Всеки ден се питам защо още съм тук

ДАРИНА ЧАКЪРОВА от шестгодишна възраст свири на пиано и пее във вокални състави и хорове. Родена е през 1986 г. в Пловдив. Завършила е пиано в НУМТИ "Добрин Петков" в родния си град. След което учи хорово дирижиране в НМА "Проф. Панчо Владигеров", става магистър и в момента се подготвя за докторантура по същата специалност. Като хористка е участвала в редица международни фестивали и конкурси, а от 2007 г. е единственият български представител в Световния младежки хор. През 2008 г. взима участие в Първия международен форум "Voice, youth and arts management" Каен, Франция. През септември 2008-а е избрана за представител на България в Регионалния младежки комитет на "Еуропа кантат" и представител на Източна Европа в Европейския младежки съвет на същата организация. Одобрена е от Международна програма по обмен, чрез която участва в организирането на XVII фестивал "Еуропа кантат" (2009), Холандия. Осъществила е много записи и концертни турнета в чужбина. Преподава в МОНТФИЗ.

- Дарина, с какво ви завладя хоровото дирижиране?
- От 6-годишна пея в хорове, когато бях в първи клас, постъпих в музикална паралелка. Учителката ми по пиано ме насочи към хор "Детска китка" в Пловдив, който, смея да твърдя, е най-изявеният пловдивски състав. Пеенето е много важно, то е неразделна част от обучението на всеки музикант. Постепенно се превърна в моя голяма любов, а ходенето на хор като малка беше истински празник за мен. По-късно хоровото изкуство стана моя цел. Изключително съм благодарна на диригентката на хор "Детска китка" проф. Златина Делирадева, която видя в мен потенциал и ми даваше максимално отговорности, за да мога от личния си опит да науча повече за хора. Другата причина, за да се занимавам с тази специалност, е интересът ми към психологията. В този тип взаимоотношения - диригент и хор, до голяма степен целите и идеите се предават по ирационален начин, не само с думи можеш да внушиш нещо и трябва да го правиш, а се налага и по телепатичен начин да внушаваш на певците какво и как искаш да стане, трябва да ги предразполагаш, да ги накараш да ти повярват. Това до голяма степен е психология. Диригентът е този, който трябва да постави изпълнителите в среда, която е подходяща за правене на музика. Диригентът е този, който трябва да овладее процесите и да събере целия състав, заедно да направят това, което им е обща цел.
- Вие всъщност пеете и дирижирате...
- Да, аз вече съм диригентка на практика. Сега основно пея, което ми доставя изключително удоволствие, но и дирижирам. Хормайстор съм в Софийския камерен хор "Васил Арнаудов" с главен диригент проф. Теодора Павлович, която ми беше преподавателка в академията. Хормайстор съм във "Вълшебният стрелец" към Съюза на ловците и риболовците в България. Преподавам във вокални школи МОНТФИЗ, където съм педагог в най-общия смисъл на думата.
- Как виждате своята реализация в България? Какъв е пътят за един млад човек, който иска да остане и да се развива в родината си?
- Доста труден въпрос. Пътят е затворен, за съжаление реална възможност за работа, която да осигурява нормално съществуване, не бих казала, че има в страната в момента. У нас певците и хоровите диригенти са ентусиасти, които работят евентуално да получат "Благодаря". Софийският камерен хор е наистина един от най-добрите, ако не и най-добрият хоров състав у нас, който обаче оцелява благодарение на ентусиазма на жените, които пеят там. От страна на държавата субсидия не може да се очаква, да не говорим за заплати на диригенти и хормайстори. За повечето неща аз работя безплатно, затова съм се насочила към други сфери, за да мога да получа материалната си реализация, която ми е необходима, за да живея. Работя като асистент в една агенция за подбор на персонал, откъдето получавам основните си доходи. Професионалната ми реализация е нещо като хоби, тъй като правя много неща в областта на музиката, но те не са свързани със заплащане.  
- Но така докога може да се издържи?! Мисля си, че човек да продължава по същия начин трябва много да обича музиката или това, което прави...
- Цял живот, сигурна съм! Това, което успях да открия за себе си благодарение на Световния младежки хор, от който бях част през 2007 г. и 2008 г., е, че ми е изключително интересен арт ивентмениджмънтът, който у нас все още набира сили. Станах част и от организационния комитет на 17-ото издание на "Еуропа кантат", който е най-големият хоров фестивал, и в момента членувам в музикалната му комисия. Това е нещо добро като перспектива. Надявам се този тип ивентмениджмънт да получи почва и възможност за развитие и у нас. Искам някой ден да мога да се занимавам активно с него, но засега е само мечта.  
- Ако имате възможност, бихте ли заминали за чужбина?
- Това е дилема, която почти всеки ден ми изниква в съзнанието. Имала съм много възможности да замина и да остана да живея и да работя някъде в Европа, почти всеки път, когато излизам, получавам предложение. Но в известен смисъл виждам мисия тук, в България, която ми се иска да изпълня. Имам какво още да взема, какво още да придобия като знания и умения. Обградила съм се с невероятни хора и професионалисти, с които се радвам, че работя всеки ден. Сред тях са проф. Теодора Павлович, изключително съм благодарна на преподавателката ми по пиано - проф. Правда Горанова, която за мен издигна музиката на друго равнище; хората от вокален ансамбъл "Октавойс" - 8 млади музиканти от академията, работата ни заедно е може би най-смисленото нещо, което ми се е случвало в България, откакто се занимавам с музика. Може би това са основните неща, които ме задържат. Заредила съм се със страшно много търпение и със сигурност нямаше да съм толкова търпелив човек, ако не живеех в България. Тук трудностите са много и всекидневно се сблъскваме с всевъзможни проблеми.           
- Имат ли младите бъдеще у нас? Какво трябва да се направи, за да излезем от безизходицата според вас? 
- Определено се изискват много търпение, упоритост, някакво специфично качество, което трябва да притежава човек, за да реши да остане в България. На моменти чувствам, че се самоизмъчвам, стоейки тук, защото съм видяла колко по-лесно се случват нещата навън. В Европа и в света отношението към културата, към ценностите и морала са изнесени на друго равнище! Там се получават нещата, без да е необходимо да влагаш много енергия или старание, защото има среда и условия за работа. От друга страна пък, историята е показала, че тъкмо в тежки времена ставаме свидетели на грандиозни културни промени. Един човек, когато е истински творец, той твори независимо от обкръжаващата го среда. Такъв е и нашият случай. Ние продължаваме да работим и не мисля, че това, което правим сега като продукт, е по-нискокачествено от това, което преди се е продуцирало и представяло на публиката. 
Не знам какво е необходимо, за да останеш в България, може би някаква вътрешна увереност и потребност да си тук. Какво да се промени в страната? Смятам, че има как да се наложи младите хора и техните възгледи да се ценят малко повече от възрастните. Уважавам това, което са изградили предишните поколения творци, но музиката е жива и трябва непрекъснато да се актуализира. Процесите в музиката се капсуловат! Докато се живее със задръжки и предразсъдъци по отношение на младите, които, виждате ли, ако поемат инициативата, ще провалят всичко, няма как да се повдигне духът. Не може един народ да бъде постоянно негативно настроен и да очаква нещата да потръгнат. Необходима ни е малко повече позитивна настройка към живота. Ние виждаме само лошото, изтъкваме отрицателното, обичаме да критикуваме. Такава ни е народопсихологията. А в чужбина е обратното, там приоритет е позитивното, което е въпрос на нагласа.
- Къде хоровото изкуство се популяризира като жанр и в кои страни се подкрепя от държавата?
- Почти навсякъде. Знам, че в Сърбия е тежко положението. Но в Холандия, Швеция хоровата традиция е много силно развита. Там няма дом, в който поне един член на семейството да не пее в хор. В Белгия, Германия, Италия, Франция също има много хорове. И България е хорова страна... В чужбина, за разлика оттук, до голяма степен хоровите състави разчитат на държавни субсидии.