Врачанските смъртни

Пирин Вачев

През април 1925 г. в софийската църква "Св. Неделя" е извършен атентат срещу цар Борис ІІІ, син на прогонения от България през 1918 г. омразен и коварен Кобург Фердинанд. Монархофашистката власт обвинява комунистите. Без съд и присъда са обесени, разстреляни и задушени стотици млади интелектуалци. Между тях е и Гео Милев. Други хиляди са подведени под съд, макар че повечето от тях до този момент не са стъпвали в София. Но такова е

фашисткото "правосъдие"

Във Враца военнополеви съд с председател майор Хлебаров по Дело 245, чл.2, ал.1 и чл.1, ал.16 от Закона за защита на държавата (ЗЗД) осъжда на "смърт чрез обесване", 500 000 лв. и 12 500 000 (дванадесет милиона и половина) граждански иск, 15 млади интелектуалци от окръга. Присъдата е обявена на 2 юли същата година. Под напора на световната, и особено на европейската прогресивна общественост, цар Борис ІІІ на 31 декември 1925 г. като "новогодишен поздрав" подписва резолюция, с която смъртните присъди са заменени с "доживотен строг тъмничен затвор". Осъдените на "доживотен строг тъмничен затвор" са помилвани на 20-годишен срок. Осъдените на десет години са амнистирани. В изпълнение на "добрата" царска резолюция, помилваните са разпръснати в различни затвори.
В един мразовит есенен следобед на 1926 г., оковани в тежки вериги, под силна полицейска охрана, командвана от старшия полицай Иван Тошев от Врачанското околийско полицейско управление, Илия Тимов, Христо Вачев и доскорошните членове на Градския комитет на БКП-Враца: Тодор Иванов Найденов-Дългия и Георги Чулев, получили същата присъда, са подкарани към железопътна гара Враца. 

По заледената улица ечат тежките вериги

Минувачите ги изпращат с умилителни погледи. Между тях има и познати, които им махат дружелюбно с ръка за доскорошно виждане. Охраната ги настанява в първия вагон на влака за София. Влакът запухтява. Силната му свирка заглъхва в полите на връх Околчица. Завесите на прозорците са спуснати, за да не могат окованите мъченици с поглед да си вземат довиждане с обичания град и горд Балкан. На гара Мездра старшият полицай им заповядва да слязат от влака и се качат в първия вагон на влака за Варна. Не знаят на коя гара ще получат заповед да слязат. На разсъмване наближават Шумен. Старшият полицай им заповядва да се приготвят за слизане. Влакът спира и мъчениците пред погледа на десетки пътници стъпват на перона. Посрещат ги трима полицаи. За подсилване на охраната и показване улицата до шуменската тюрма, т.нар. Шуменски затвор. Разсъмва се. На изток хоризонтът аленее. Над замръзналата и тиха градска градина се носи ехото на веригите на врачанските смъртни. По широката главна улица ранобудни шуменци спират по тротоара, слушат звъна на веригите и загрижено гледат окованите млади мъже.
- Горките! Дали майките им знаят, че техните чеда ще бъдат в мрачната и влажна тюрма? - говори на себе си стара жена, бърше сълзите си и ги проследява с майчин поглед.
Затворът се намира до главната улица. Строен е през турско робство. Затова и шуменци му казват "тюрмата". Стените са каменни, широки около метър. Прозорците са малки.
Посреща ги главният тъмничар Андрей Банков. Настанява ги в седма камера. Тя е

определена за политически затворници

Това е голяма стая, разделена на две половини, с подиум. По средата има коридор, широк около два метра. Отстрани има няколко диреци. От двете страни върху подиумите са леглата. В дъното на коридора е чебурът (тоалетната).
В камерата заварват Пеню Писков - съпруг на легендарната Вела Пискова от Шумен, Вичо Атанасов от с. Ченгел (сега кв. "Дивдядово" на Шумен), Боян Българанов, също от Шумен, Руси Рафаелов от Осман пазар (сега гр. Омуртаг), Иван Илиев от Попово и Момчо Крумов от Русе. След няколко дни докарват Петър Филипов от с. Краводер, Врачанско, Илия Димитров от с. Гушанци (сега Замфирово, Берковско), Трифон Иванов от с. Бутан, Оряховско, и Стефан Аврамов от Великотърновския затвор. След тях докарват и Найден Колчевски от Троян. В камерата се събират около двадесет души. Бързо се опознават и задружно понасят тежките затворнически условия.
Животът е доказал, че властолюбивите са алчни за материални богатства, но душевно бедни. Затова жестоко наказват онези, които искат човешка справедливост. Заключените зад дебелите каменни стени в тъмната и влажна седма камера са млади,

интелигентни и жадни за духовни изяви

За да задоволят поне малко духовните си нужди, те изучават трудовете на световноизвестни литературни класици. С литература ги снабдяват съпругата на Пеню Писков, баща му Иван, младежът Георги Кръстев, девойката Стефка Павлова и други неизвестни шуменци. Боян Българанов, преди да влезе в затвора, е бил в Съветския съюз и е завършил партийна школа. Същият изнася беседи, които завладяват затворниците. Не по-лоши беседи изнася и Илия Тимов. Той, не само че има висше юридическо образование, но е раснал в интелигентно семейство. Баща му е уволнен заради прогресивните си идеи като старши офицер от артилерията. Илия препоръчва както на политическите, така и на криминалните затворници книгите "Възкресение" от Лев Толстой, "Градината на мъките" от Мирабо, "Глад" от Кунт Хамсун, "Желязната пета" от Джек Лондон, "Какво да се прави" от Чернишевски...
След прочитане на всяка книга се провежда събеседване по съдържанието й. Минават три месеца, а веригите от врачанските смъртни още не са свалени. Когато легнат да спят, носителите им полагат "особени грижи" за тях. Увиват ги в дрехите си, за да не се докосват до телата им.
- Да ги топлим - шегуват се те.
Един ден тъмничарите ги завеждат при директора Никола Плевенлиев, наричан от тъмничарите Дядо Никола. Знаят, че е ехиден и с непокрито самочувствие, както всички монархофашистки величия. Влизат в кабинета му. Той се усмихва, потрива се по брадата и ги поканва да седнат. Нещо необичайно при затворническите условия. "Врачанските смъртни" сядат бавно, един след друг. Стаята се изпълва със звъна на веригите. Директорът спокойно изчаква да заглъхне ехото на веригите и

с привидна загриженост

заговаря:
- Вие сте млади, учени, умни. Затова сте и тук - с ехидна усмивка говори той и се хваща за брадата.
"Врачанските смъртни" го слушат внимателно, гледат го в лицето и не могат да си обяснят откъде директорът на тюрмата намира сили за явната и голяма ехидност.
- Разбрали сте, че тук има и други като вас - продължава директорът. - Като вас е Боян Българанов. Той е учил в СССР и знае много. Тук е Вичо Атанасов от съседното село Дивдядово. Той е певец и декламатор. Да не говорим за Момчо Крумов от Русе. Той не само че има брада като Ботев, но и пише като него.
Почесвайки се по брадата, директорът Плевенлиев характеризира и останалите политически затворници. Захласнати в добрите характеристики, давани от директора за съкилийниците им, някоя верига от време на време издрънчава сякаш иска да каже колко милее директорът на тюрмата за тюрмаджиите.
Плевенлиев изчаква да заглъхне ехото от веригите и пак със същата ехидност продължава да съветва и изказва съжаление за затворниците.
- Тук има подсъдими войници. На разходките те ви наблюдават и се учат от вашето поведение. (Сред подсъдимите по това време войници от шуменския гарнизон е бил и бъдещият генерал Демир Борачев от Варненско. През 1981 г. като пенсионер на случайна среща с автора на този материал се интересува от Христо Вачев и Илия Тимов. Споделя, че тъмничарите са ги плашели с "Врачанските смъртни" - б.а.)
След тези философски оценки

директорът им съобщава, че ги е съжалил

и ще свалят веригите. Пожелава им здраве и щастливо прекарване в затвора. В коридора ги поема главният тъмничар Андрей Банков с двама подчинени.
- Не сме забравили да свалим веригите. Ако сте послушни, няма да ги поставяме повече - със същата ехидност се обръща към тях главният.
- Знаем, че ни обичате, с ирония му отвръща Тодор Иванов Найденов-Дългия.
Отвеждат ги в ключарната и свалят веригите.
- Увийте ги с дрехи да не изстинат и от време на време ги трийте да не ръждясат - се обръща на излизане Георги Чулев към тъмничарите.
През двора ги водят към седма камера. По това време другите затворници са на разходка. Без команда те се подреждат в шпалир и ги приветстват. Понеже кракът, на който е била веригата, е привикнал да носи тежест, при освобождаването му от нея той инстинктивно се вдига високо напред и тогава стъпва на земята. Така се получава неволна маршировка, подобна на прусашка. Свалянето на веригите на "врачанските смъртни" се превръща в "извънредно явление за политзатворниците".



Априлски репресии 1925

"Света неделя" след атентата

Протестно антивоенно шествие на жени в с. Борован, Врачанско