседите потриваха ръце. Защото това, ако не по мащаб, то поне като методика и последствия, не беше нещо ново. С оглед на последствията от войната ставаше дума само за степени на ескалация на вътрешното братоубийство.
Сега отново твърдим, че има само мъченици и само рицари. При това някои избират кои са те! А ни трябва всеобщо отрицание на всякакви, а не на подбрани престъпления, някои от които, като загубени войни, са непоправими. Но повече е важен онзи всеобщ поклон към всички загинали за убеждение жертви.
Кому е малко това? Ние не знаем дали мъртвите искат да бъдат помирявани. Но това ще е общозначимият им паметник. Когато обявим ден на помирение, тогава поне формално може да започне нещо. Почит към онези, на които обещаваме нищо грозно от миналото да не бъде възпроизвеждано днес. Иначе всички ще почитат "своите" с неистов поглед към съвременността. С подбрана история отклоняваме поглед от мизерния ни ден. Алтернативата е да вникнем в ползотворното благородство на нашето собствено помирение. Иначе вечно ще компенсираме нашата безпомощност за съзидание с хвърляне на костите по мъртви великани от съвременни пигмеи.