19 Септември 2019четвъртък07:40 ч.

На фокус

Войната срещу труда - война срещу цивилизацията

Социалната държава не бива да загине

/ брой: 82

автор:Мирослав Попов

visibility 1580

На първи май очаквам улични безредици, примерно в "незряла" Франция, и социално "благоразумие" в България. Защо станахме толкова различни? Че Франция не е в най-добрата си икономическа форма, е ясно. Че французите изтрезняват от "макроняк"-а, с който попрекалиха, е ясно. Но пък България едва диша.
Пренебрежението, та дори презрението към труда и към хората на труда е тиха доминанта в нашия обществен пейзаж. То е много важен фактор за днешния НАЗАДЪК НА БЪЛГАРИЯ, ако мога да си позволя да сътворя тази думичка.
Реалната картина на трудовите отношения в България е замъглена, и то неслучайно. Просоциалното и протрудовото мислене в годините на прехода не се толерираше в публичното пространство. Справедливи въпроси не просто бяха оставяни без отговор; нерядко самото им задаване се схващаше като "саботаж на реформите".
В демократична България "работническият въпрос" бе "свален" от дневния ред точно когато той започна да избуява най-силно, най-болезнено.    

Има и глобални причини

Повече от три десетилетия светът и Европа пътуват "надясно". Но се оказа, че глобализацията на "дясността" върви в синхрон с "глобализацията на бедността". Делът на "милиардерските милиарди" в общата съвкупност на богатствата на нашия свят зашеметяващо расте. Човечеството не познава друг исторически момент на толкова силно социално разслоение.
У нас се тръби колко е спаднала безработицата, което е общ евроатлантически процес - западният свят излиза от кризата, но не се коментира чудовищният срив на броя на работните места в страната - за 25 години от четири милиона заети останаха малко над два милиона. Но пък имаме "успех" - "6% безработица!". Спестява се фактът, че стотици хиляди безработни просто се изселиха. Радват им се от съответните агенции - не са забравили България. Днес тук, на същите 110 хиляди квадратни километра, работят два пъти по-малко хора, отколкото преди четвърт век. Именно отсъстващите българи оцениха социално-икономическата политика на прехода. Първо бе безработицата, после дойде бедността и накрая - обезбългаряването. Трябваше да дойде кризата от 2008 г., за да станат очевидни някои социално-икономически реалности. Широки слоеве в най-развитите държави са се радвали на стандарт "на кредит". В хода на кризата част от тях загубиха (почти) всичко. Подобни "социални остригвания" се случват регулярно. Те също са част от "модела" - няколко години доходите и стандартът уж нарастват и изведнъж - криза, фалити, девалвация и т. н. и хората се "връщат" десет или двадесет години назад.
Върху западния свят, но и върху т. нар. Трети свят се извършват неща, равнозначни на социална война. България бе сред най-първите въвлечени. Война, която подрива устоите на човешката цивилизация. Алтернативата на неолибералните социопати е известна: "икономически напредък" за тях означава по-ниски заплати, които пък осигуряват "растеж"; гъвкава трудова заетост означава намаляване на социалната сигурност за трудовия човек и за бъдещето му; премахването на добавките за професионален стаж се нарича "изравняване на правата на работещите" и т. н. За пореден път се лансират идеи за "еднодневни трудови договори", което подменя самата идея за предоставяне на труд с гражданския договор за изработка, при който липсва какъвто и да е било ангажимент за наемане на работника следващите 24 часа. Изобщо колкото по-зле за хората, толкова по-добре за "икономиката".
Неолибералните реформатори не осъзнават, че човешката цивилизация се опира на труда, и правителство, местни власти и банки, които не го разбират, са в необявена война срещу народите си. 

89 смъртни случая при трудови злополуки

Обикновените хора в България са социално пресирани, мачкани в "неевропейски мащаби". Както сме на 111-о място по свобода на медиите, така сме на подобно място и по фактическа НЕСВОБОДА НА ХОРАТА НА ТРУДА. Наскоро млад български адвокат обясняваше, че в трудовите отношения "работодателят е по-слабата страна"...
Нормативно преценено, трудовото ни законодателство е, общо взето, приемливо. Практически трудовото право е някак по законите на джунглата. Трудът е право, не е привилегия. Държавата има отговорност да контролира условията на труда. През миналата година в страната има поне 89 смъртни случая при трудови злополуки. Би следвало да издигнем портретите на тези хора. Едва ли само те са виновни за гибелта си...
Има ли сегашното правителство разбиране за защита на социалните права? Миналия ноември Бойко Борисов не отиде на форума в Гьотеборг, свикан за приемането на т. нар. СОЦИАЛЕН СТЪЛБ на Европейския съюз.
Заслужава адмирации Европейската комисия, че го предложи за обсъждане и приемане. Въпросите обаче са няколко: защо две десетилетия се оспорваше необходимостта ЕС да се развива и като социален съюз? Не е ли по-удачно вместо този нов още по-претенциозен като изписване документ просто да се ратифицира Европейската социална харта на Съвета на Европа, приета преди няколко десетилетия? Не е ли ясно, че времето на постановъчните документи изтече. Социалните проблеми на Европа се изострят и те изискват конкретни решения.

Антисоциалният екстремизъм

Защо медийно "интегрираното и консолидирано общество" се мръщи и вбесява на всяка идея за една по-социална и по-солидарна България?
Днешна България е поразена от ефектите на един АНТИСОЦИАЛЕН ЕКСТРЕМИЗЪМ, който освен друго поддържа илюзията, че фундаменталните постижения на европейската левица и социално отговорните сили, записани лаконично и в Конституцията от 1991 г., някак все още са съхранени. Е, не са. Неуморно рушат социалната държава. Отслабване и дискредитиране на социалните регулации, защитаващи труда. В обединена Европа България е страната на най-острия социален контраст. На българската левица не се позволяваха искания, които са естествена, органическа част от всяка социалреформистка програма в Западна Европа. Налага се да се воюва за самоочевидни неща. Омбудсманът Мая Манолова доказва на обществеността и бизнеса, че изработените заплати трябва да се изплащат (!). Все едно супермаркетите да убеждават клиентите си, че закупената стока трябва да се плати... Временните и верижните трудови договори не могат да се оценят като "добра практика". По-често са изтънчено издевателство. Нужна е политика за тяхното ограничаване. Всеки седем-осем месеца някой "икономически реформатор" започва да оспорва т. нар. "класове квалификация", т. е. отрича самата способност на работната сила да се самоусъвършенства практически. Локални представители на националния капитал водят срамни битки за налагане на "еднодневните трудови договори".
Правителствата искаха от ЕЦБ да финансира реалните европейски икономики. Твърдя, че промените в европолитиката не могат да се сведат само до "отказ от политиката на "остеритет", както претенциозно се изразяват из Брюкселско и Берлинско. Неолиберализмът е антитрудов, антиикономически и в последна сметка антисоциален. Той воюва с европейските общества, в името на принципа на безпределния егоизъм и може да ги доведе до колапс.
В България се стигна до фактически отказ от социалния компромис като обществено-политическа практика. Допуска се само едно групово "разбиране" с премиера.

Защо събориха паметника България-1300?


В Източна Европа след 1989 г. има много съборени паметници - по правило от глупост и от омраза към отишлото си време. Събарят се "руски паметници", както и "комунистически". Паметникът "Тринадесет века България" не бе такъв. Събориха го не заради неговата "естетическа неприемливост", както още допускат няколко представители на "висшата интелигенция". Концептуално това бе един много модерен паметник. Две бяха причините за събарянето му - той олицетворяваше националния стремеж към възход и обединение. Но точно това деконструкторите на паметника не искат. И другото - там, на върха, "отгоре" гледаше не някакъв символ на спекулативния капитал, солдафонщината или, да речем, на ресторантьорския бизнес, а ЧОВЕКЪТ НА ТРУДА. А него десничарите - и в Столичната община, и в Министерството на културата, просто презират.   
Социалната държава не бива да загине.
Повече от три десетилетия Светът и Европа пътуват "надясно", дори когато народите изискват ляво управление. Глобализацията на "дясността" върви в синхрон с "глобализацията на бедността". Сблъсъкът е колосален, макар и да не хвърчат капки кръв.
Исторически преценено, дълбоко неравните общества просто се разпадат. Социалното сцепление (кохезия) не е каприз на милозливи мечтатели. То е израз на мъдрост. Такъв трябва да е ориентирът на общоевропейската платформа на ПЕС за евроизборите, които са точно след година - в името на общото ни оцеляване - възстановяване на социалната държава на труда. Общоевропейският принцип следва да бъде "Равен труд - равна заплата". Не може да стане веднага? Естествено, но ако се следва като политика десет години? Учителите в Нормандия и в Малко Търново трябва да получават някакви хармонично съпоставими доходи за съпоставимия си труд. Ако това не се случва, ще означава, че никаква евроинтеграция не се случва. Ще се случва само демографско източване - на по-бедната страна от по-богатата.

Идва време и за европейското събуждане

Остава една година до изборите за нов европейски парламент. Левите партии, членуващи в ПЕС, са в повсеместно отстъпление. Парадоксът е, че основни позиции, поддържани от европейските социалисти, получават потвърждение от живота, а левите избирателни корпуси се свиват. В европейските общества текат процеси, по които публичните дебати през последния четвърт век бяха приглушени, а в някои страни като България фактически непозволени.
Мнозинството от европейците искат да работят. За да възстанови позициите си, Европа трябва да работи - квалифицирано и отговорно. Без това тя няма да възстанови достойното си място в световната икономика и търговия. Представата, че можеш да постигаш икономическа ефективност, като режеш социални права, би могла да се нарече "идиотска", но в частните разговори заслужава много по-неприлична оценка.
Европейските леви трябва да осъзнаят, че социалните и трудовите права са кауза - не от вчерашния ден, а за утре и за вдругиден. 
В България, ако лявата партия е на мястото си, ако синдикалните лидери не затъват в някакъв синдикален неокоропоративизъм, т. е. не са приели, че съществуват някак сами за себе си, то най-естествено е необходимият завой в българската политика да бъде извършен от социалисти и синдикалисти.

 

БСП поиска: Без споразумения при тежки престъпления

автор:Дума

visibility 70

/ брой: 180

15 882 подписа за промени в НПК внесе БСП в парламента

автор:Юлия Кулинска

visibility 67

/ брой: 180

Тристранката прие да отпаднат специалистите от ТЕЛК

автор:Дума

visibility 123

/ брой: 180

Неодобрението към правителството скача над 50%

автор:Дума

visibility 92

/ брой: 180

Гроздоберът подрани заради климатичните промени

автор:Дума

visibility 97

/ брой: 180

3,1% е реалният икономически ръст през 2018 г.

автор:Дума

visibility 66

/ брой: 180

Банките ще отделят 0,5% от кредитите като буфер от октомври

автор:Дума

visibility 66

/ брой: 180

Обсъждат международен консорциум за АЕЦ "Белене"

автор:Дума

visibility 65

/ брой: 180

Стачка на морския транспорт в Гърция

автор:Дума

visibility 0

Саудитска Арабия обвини Иран за атаката с дронове

автор:Дума

visibility 90

САЩ предлагат на ЕС общ проект за Украйна

автор:Дума

visibility 124

/ брой: 180

Датата

автор:Дума

visibility 45

/ брой: 180

Поети с белезници

автор:Лозан Такев

visibility 40

/ брой: 180

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ