Виенските "читалища"

Зорница ИЛИЕВА

Пътувам с онези ретротрамваи на Виена, които се движат бавно и са предпочитани от туристите на австрийската столица. Обикновено до местата за сядане са окачени вестници, списания или проспекти на града. Погледът ми е привлечен от цветна книжка с красива корица - информационен бюлетин за района, през който минава трамваят. На 102 стр. пътниците са информирани за всичко през следващите 6 месеца. Малко е да се каже, че съм смаяна.
Виена е колкото София и във всеки от районите й има такива "читалища", които не само организират събития на своята територия, но рекламират всичко, което се случва там - култура, спорт, хобита или просто занимания за деца. Има информация за наем на зали, за езикови курсове, за курсове по готварство, шев и кройка, музика, плуване, рисуване, компютри и пр. Всичко е платено, но цените са достъпни. Попитах познати дали има желаещи да се включат в разнообразните прояви, а те отговориха, че местните хора проявяват интерес и посещават различни курсове.
Спомних си за многострадалните наши читалища, ожулени от времето, в което живеем, схлупени по ъгли или малки улички в София, но запазили спомена за стари времена, когато в тях е кипял живот. Защото те са били средище на духа и познанието. Особено в провинцията. Като дете посещавах библиотеката към едно такова читалище. В спомените ми изникна лицето на мила възрастна жена, която не пестеше думи, за да ме убеди в полезността на избраната от мен книга. Живи ли са тези библиотеки? Кой ги ползва в епохата на интернет? Само танцови състави ли са останали в тези сгради, чиито изяви са единствено по организирани събития? Могат ли да имат нов живот, нов дух тези стари огнища на българщина? Или са станали жертва на "търговците в храма"? Оставени сякаш на доизживяване, те като че ли са част от спомените на нашите родители.
Шарената книжка от виенския трамвай ме накара да помисля, че по света има и друг начин за приобщаване на хората към стойностните неща, към общността в квартала, към традициите. Общините финансират, но заниманията всъщност са платени за хората, а условията са повече от добри. Важното е, че децата, младежите, родителите и пенсионерите могат да оползотворяват свободно време в полезни занимания. Не е нужно да се говори за единение, за съпричастност, за съхранение на духовността. Просто се създават условия, за да бъдат хората заедно, с грижа за тях. Кметството във Виена намали цените на картите за градския транспорт, проявявайки загриженост към гражданите в условията на криза. Няма излишни пари и навярно е за сметка на други приходи, но е важно, че всичко се прави с мисъл за хората, които правят този град най-добрият за живеене в света. Можем ли да вдъхнем и ние нов модерен и харесван от младите живот на нашите духовни средища?