Виртуалният износ на вода като форма на неоколониализъм*

Светла ИВАНОВА,
Българско геополитическо дружество

Концепцията за т.нар. виртуална вода - т.е. скритите водни обеми, изразходвани за производство на експортни стоки - разкрива тревожна реалност: Глобалният Юг плаща със своите изчезващи реки и езера за мястото си в световната икономика, докато мултинационалните корпорации извличат свръхпечалби от този опасен дисбаланс.
В чилийския регион Петорка например, отглеждането на авокадо изисква колосалните 389 500 литра вода на всеки тон произведени плодове. Местните плантации, обслужващи водещи европейски вериги като "Лидъл" и "Теско", доведоха до пресъхването на много реки и потоци и изчерпване на запасите от подземни води. Красноречив символ на катастрофата е пресъхналата още през 2004 г. река Ла Лигуа, в резултат от което зелените долини по течението й се превърнаха в прашна пустош. Жителите на тези райони вече получават вода от цистерни, докато ежедневно от района се изнасят над 50 милиона литра ценна влага.
Не по-малко драматична ситуация се очертава и в Египет, където древният Нил не може да издържи на натиска на световния пазар. Производството само на един тон памук абсорбира 3500 куб. метра вода - почти 5 пъти повече, отколкото отглеждането на пшеница например. Дори намаляването на дебита на Нил поради изграждането на гигантския язовир "Възраждане" в Етиопия не накара правителството да ограничи това изключително водоемко производство, тъй като то всяка година носи стотици милиони долари в хазната. 
Въпреки че на пръв поглед изглежда, че селскостопанският сектор понася най-големи загуби, нови, много по-малко видими, но не по-малко опасни форми на недостиг на вода се създават от високотехнологичната индустрия. 
Само един завод на "Тайван семикондъктърс манифактуринг компани" (TSMC), която е световен лидер в производството на чипове, консумира около 150 000 тона вода на ден, а това се равнява на обема на 60 олимпийски басейна. По време на водната криза преди четири години компанията беше принудена да внася вода с цистерни, но износът на полупроводници, който е жизненоважен за световната икономика, не намаля с нито един процент. Този парадокс - остров с годишни валежи от 2500 мм на квадратен метър, страдащ от липса на вода - ярко илюстрира как концентрацията на ресурси в експортно ориентирани индустрии нарушава естествения природен баланс.
Зад това глобално преразпределение на водните ресурси стоят транснационалните корпорации. Гиганти като френските "Суец" и "Веолия" - световни лидери в промишленото пречистване на вода - ефективно диктуват приоритетите за използване на водата в страните производителки. 
Този дисбаланс е особено очевиден на бързо развиващия се пазар на бутилирана вода - индустрия с оборот от почти 270 милиарда долара и обем от 350 милиарда литра питейна вода годишно. Парадоксално е, че този продукт се консумира масово както в богатия Глобален Север, където е позициониран като по-здравословна или по-вкусна алтернатива на чешмяната вода, така и в Юга, страдащ от недостиг на питейна вода.
Междувременно, в една от най-йезуитските форми на присвояване на водните ресурси се превърна скритата приватизация чрез концесиите на земя, при което корпорациите де факто получават изключителни права за ползване на подземните води.
Ярък пример в това отношение е практиката на "Нестле" в пакистанското село Бхати Дилван, разположено над изчерпващия се водоносен хоризонт на басейна на река Инд (втория по степен на изчерпаност в света). През 1998 г. тук започна да се произвежда бутилирана вода с бренда "Нестле пюър лайф", а правителството предостави на компанията концесия за земя с голям подземен кладенец. Позовавайки се на останалото от времето на британския колониализъм законодателство относно сервитутите, "Нестле" получи правото да сондира и изпомпва вода практически безплатно - само за 0,00021 пакистански рупии (под една хилядна от стотинката) на литър, като в същото време продава вече бутилираната вода поне 200 000 пъти по-скъпо (за 40-90 рупии).
Виртуалният износ на вода се е трансформирал в своеобразна форма на неоколониализъм, при който транснационалните корпорации присвояват жизненоважни ресурси, хвърляйки страните производителки в екологичен колапс и социални катаклизми. Изходът от тази ситуация е възможен само чрез фундаментално преразглеждане на съществуващите модели и признаване на водата за трансграничен актив със забрана за спекулативна приватизация.

* Заглавието е на редакцията
Със съкращения