Всеки от нас е отговорен за достойното представяне на България пред света

Ивайло Иванов живее във Франция от десет години, но казва, че никога не е напускал България. Преди отпътуването му по на запад дълги години работи като режисьор и оператор на свободна практика. Снимал е почти всякакви телевизионни предавания с почти всички тогава съществуващи телевизии. Прави документални корпоративни филми, снима много концерти и различни събития. Две години провежда курсове по визуална антропология в Пловдивския университет "П. Хилендарски" за преподаватели и студенти, със студентите прави първата фотоизложба в университета със снимки по работените теми. На 9-годишна възраст е, когато родителите му купуват 8-милиметрова кинокамера. Тогава започва да снима, да проявява и монтира сам филмите си. Малко по-късно се записва и е най-активният в ямболския кино-фото клуб, който се ръководи от Никола Видев, "бай Кольо, както всички му казват". С него снима на 16 мм кинохрониките на Ямбол ("Питам се дали нещо е запазено от това богатство..."), световното първенство по ракетомоделизъм в Зимница и още много други. Паралелно с това играе народни танци (13 години), участва в много концерти и турнета в ГДР, Молдова и Украйна. Изкарва курс и получава диплома за ръководител на танцови състави и две години води група с деца. Завършва Техникум по механотехника, а по-късно ВНВУ "В. Левски" във Велико Търново. "Там, благодарение на единствения ми познат истински политически офицер, капитан Хаджиев, имах фотолаборатория, спомня си Ивайло. Казвам "истински", защото той подпомагаше и развиваше реално културната дейност с батальона, в който бях. Заснех 365 делегации (тогава беше времето на делегациите), нощем проявявах снимки и монтирах филми, а денем бях на занятия с колегите ми. Той, капитан Хаджиев, организира първия зимен Поход по последните стъпки на Левски - от Войнягово до Къкрина. Преминаването на Беклемето по стария римски път, там, където можеше да се види, при минус 17 градуса, дълбок сняг и силен вятър, си беше незабравимо изживяване. Аз бях доволен, че камерата ми не отказа да работи. Пристигнахме в Къкрина на 18 февруари. С филма от това събитие спечелих втора награда на национален фестивал, пред филма на екипа от Военната киностудия, изпратен специално за заснемането на филм за събитието. (За съжаление този мой филм беше откраднат доста години след това заедно с прожекционния ми апарат.) Тогава направих първата фотоизложба във военното училище. По-късно завърших операторско майсторство в частно училище и две специализации. Едната е "Кино и телевизионна режисура", другата - "Патентно право". Тогава създадох и първото си изобретение - "Антиблокираща спирачка(ABS) за велосипед". По-късно защитих още три патента. Така, работейки по различни проекти, стигнах до проекта за часовниците." От началото му до момента на издаването на книгата "Часовниковите кули в България и сградите с часовници в началото на ХХт век" изминават 15 години, Ивайло заснема стотици ленти, а пропътуваните от него километри са повече от обиколката на Земята. Срещите с хиляди хора, събирането на информация или пък липсата й му помагат за това. Търсенето на издател не е никак лесна задача. Появяването на "Бико България" му отваря вратата. С излизането на книгата Ивайло не приключва работата си по проекта. Тя е само един етап. Следващият е правенето на документален филм по  темата. С това обаче проектът отново не се изчерпва...

- Господин Иванов, всъщност как възникна идеята за книгата с часовниковите кули?
- Часовниковите кули са символ на времето в пряк и в преносен смисъл. В прекия смисъл те отчитат часовете и минутите, за да могат хората да устройват дейностите си според тях. В преносния - показват какви хора живеят под стрелките им. Ако работят добре, значи се грижат за тях. Поддържат, сверяват и ги ремонтират, когато е необходимо. Ако те обаче не работят, разбираме, че това населено място е управлявано от хора, които търсят причини, а не начини. Причини да не го направят, а не начини да решат проблема. Затова и там, където хората са се справяли през годините с всички проблеми, аз дълбоко ги уважавам. Това са мъничките частици, създаващи историята по-късно. Тези неща възпитават. Бъдещата история се пише днес и всички ние сме отговорни за това. Представете си например един часовник, който е ремонтиран по времето на еди-кой си кмет. След време неговите внуци ще кажат с гордост: "Нашият дядо направи това!" Не говоря за хората, които бързат да се "оправят", докато заемат съответния пост.
- Защо точно часовниковите кули решихте да опишете, заснемете и систематизирате?
- Реших да събера всички часовникови кули в една книга, защото такава до този момент нямаше. Съществуваха отделни статии в различни вестници. В специализирани книги бяха разгледани някои кули, но по-скоро от гледна точка на тяхната архитектура. Аз исках да науча повече за самите механизми и за техните създатели. Как са били закупени. И ми беше интересно да знам какво е състоянието им "сега", в началото на XXI век.
- В създаването на тази книга е вложен 15-годишен труд. Подредили сте обектите по азбучен ред, но сигурно сте ги заснемали по различно време. Помните ли от коя кула започна всичко?
- Всъщност аз подредих обектите по азбучен ред, но не ги снимах така. Казвам "обектите", защото книгата съдържа почти 100% от всички съществуващи часовници в България в началото на XXI век. Това са кули, сгради и камбанарии с часовници, както и слънчевите часовници. Разбира се, че пътуванията ми не бяха по този ред. Изминатите километри ги броих до 45 000, но после спрях. Тази цифра не е никак малка за страна като България. Първата кула, която заснех, беше тази в Златица. Сам финансирах пътуванията си, фотоматериалите, обработката и копирането. Да не забравяме, че по това време цифровите апарати бяха с по 1,5 мегапиксела. Маршрутите си определях по региони, но често, или по-скоро винаги, правех промени. За да си спестя километри, налагаше ми се да преминавам по черни пътища през нивите. Веднъж даже на покрива на колата ми имаше няколко сантиметра кал и момчето на автомивката остана много озадачено. От никого не съм получил и стотинка.
- Чували ли сте всичките часовници да бият - как звучат, сигурно са много различни "гласовете" им?
- Всеки механизъм си има своя "глас". И те са много различни. Тракането на механизмите не е както тиктакането на ръчните часовници. То е спокойно, отмерено, като възрастен човек, който не прибързва и прави нещо с малко движения, но точно.
- Разказвате и за хората, които днес поддържат столетните механизми - много от тях сигурно са уникални. Какви са тези хора? Защо го правят?
- Това са обикновени хора, като вас и мен, но много отговорни и силно пристрастени към съответния механизъм. Те скромно вършат своята работа в полза на населеното място години наред, без да са в полезрението на медиите и без да търсят парични или някакви други облаги. За мен това са хора, които заслужават да им сваляме шапка, когато ги срещнем на улицата.
- Гордеят ли се местните жители с тези красиви забележителности, свидетели на времето, в своите градове? Споменавате за няколко премахнати часовника, защото пречели...
- В повечето случаи хората, разбира се, се гордеят със своите часовници. Имах възможността да разговарям с хиляди хора. Не преувеличавам, защото за всеки обект трябваше да говоря с по няколко човека минимум. Дори и в случаите, когато не успявах да науча нищо за съответния механизъм. Рядко има такива, които недоволстват от тяхното съществуване. Ако биенето на камбаната през нощта ги смущава, това лесно може да се реши, без да се спира или премахва механизмът. Никак не харесвам решението на димитровградската управа да махне часовника, защото пречел на гражданите. Може би някой от новите управници ще се събуди и градът отново ще има свой часовник!? В Троян е поставен часовник на къщата на Стоян Хитров, стар часовникар, който вече, за съжаление, не е между нас. Той искал неговият часовник да изпълнява различни мелодии на четвърт, на половин и на кръгъл час. Живеещите наоколо хора отначало били много учудени откъде идва този звук. Часовникарят взел решение часовникът да остане по-дискретен и премахнал мелодиите.
- Приличат ли си специално строените за часовникови кули сгради? Откъде е взет образецът?
- Кулите си приличат, защото трябва да отговарят на техническите изисквания за работата на самия механизъм. Трябва да са високи, за да има достатъчна височина да се развиват въжетата с топузите, които задвижват механизмите, тези за отмерване на времето и тези за биенето на камбаната (ако има такава). В някои случаи кулата е по-ниска от нужното, затова дъното й слиза един-два метра под видимата й основа, както са градени много черкви по време на турското робство.
- Пътували сте по света, виждали сте много такива кули - имаме ли обекти, които могат да съперничат на посестримите си в други страни?
- Е, бих искал да имам повече възможност да пътувам по света, да видя най-различни кули и да науча повече за тях. Аз отдавна не гледам кулите и часовниците като обикновен турист. Една кула не е нужно да бъде голяма, за да е хубава. Гордея се с нашите кули! Те са част от историята ни.
- Кои са най-знатните майстори на кулни часовници? Успяхте ли са разберете каква е голямата тънкост при направата им, тайната на майстора, както се казва?
- Илия Ковачев от Габрово, Тотю Ранков от София, Димитър Тодоров от Карнобат. За съжаление, сега само бай Димитър е между нас и продължава да изработва часовници. "Голямата тънкост" е да не мисли колко ще спечели, а как и колко дълго ще работи неговият часовник. Той си оставя името за идните поколения. За мен това е голямата тайна. Майсторът трябва да е отдаден на работата си. Останалото е "малко" механика и "златни" ръце.
- Първата голяма вълна за строителство на часовникови кули у нас е през ХVтт век. Оттогава са построени над 50 часовникови кули и часовници върху повече от 180 сгради. Но днес тази традиция продължава ли, какви са новите градски часовници?
- Хубавото е, че и сега се строят часовникови кули, нищо, че можем да имаме всякаква информация само с две-три докосвания на екрана на мобилните си телефони. Искам да кажа още веднъж: Часовниковата кула е символ. Тя може да бъде построена и в най-малкото село, и в най-големия град. Една часовникова кула в "стар стил" в София, в градинката срещу Царския дворец, би била точно на мястото си, с възможност за разглеждане на механизма от туристите. Билети? На касата на Етнографския музей.
- Да излезем от книгата... Играли сте народни танци, а след това сте обучавали деца. Какво дава на малките като познание и възпитание заниманието с народни танци, с фолклор изобщо?
- Вие сами го казвате - дава познание. Познание за идентичност. Във времето на глобализацията, когато можем да слушаме всякаква музика, да носим всякакви дрехи, да научаваме за обичаите на другите, това е много, много важно, но не е достатъчно. Сега живея в страна с богата история, която почти е загубила това, с което ние сме многократно по-богати - традициите, фолклора. Тук традициите са се превърнали в търговски трик за увеличаване на продажбите, без те да имат нещо общо с истинските обичаи. Сега тази страна полага много усилия за възстановяването на загубеното. Ние просто трябва да продължим ревностно да пазим нашето богатство. И да го развиваме. Но не с чалга. Когато бях ученик, танцувахме в младежките домове, читалищата и т.н. Но фолклорът не е само танци и пеене. Това са също и занаятите. Създаването на качествени продукти такива, каквито са ги правели старите майстори, би било чудесно за имиджа на България пред света. И сега ги има, но има и такива, предлагащи продукти с ниско качество, само заради "келепира". Всеки от нас е отговорен за достойното ни представяне пред света.
- Като оператор, фотограф, човек с набито око за гледки и детайли, как смятате - какво трябва да се направи, за да представяме по-успешно и интригуващо стойностните притежания на страната ни - природата, историческото ни минало чрез археологията, етнографията, възрожденските градчета и махали, занаятите, зимните и летните курорти, и т.н.? И защо нещо все не ни се получава с "рекламирането" на тази толкова красива България?
- Има двама виновници за това. Първият по азбучен ред е държавата. Тя няма ясна стратегия и не знае как се прави това. Не ми се иска да влизам в подробности, че ще трябва да говорим часове... Вторият по списъка е народът. Имиджът на България зависи от всеки от нас, от нашата отговорност и разбиране на проблема. Един чуждестранен турист иска и заслужава да бъде превозен с такси, а не извозен; Когато влезе да хапне в ресторант, салатата му да не бъде събрана от чиниите на предишни клиенти; Когато търси да купи подаръци, те да са истински, качествени, а не "туристически", както ги наричат тук, и т.н., и т.н. Със сигурност ще има много хора, които ще си помислят: "Тоя ли ще ми каже как се прави туризъм, бе?" Но пък аз брах и бера срам от поведението на бай ви Ганя тук, във Франция, и в България... Та имам право на скромно мнение. При всички случаи обаче медиите са много важни. И нивото на самите пишещи. Още един дълъг разговор...
- Като българин, изпитвали ли сте в определена ситуация или среда неудобство да кажете откъде произхождате?
- Винаги съм казвал, че съм българин и затова в някои случаи съм сърбал попарата, надробена от други.
- Какво не бихте могли да направите в България, което успявате да направите във Франция? Защо е така според вас?
- За да се видят нещата как стоят отвътре, понякога е добре да се погледнат отвън.
Часовниковата кула в Хасково е построена през 1985 г. в чест на 1000-годишнината от основаването на града

Слънчев часовник в Евксиноград, подарен на цар Фердинанд от кралица Виктория в знак на благодарност за спасяването по време на буря на четирима британски моряци във варненския залив

Слънчев часовник на зида на частна къща на бул. "Руски" в Пловдив
Снимки Личен архив