Вкусът на черното мляко

Димитър Кралев

В приказките, басните и сънищата невъзможното е възможно: биволът да хвърчи, орелът да пълзи и от ялова крава да потече мляко, черно на цвят и с дъх на бадеми. Обаче. В останалите художествени четива, недамгосани от фантасмагорията, биволът да си тегли в браздата и орелът да се рее в небесата; така както майката природа е подредила нещата, а нейната подредба хаоса не познава. Бялото мляко да се вземе за черно още с дъх на бадеми не може да се извини нито със сложната метафора, нито със свръхинтелигентното мислене на автора. Щото открай време художествената литература е натоварена и с познавателна роля. Българският политик може да оглави земеделската партия и да влезе в парламента, без да прави разлика между тиквата и кратуната; с познаването на тази разлика българският писател е задължен.


Вълк пасе трева?

Наистина агресивната урбанизация на бита, улеснените комуникации в обществото така разбъркаха нашите представи, че вече се усещаме чужди в бащиния двор и подрастващите въртят очи в почуда: какви дървета са се разлистили край тяхната "Бяла, спретната къщурка", дали са сливи, чемшири или круши; за липи не става дума. При писателя, като водещ диалога с читателя, кръгът от впечатления за майката природа се сви, стесни и ако му кажат, че са видели вълк да пасе трева, ще повярва. Липсата на преки наблюдения на българската природа неизбежно водят и до беднота, и до грехота на обстоятелствените пояснения. Тогава ли? - Тогава се посяга към най-лесното - имитация на впечатления. Така лъжливата представа, по метода на щампата, се множи и тиражира като истина. Именитият художник Стефан Бъчваров казваше: "Най-трудно ми е да превърна водата от реката и човешката ръка в ръка и вода от картината." За поетите и белетристите подобни мъки не са задължителни. От незнанието и лекомислието най-често си пати нощното небе. Симпатична авторка възкликва в захлас: "Звездите са едри, слезли ниско, потопени в несмущаван блясък. И луната луднала, грее ли, грее."
Както винаги, природата остава глуха за подобни възторзи. Звездите едреят нощем при задължителното условие - пълно безлуние. Изгрее ли луната, звездите бледнеят; зазори ли, самата луна потъва в синева. И когато поетът-матрос се провиква: "Ти помниш ли... и оня див копнеж по Филипините; по едрите звезди над Фамагуста?" - можем да му повярваме, че е така. Той не споменава луната и не го прави от недоглеждане. Можем и да отгатнем: матросът Вапцаров е бил на вахта, дежурството е нощем и при пълно безлуние.

Случайната грешка е извинима

Случва се и писателят да сгреши - Ераре хуманум ест, ала да недогледаш втори, че и пети път вече не може да се подмине с колегиално снизхождение. Аз не знам дали опитоменото вълче във вечерно време се заслушва във воя на дивите вълци, ала тънката мъглица от колебания се разпръсква, щом довърша последната страница на "Дивото зове". И когато същият автор ме убеждава, че е възможно да "Накладеш огън" в зимен ден, в сняг до колене, аз му вярвам, защото от него съм научил за тайни от дивата природа, които не могат да се намерят в никой университетски учебник. Това си помислих, след като прочетох написаното черно на бяло: "Домашните животни напразно крякаха в двора на манастира." Леко съм смутен. Живеем в генномодифицирано време и дали то, в коварството си, не е подменило домашните животни с домашните птици. Лековатата авторова безпардонност едва ли ще убеди неговия подрастващ читател, че вече конете крякат, а гъските цвилят.
 Колега по членство в Съюза на българските писатели ме кани да прочета разказа му за неблагодарността на човека и отмъщението на орела. Значи орелът си направил гнездо в клонато дърво; самото дърво е побило корен на завоя на пътя. Птицата хем мъти, хем не дига поглед от катадневния поток от хора, стада и автомобили. Красота!

Какво прави орелът?


Не щеш ли, на тази красота завидял някакъв крив селянин и се заканил на орела. Издебнал момента, когато птицата отлетяла на лов, и се покатерил до гнездото. Свалил трите яйца, тях пък сложил на жаравата и вече скопени по този начин, ги върнал в гнездото.
После полегнал на една кълка, за да гледа сеир.
Дали орелът е разбрал измамата, не се казва, но глупавата птица продължила да мъти. Едва след време орелът се усъмнил, че с мътенето нещо се запича, ала ядосан, просто напук, продължил да мъти. Припаднал първият сняг и дървото побеляло. Какво прави орелът ли? - естествено, продължава да лежи в гнездото.
За разплитане на подобни преплетени четива притичвам при бай Минчо Гердемски, тънък познавач на непознаваемите неща. Намирам го, подвил колене до дървения миндер под южния прозорец на ракиения казан. С група стабилни приятели са в очакване на ракиения първак. Като вътрешен човек присядам до тях и подавам вестника с разказа. След внимателен прочит бай Минчо започва задочен диалог с автора: Бай писател, хващам се с тебе на бас, като залагам ракията от едно зареждане на големия казан: условието - да ми откриеш пътека, която води до дърво, или минава покрай дърво с орлово гнездо. До орловото гнездо не водят пътеки. И това гълъби, свраки, гривеци не мътят наоколо, бъз ги е, че може да им се случи нещо лошо. Ако все пак пътека се появи, прокарана от туристи или от едри животни, орлите напускат гнездото. И не говори за орела в единствено число. Не е ли малко неудобно в гнездото да мъти само мъжкарят, ще си помислим, че той снася яйцата. Къде така без орлицата? Замътят ли, около гнездото има денонощно дежурство, та оня крив селянин ще си прави майтап с тях - добавя бай Минчо и гласът му секва, щото джиесемът му нашепна нещо и той забърза към вратата.
Отдавна в литературните четива във вестници, списания, книги се е развилнял вълк-единак. Страшилище. Зъбите му като на кон, милост не знаят. Единак, та единак! Бодна ме хъс да науча повече за тази зъбата потайност и къде, къде, взех пътя за ракиения казан, там всички са академици, щото знаят всичко за всички.

Уточнение за вълка-единак


Както предполагах, бай Минчо ме е изпреварил и широката паяжина над южния прозорец се люлее от неговия глас: "Ей, когато и да е, изворът пресъхва; ракиеният казан пресъхване не знае." Щом ме видя, на мига се хвана за рунтавата опашка на вълка-единак и цял час не я пусна. Той е докачен малко на писателите. Като че ли са си плюли в устата, та всички в един глас: Вълкът единак е самотният вълк. Така, така, ама онака. Вълците по навик скитат сами и ловуват сами. На глутници се събират през зимата, за да бандитстват по кошарите и в ранна пролет, когато ги събере някоя разгонена вълчица. После вълчицата роди десетина парчета и естествено всичките слепи. На втория ден майката трябва да прескочи до реката за глътка вода. Този момент издебва тейкото: "гладен като вълк", набързо вижда сметката на сляпото котило. Останало е само едно мъжкарче и то бозае и расте, расте и бозае на корем. Вече на година е най-едро в глутницата. Здраво, силно, с яка вълча захапка, то се налага като водач; още като пръв и единствен любовник в глутницата. Та и аз съм нещо като единак, щото съм един на мама - смигва бай Минчо Гердемски и гласът му внезапно секва - първакът е текнал и не търпи каквото и да е отклонение на вниманието.
Зимните нощи са и мързеливи, и скучни. Гоня скуката в търсене на интересно четиво и внезапно попадам на смок. Дълъг, дебел, обтегнал се на плоския камък и набира слънце за зимата - така го видял авторът и продължава: "Отдалечих се с бърза крачка, за да не предизвикам змията."
Ако имах джиесема на автора, щях да му напомня: Бай авторе, и смокът, и змията са влечуги, ала разликата при тях е като при коня и магарето - смокът бяга при опасност, змията се отбранява с отровата си.
И небивалиците не секват. Авторка на роман в два тома за водещата литературна персона: "Ненадейно вечерта заваля сняг, стигна до колене... Сутринта тя взе новите си обувки, пролетните, с тънки подметки, с високите токове и отиде на срещата."
Е, де? Вечерта сняг до колене, на сутринта рано-рано, дамата с тънките токчета търчи за любовната среща. Но какво ли не прави любовта; и какво ли не търпи любовта; почти боса през снега до колене - това и Матросов го не може.
Подобна е ситуацията в друг обемист роман, отпечатан през отминалата година. Значи, пак е зима, студ, вали сняг, всичко се е изпокрило на завет, само луната - не, тъй като: "От прозорците на двете стаи на горния етаж струи обилна лунна светлина" - сериозно го твърди авторката. Изглежда сме изправени пред нови чудеса: Хем луната грее, хем сняг вали на парцали.

Errare humanum est

На поетите и децата всичко е позволено. Всичко, и не съвсем. Поетична зарисовка: "Вятърът свиреше в люляците." Насилвам се да го приема като метафора, ту като сложна, ту като артистична асоциативност на духа, ала съм раздвоен. Както при подобни преплетени случаи притичвам до ракиения казан. Бай Минчо Гердемски чете, препрочита и замърморва на висок глас: Бай поете, вземи си бял лист и записвай перифразата: И бурята в люляците илинденски приказки пеят... Май не върви. Уж все същото, има буря, вятър, а нещо се не връзва. Големият поет го е казал по-иначе и по-вярно: "И мурите в буря илинденски приказки пеят." Подминати са тръстиките, върбите, люляците и всякакъв превиващ се храсталак. Каква ти песен при превиващите се, подобно на човеците и те се спасяват с огъване. Силните ветрове изтръгват звуци и свирни само от оголените клони на дърветата-стожери като дъба, ясена, чинара, а единствено от Еоловите ураганни ветрове могат да засвирят и крайморските скали. Така е отсъдено от небесата: Големият да запява с големия; само величави събития като великия Илинден могат да изтръгнат песен от мурите на Пирин.
Всеки може да сгреши: Errare humanum est - повтарял често Цицерон и добавял: Само глупакът упорства в грешките.