Вместо отговорни политици, получаваме "виновен народ"

СИЛВИЯ МИНЕВА е професор по етика, доктор по философия, преподавател в СУ "Св. Кл. Охридски", главен редактор на е-списание "Виртуална култура". Автор е на 4 монографии, 2 студии, статии в специализирани и популярни издания. Изследователските й интереси са в областта на приложната, професионалната и постмодерната етика. В същите области са и курсовете, преподавани от нея в различни специалности и факултети на Софийския университет.

"Многополюсният свят е свят на много победители, всеки от които пише историята"

- Проф. Минева, усещате ли "подема сред народа" и "икономическото оживление", за които спомена неотдавна в интервю лидерът на ДСБ Радан Кънев? Виждате ли някакви промени в обществото след последните избори и в какви посоки?
- Не виждам промени, а трайни тенденции, които подсказват за душевно болно общество, ако  използваме определенията на известния философ и психолог Ерих Фром. Напоследък обществото ни се оказа много "пламенно" в буквалния смисъл: станахме свидетели на поредица от самозапалвания на хора, изпаднали в безизходица поради бедност, безработица, дългове. Преди дни медиите съобщиха отново за пореден самоубийствен акт на жена, хвърлила се от скала, заради финансови проблеми с изплащане на кредит. Не съм склонна да приема безрезервно обясненията, че тези хора са посегнали на живота си, само защото са били психически нестабилни, податливи на депресия и не са получили своевременна специализирана помощ, или че статистически България не е изключение в това отношение в сравнение с други европейски страни, в които се наблюдават аналогични случаи. Проблемът е не дали сме или не сме като другите, а че подобни самоубийствени актове не са нещо "обичайно" за българското общество, битност и душевност. Още по-проблематично ми се струва, че точно в това отношение бързо станахме като други и много различни останахме във всичко друго в сравнение с почти всички други страни в ЕС, а най-вече в стандарта на живот.
Всеизвестно е, че у нас бедността е масово явление, че хора теглят заеми, за да заплатят битовите си разходи, болнично лечение или животоспасяващи лекарства за себе си или свои близки. Нарастващата бедност върви редом с нарастващото отчаяние, масова загуба на смисъла на живота и на воля за живот. Споменатите самоубийства ни показват именно това: обезценяване на човешкия живот заради обезсмислянето му от обстоятелствата, в които е поставен и принуден да живее масовият, обикновен българин.
- Обикновено след избори хората бързо разбират, че отново са излъгани, разочароват се и се започва: "Сами сме си виновни, че си ги избрахме". Не ви ли се струва, че това е някаква аксиома и няма как да не се повтаря перманентно? Изчерпан ли е моделът на "представителната демокрация"?
- Този тип фатализъм е добре отработен у нас през годините като механизъм за заобикаляне и неглижиране на въпроса за отговорността, нейното носене, търсене, изискване. Когато твърдим, че сами сме си виновни, всъщност не казваме нищо друго, освен че няма да търсим отговорност на тези, които са ни подвели с обещания и излъгали очакванията ни. В резултат - вместо отговорни политици, получаваме "виновен народ", готов да издържа още по-безотговорни политици. И колкото повече се самообвинява, става като в поговорката: "Волът рие, то пада върху гърба му". Не всички се чувстват виновни, но повечето предпочитат да са безотговорни. Имам предвид ниския процент на избирателната активност, регистриран на последните избори, която постави под въпрос и механизма на "представителната демокрация" и даде повод да се заговори за задължително гласуване. Да се откажеш доброволно от правото си на глас може да изглежда висш израз на свободата на индивидуалната воля, но в контекста на свободата на обществото това е безотговорност. Да оставиш без отговор, да не реагираш, означава да не споделиш отговорността за избора, което ти осигурява удобно алиби за бъдещо неучастие в съпротивата срещу резултатите от него, защото точно това предполага същинската отговорност - да си ангажиран с последиците също толкова активно, колкото и с причините. В този смисъл проблематичен ми се струва не само механизмът на представителната демокрация, който е въпрос на правна кодификация и добра политическа воля на законодателя. Особено проблематична е непоносимостта и дори нетърпимостта у нас към отговорността, присъща както на българските институции и представляващите ги лица, така и на редовите български граждани.
- Срещам доста критични коментари в социалните мрежи от българи, живеещи в чужбина, които твърдят, че проблемът е изцяло тук, в България. В същото време видяхме показно как г-н Жозеф Дол дойде в София и на бърза ръка разпореди какво да е правителството. Това не е ли симптоматично, че от нас нищо не зависи?
- Не оспорвам предимствата на погледа "отвън", който позволява сравнение, съпоставка на "тук" и "там". Това, което буди недоверие и несъгласие, обикновено са критериите на сравнението. Когато искаме да сме като другите, т.е. да живеем добре, да се чувстваме добре като другите, трябва ли да копираме механично и да се съгласяваме безусловно с всичко отвън като малки деца, хванати за полата на майка си заради неумението да ходят добре? Докато управниците ни си представят и ни представят такива като Дол за детски ролер или проходилка, няма как да станем "мобилни" (ако решим да актуализираме метафората в контекста на ЕС и често изтъкваното като най-голямо постижение на съюза - мобилността). Може би трябва да се признае най-после, че хората не искат да са мобилни, защото са бедни, а да са богати, за да са мобилни. Подвижността като начин на живот е нещо различно от живота като движение по инерция, като инстинктивно оцеляване, предлагано от всяка несамостоятелна, зависима, сиреч безотговорна външна политика.  
- Ако сравните нашите протести, участниците в тях, целите, които преследват и които постигат, и протестите в Европа, и не само там, какви разлики откривате? Дали се вписваме в този процес на събуждане, какъвто има в други държави?
- В Европа протестите имат характера повече на стачки с ясно формулирани искания към институции, организации и корпорации, свързани със защитата на социални придобивки и съпротивата срещу посегателството върху тях. У нас протестите напомнят някогашните манифестации, разходка по улиците като масов спорт в празнични дни с плакати и знамена, с лозунги за морал и артистични изпълнения. Не липсват, а понякога преобладават, "професионалните спортисти". Разликата с гейпарадите е малка...
Друга характерна страна на протестирането по български е, че не сме склонни да излизаме на протест в знак на солидарност с други хора извън България, с други народи, срещу несправедливостта, която се случва не само у нас, но и в други страни. Това е знак за слаба социална чувствителност, да не кажа безчувственост, и позволява лесната поляризация на обществото, разделянето му на групи, тяхното противопоставяне и враждуване на протестиращи и контрапротестиращи. Груповщината у нас е изместила социалността като солидарност и маргинализирала парламентарния девиз "Съединението прави силата". В съчетание с безотговорността тя ни прави хетерогенна маса, вместо солидарна заради общи интереси и цели човешка общност.
- Как бихте коментирали европейските демократични ценности? Можем ли да говорим за двойни стандарти и криза по отношение на тях?
- Формулировката "европейски демократични ценности" е спорна, защото провокира много въпроси, двусмислие и по същността си е европоцентристка. Умишлено или не, тя внушава, че демократични могат да бъдат само ценности, които са възприети, обявени, признати за такива от и в определени европейски страни, никъде другаде и от никой друг. Сякаш има някакъв европейски монопол над ценностите, смятани за демократични, и ЕС е собственикът на техния лиценз, който определя условията за ползването им. Който не е съгласен с тях и не ги приема безрезервно, рискува да бъде заподозрян в недемократичност и враждебност към демокрацията. А въпросът е само демокрацията по европейски ли е демократична, и само в Европа ли е възможна демокрация? Демокрацията ли предполага ценностите, или обратно - ценностите предполагат демокрацията? Далеч съм от мисълта, че има един-единствен изчерпателен, еднозначен, окончателен отговор на тези въпроси, но е несъмнено, че ценностите не са произволен конструкт, а колективно сътворено и споделено достижение на човешкия гений като човешки, а не като европейски, азиатски, африкански или арабски. Демокрацията е вид обществена система и управление, а ценностите са важните за хората неща, оформящи хоризонта на живота им. Всеки човек иска не просто да живее, а да живее добре, и когато все повече хора не успяват или не виждат надежда да успеят в доброто живеене, защото не получават подкрепа, тогава ставаме свидетели на това как някои предпочитат да умрат.
- "25 години свобода" - някои така отпразнуваха последния 10 ноември. Други предприеха нескрито стъпки да променят историята и пренаписват учебниците... В същото време социолозите отчетоха, че в голямата си част обществото ни смята прехода за провал... 
- Не съм политически анализатор, нито социолог, но личното ми усещане за т.нар. преход е, че той доведе до траен дефицит на историчност у нас и в нас, недостиг на приобщеност, от която се нуждае всеки, за да се самоопредели. Не ни достига като че ли чувство за принадлежност към общност, която да изглежда достатъчно голяма и устойчива във времето и пространството, за да се идентифицираме чрез нея - нещо, което е задача именно на историята. Българският преход, както и да се окачествява - като провал или успех, е неизбежен резултат от това, което сега се нарича глобализация: динамичен процес на фрагментация и дефрагментация, събиране на едни фрагменти, разделяне на други, оформяне на нови конфигурации и разпад или преконфигуриране на стари. А историчността в този контекст е сред най-осезаемите последици от интериоризирането на глобализацията: от представянето на нещо външно и чуждо като произход и традиция за нещо вътрешно и свое, например празнуването на чужди празници и традиции като св. Валентин или Вси светии.     Многополюсният свят е свят на много победители, всеки от които пише историята. Когато не си сред тях, оставаш без история, а единственият ти избор е да избереш измежду многото победители кой да ти напише историята според своите ценности: колкото по-несполучлив е изборът, толкова повече нови редакции на историята се налагат.