Времето на политическите парвенюта

Политическият поврат в края на 80-те години на ХХ век преобърна социално-икономическото и политическото развитие на страната, разруши нейните основи и постави на непоносими изпитания огромната част от населението. Това бе истинска контрареволюция, която реставрира отхвърлената преди 45 години система. Против всяка логика обаче събитията породиха надежди и илюзии за по-добър живот и повече справедливост у тези, които трябваше да понесат политическите изпитания и отговорности - членовете на БКП. И които трябваше да знаят, защото преди това подробно и убедително обясняваха на обществото, какво се крие зад понятия като "пазарна икономика", "европейски ценности", "евроатлантическа интеграция" и "демокрация". Не само от страх, че ще бъдат преследвани и наказвани, а преди всичко с истинската надежда, че най-сетне в т. нар. пазарна икономика и в "демокрацията" ще се осъществят идеалите, за които са работили и са се борили, те се включиха в "строителството на новия живот". Или и те да станат капиталисти, за да успеят в новия живот.

Най-неочаквано за самата БСП в края на 1994 г. тя убедително печели парламентарните избори и съставя правителство, оглавено от председателя й Жан Виденов, което започва да управлява през следващите две години. Това е най-критичният период от нейната история, от който нататък тя навлиза в ново състояние. Акад. Илчо Димитров (1931-2002) е министър на образованието и технологиите. Две години почти всеки ден той записва в дневника си случващото се в правителството, партията и държавата. Свидетелствата му са, разбира се, субективни, но именно тяхната субективност ги прави ценни и изключително важни за реконструкцията на времето и извличането на поуки от него.
Илчо Димитров е от "старите" в партията, от тези, които тогава наричаха "номенклатура". При това висша - бил е ректор на СУ "Св. Климент Охридски", министър на образованието и науката, зам.-председател на БАН. Той е човек умен, образован, организиран, почтен, дисциплиниран, разбран. Но е преди всичко учен-историк от най-висок ранг с интересни и оригинални идеи за историческото ни развитие. В политически план, въпреки огромния си опит, е все пак човек наивен, заживял с новите политически митологии, готов да покаже, че новите социалисти не са като другите "демократи"; че са наистина демократични, толерантни и затова не политизират там, където не бива да се политизира. Но тази именно негова наивност като политик и държавник болезнено усеща, забелязва и осмисля настъпилото вече време на политическите парвенюта в държавата, но преди всичко в БСП. Това е през втората половина на 90-те години на ХХ век.
Аз наричам това време "време на политическите парвенюта" не защото точно тогава в БСП и изобщо в политиката навлязоха много нови и предимно млади хора, които преди това не са имали нищо общо с работите на публичната администрация, не познаваха държавата, не притежаваха управленски умения и организационен опит. Те просто използваха създалото се положение и вакуума в актива на левицата, за да се покажат и предложат себе си за нови отговорности. За една нощ повечето от тях от напълно неизвестни се превърнаха в лидери, политици с високо положение, народни представители, функционери на държавното управление. По-старите, онези, които упорито наричаха "номенклатура", бяха предпазливи и отговорни, докато парвенютата бяха лишени от задръжки и жадуваха да се осъществят на новите си места.
Парвенюто е особен обществен тип на току-що влязъл в среда, която му е неприсъща, ала в която много му се иска да бъде; защото смята, че там е по-хубаво, по-престижно и охолно. Когато тази среда е вече амортизирана и изпълнена с хора, които са вече демотивирани по различни причини и които нямат енергия да изпълняват най-важните си функции, се отваря поле за "пришълци" с воля и стремеж към власт. Тази власт те са я виждали отстрани и отдалеч и им се е струвала лесна за упражняване. И веднъж докопали се до нея, бързат да й придадат собствения си облик и я подчинят на представите, които са имали за нея. Техният волунтаризъм поставя на изпитание социалната система, разклаща я силно и започва да я разрушава.
Аз не твърдя, че правителството на Жан Виденов полага въпросното начало. То само го обозначава и му придава начален тласък. Или по-точно ускорява процеса и го прави необратим. Самото начало е в предходните пет-шест години, когато БСП се ръководи от хора идейно неопределени и неподготвени, неустойчиви, разколебани и слаби. Обществената суматоха създава допълнително напрежение. Ръководството на БСП просто не знае какво да прави, накъде да води членския състав, какви цели да му постави, с какво да го мотивира и как да прикрие своята управленска немощ. От една страна, то подстрекава към реванш и възмездие спрямо тоталитарното минало, а от друга, се мъчи да намери някакво оправдание пред съпартийците си за радикалните икономически изменения, които не е в състояние да възпре. То е подложено на огромен външен натиск, паникьосано е и единствената му грижа е да покаже, че ръководи и спасява от пълна разруха. От друга страна обаче, то е обсебено от нови хора, повечето от тях млади и енергични. Една част от тях са неосъществени функционери от комсомола без достатъчно способности и интелигентност. Друга част са просто подети от политическата вихрушка и са "кацнали" на върха на партията, за да се любуват на личния си успех.
Правителството на Жан Виденов, цялата му дейност и неизбежният му провал е "образ и подобие" на въпросната парвенющина в БСП и изобщо в политическия живот. Политическата парвенющина е истински политически тумор; тя паразитира подобно тумор, произвежда политически токсини и разрушава плътта и душата на партията и държавата. Този политически тумор бе наричан ту пазарна икономика, ту социалдемократизиране на БСП, ту евроатлантическа интеграция, ту демокрация. И какво ли не още.
Илчо Димитров наблюдава всичко това, а и сам участва в него. Пред очите му неговите приятели, близки, колеги, познати все повече губят представа за реалните процеси и търсят начини или да се включат в тях, за да заемат по-изгодни места, или да намалят въздействието им върху себе си. И с болка и ужас вижда как държавата се парализира, а БСП запада и губи все повече и повече съзнание какво представлява властта и как трябва да се упражнява и пази. Парвенюто има амбиции, но не и реална политическа воля за власт, защото сам не познава истински властта, пренебрегва нейната тежест и отговорността, с която се носи. Затова и не вижда, и не предвижда последиците от грешките, които постоянно прави. Те за него са несъществени, не го тревожат, не го измъчват, а на всичко отгоре му изглеждат като огромни успехи. Но за съжаление са обективно неизбежни, защото са напълно присъщи за състоянието на обществото и политическата система. Те именно крепят капитала и гарантират неговото всесилие и абсолютно политическо господство. За което той охотно ги поощрява и хвали.
В дневника на Илчо Димитров проличава как БСП просто не умее да води политическите борби срещу новопоявилите се нейни противници, опоненти и дори врагове. За съжаление, тя и днес не е усвоила това умение. Тя не успя да разбере, че в "пазарната икономика" политиката е борба за власт. Да си опозиция, дори и единствена, дори и "конструктивна", означава, че си изгубил борбата. Но борбата за власт не означава борба за служби и изгоди, а за възможност да подобриш участта на хората.
За мене бе много интересно да чета у Илчо Димитров свидетелствата му за конкретната работа на правителството на Жан Виденов. Колкото и внимателен и деликатен да е, авторът няма как постоянно да се сдържа и да не пише истината. Виждаме каква дилетантщина е царяла през тези две години. Дилетантщината е завладяла напълно и правителствата след Виденов. Тя се изразява в неумението да се подготвят внасяните за обсъждане материали, дискусии по подробностите, а не по същество, лошо формулиране на решения, неумението да се подхожда глобално и мащабно към обсъжданите проблеми и изобщо към проблемите на вътрешната и външната държавна политика, да се отделя същественото от второстепенното, в непознаване на държавата и живота в нея. Правителствата, а и политическата власт като цяло, са безпомощни в условия на криза или на някакъв остър сблъсък и природно бедствие. Тогава проличава какво се е случило в държавата ни след 1989 година. Затова и заседанията са дълги, превърнати са на говорилня и без особен резултат.
Фрапираща е безпомощността на тогавашната власт (а изобщо на властта, когато БСП управлява) срещу инсинуациите и домогванията на опозицията. Това е нейното най-слабо място. Тя бърза да прави компромиси и да изпълни желанията на опонента, без да премерва доколко те са основателни - а ако не са основателни, да отговори достатъчно твърдо и аргументирано срещу опитите да се дискредитира и отслабва властта. И да внимава с отстъпките, защото исканията на опонента веднага ескалират. Но това трябва да става така, че да не предизвиква общественото мнение и да го настройва срещу себе си.
Подчертавам: Илчо Димитров свидетелства отвътре за работата на правителството на Жан Виденов, но не бива да имаме никакви съмнения, че разказаната история е история на правителствата и на другите партии. Политическият механизъм е еднакъв за партийните субекти, а и успяващите да влязат във властта са хора с един и същ манталитет, похвати, поведение и начин на мислене. Така че Илчо Димитров ни е дал типологията на политическия живот от края на ХХ век, който за съжаление почти не се е променил. Различията са вероятно единствено в отделни подробности и в публичността, която партиите им придават.
Спирам се на тези аспекти в дневника на Илчо Димитров. Но в него има изключително много факти, наблюдения, размишления, изводи и поуки, които трябва да бъдат видени и анализирани. Подобни свидетелства трябва задължително да се четат и изучават, да се анализират фактите и обясняват причините за грешките, за да не се повтарят.
И за да знаят сегашните политици и да помнят какво ще ги последва, ако не са разбрали уроците на големия ни учен...